— Изтрай още малко, изтрай още малко — си викаше той. — Само още една-две секунди. — О Господи, божичко!
В този миг един от пръстите му се промуши навън. Точно под седалката имаше малка кръгла дупчица. Реймънд се прицели много внимателно.
— О, господи! О, да. Слава тебе, господи!
Той се отпусна на седалката. Един нещастен гол дебил с подмокрен крак и кретенско изражение на доволство.
—
— А-а-а-а! — провикна се Реймънд. — Тоалетна хартия, ако обичате.
— Я се успокой!
Реймънд се сниши и надникна навън. Това, което видя, много го впечатли. Отсреща му се усмихваше едно красиво същество. Хем беше мъж, хем не беше. Беше нещо повече от мъж. Беше нещо като идеалния пример за това как трябва да изглежда един мъж. На ръст беше над метър и осемдесет и носеше тога, която се спускаше до пода. Съществото вдигна ръка, давайки знак на Реймънд да се успокои.
То беше изцяло от сребро.
С изключение на очите. Те бяха златни. Гледаха от лице, което изразяваше мъдрост, спокойствие и състрадание.
Ангел? Ангел с папка в ръка?
— Как се чувстваш сега? — попита видението. Реймънд се опита да заговори, но думите така и не излязоха от устата му.
— Ще имаш ли нещо против, ако ти задам няколко въпроса?
Реймънд кимна с глава в знак на съгласие.
— Просто кимни с глава. О, ти вече го направи. Чудесно. Представител на земния живот. От мъжки пол, нали така?
— Да — промълви едва чуто Реймънд.
— Чудесно. При това много хубав екземпляр, ако ми е позволено да отбележа.
— О — каза Реймънд.
— Име? — попита съществото.
— Реймънд.
— Джордж — каза съществото.
— Здравей, Джордж. — Реймънд глуповато размърда пръсти за поздрав.
— Аз не Джордж. Ти Джордж — каза съществото.
— Аз Реймънд — каза Реймънд. — Искам да кажа, аз съм Реймънд. Името ми е Реймънд.
— Добре, но в случай че някой те попита, казвай, че е Джордж. Това улеснява значително нещата.
— Но аз се казвам Реймънд.
Съществото погледна в папката.
— Боя се, че тук си записан като Джордж.
— Тогава трябва да е станала грешка. — Реймънд изведнъж се оживи. — Да, явно е станала някаква грешка.
— Грешка ли? — попита любезно съществото.
— Да — отвърна Реймънд и заклати енергично глава. — Виждате ли, аз си бях на парцела и изведнъж там се появи летящата морска звезда Абдула. Изкарах теста за инициативност, подготвен от султана на Уран за приемане в Божествения съвет на Космическия супернарод.
— Дадоха ли ти удостоверение?
— Не — каза Реймънд. — Не, не ми дадоха.
— Типично. — Съществото запрелиства листовете в папката. — Този път някой наистина е оплескал цялата работа.
— Значи действително всичко това е някаква грешка? — Реймънд закърши умолително ръце.
— Знаете ли какво ще направим — съществото му се усмихна така, че Реймънд моментално се почувства стоплен от главата до босите пръсти. — Ще ми гласувате ли доверие аз да оправя цялата работа вместо вас.
— Да, разбира се. — Реймънд закима енергично с глава.
— Добре, тогава не е зле да си починете малко. Поспете, а през това време аз ще оправя цялата работа. Какво ще кажете? — Златните очи се втренчиха в очите на Реймънд. — Заспете и всичко ще бъде наред.
— Да заспя. Да. Благодаря. — Младежът в сферата се усмихна на сребърния си спасител. Клепачите му натежаха и главата му се отпусна на гърдите. Всичко ще бъде наред.
— Приятни сънища.
И Реймънд наистина щеше да се унесе в безгрижен сребърен сън, ако не беше заклещил по някакъв начин големия пръст на крака си в дупката, от която под седалката идваше въздух.
— Ох! — извика той и подскочи, за да се освободи.
— Ох! — простена той отново, когато си удари главата в покрива на сферата.
— Аааайаай! — изкрещя той, когато внезапна остра болка му подсказа, че е седнал на онези две топки от тялото си, които изобщо не са за сядане.
Преви се на две от болка, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Потърси за помощ сребърното същество. Но съществото се отдалечаваше с бързи крачки.
И изобщо не го слушаше. Всъщност съществото се смееше. С цяло гърло. Между изблиците на смях Реймънд успя да долови две думи. Едната беше „удостоверение“, а другата „дебил“.
— Ах ти, мръсно, долно копе… — Реймънд сви юмруци, но мигновено ги разпусна и застина, без да вярва на очите си. Беше станало нещо абсолютно необикновено.
Докато крачеше напред и се смееше, сребърното същество изведнъж придоби неясни очертания и в него настъпи изумителна промяна. То вече не вървеше с походката на блестящия супермен. Вместо това по земята се влачеше нещо с щръкнали бодли и провиснали кожи. Но продължаваше да държи папката.
Реймънд разтърка очи, забравил за болката. Да вярва ли на очите си? Съществото току-що се беше преобразило по най-бързия и идеален начин, който някога е бил виждан на… къде? Тук, разбира се. Реймънд го гледаше с удвоено благоговение.
Сега, вече в новия си образ, съществото се спря пред друга сфера. Нещото в нея се блъскаше насам- натам. То беше цялото в бодли и провиснали кожи. Съществото му заговори и скоро другото притихна, отпускайки се върху пода на сферата. След това съществото закрачи по-нататък.
Реймънд го наблюдаваше как отново смени образа си, за да заприлича на нещото от следващата сфера. Видя го да се преобразява още два пъти, преди да изчезне от погледа му.
— Значи такава била работата! Мамка ти, мръсна подлога на старото ми кафяво куче! — извика Реймънд.
Това наистина беше много долен номер. Явяваш се пред пленника си в неговия идеализиран образ, казваш му няколко сладки приказки, за да се успокои, и после какво? Хипнотизираш го да заспи, ето какво.
Реймънд разтърка меките си части. Ако не си беше заклещил пръста, щеше да се унесе в сън като останалите.
— Как ли изглежда този приятел, без да прибягва до специалните си ефекти? — запита се Реймънд. — И какво ще е най-добре да направя по-нататък? Да се престоря на умрял и да видя какво ще се случи.
И Реймънд постъпи точно така.
Стомахът му изкъркори, издавайки абсолютна празнота. Беше му студено, беше гладен и всичко го болеше. Наоколо всичките му събратя по участ бяха заспали. Сигурно и те бяха гладни и им беше студено. Най-вероятно. Ако Реймънд беше в състояние да погледне безпристрастно на ситуацията, може би щеше да се възхити на изобретателността на многоликия венерианец. Не се налагаше да харчи пари за храна на екземплярите, докато бъдат разпродадени. Те не надаваха крясъци, които биха могли да разколебаят потенциалните купувачи. Наистина всичко беше измислено много умно.
Реймънд обаче изобщо нямаше настроение да възприема отношение, което дори бегло да напомня за
