Най-страхотното шоу в космоса

Робърт РанкинНай-страхотното шоу в космоса

Посвещение:

На моя добър приятел Падрейг О’Мийлойд

1

За срещата между Реймънд и летящата морска звезда от планетата Уран. И за това как последната го открехна за смисъла на думата „дебил“.

Ако ви се случи да влезете в селото откъм землището, завийте наляво при кръговото движение, през което всички минават напряко, свийте в първата уличка надясно покрай голямата къща, която вечно е в ремонт, и ще се озовете на улица „Цар Нептун“.

Продължете по нея около половин миля. Ще минете покрай обраслото с бурени игрище, след това край младежкия клуб, където в понеделник музиката дъни с пълна сила, после покрай „Веселите градинари“ — където пък музиката изобщо не е разрешена; ще отминете улицата, на която живее Саймън, а сетне и голямата работилница на Вини Зидаря, покрита с боядисана в зелено нагъната ламарина.

Уличката-чието-име-никой-не-смее-да-произнесе се е свряла вляво, на самия връх на хълма.

По нея трябва да карате внимателно, защото е осеяна с дупки, за които никои не ще да поеме отговорност. Ако обаче успеете да се доберете невредими до другия й край, ще забележите, че там са се сгушили няколко къщи.

Там е онази ужасна нова къща Със сателитната чиния и трите зли песа. До нея гордо се извисява с покрива си от червени керемиди къщата, в която живее откаченият стар майор. А малко по-нататък следва къщичка във викториански стил с врата от ковано желязо.

Ето това е къщата на Реймънд.

Е, разбира се, ако влезете в селото от другия край, всичко става много по-сложно. Затова най-добре ще е да спрете и да се осведомите в пощата. Но ако наистина ви се налага да питате там, тогава се обърнете или към дамата с боядисаната руса коса, или към нейната помощничка с красивите сини очи. Не питайте плешивия пощенски началник, който си пада малко негодяй, нито пък старицата, която седи и си плете. И двамата мразят Реймънд, затова могат да ви пратят в погрешна посока.

А, и още нещо. Ако пристигнете в някоя топла пролетна вечер след шест часа, Реймънд няма да си е вкъщи. Той ще работи на своя парцел на землището, а един Господ знае как бихте могли да стигнете дотам.

Естествено, Реймънд познаваше много добре пътя до парцела си. Той знаеше дори откъде може да се мине напряко. Така де, все пак познаваше околността като петте си пръста. Цял живот беше живял в това село и знаеше всичко, което би трябвало да знае.

Известно му беше къде може да отидете в понеделник, ако ви се слуша силна музика, и къде да си пиете питието през останалите дни от седмицата, ако нямате желание за музика. Знаеше също, че е по-добре да не се опитвате да си приберете топката за тенис от градината на ужасната нова къща със сателитната чиния, както и това, че не носи отговорност за дупките по безименната уличка.

Реймънд беше на двадесет и три години. Със сини очи и кестенява коса. Беше малко по-нисък от метър и деветдесет. А краката му бяха малко по-големи от необходимото, за да се напъхат в обувки 43 номер. Работеше за Вини Зидаря в голямата къща, която вечно бе в ремонт. Когато не беше на работа, не слушаше силна музика, не си пиеше на спокойствие питието, не му се налагаше да отхвърля от себе си отговорността за дупките в уличката и беше след шест часа в някоя топла пролетна вечер, както сега, човек можеше да го намери (макар това да не е много сигурно) да копае на парцела си.

Там Реймънд главно копаеше. Другите дейности по този парцел, като засаждане, отглеждане и прибиране на реколтата, бяха тера инкогнита за него. Беше поръчал по пощата ръководство по градинарство, но то така и не пристигна в обещания срок от двадесет и три дни. Реймънд се обади по телефона на издателите, които го увериха, че ръководството е било изпратено. След това протестира пред плешивия пощенски началник, който се закле с две ръце, че пратката е била доставена на адресата. Стигна се до повишаване на тон и бяха разменени някои обиди. След което достъпът на Реймънд до селската поща беше забранен.

Всъщност пратката наистина беше доставена, но погрешно беше изпратена в ужасната нова къща със сателитната чиния. А човекът, който живееше в нея, не обичаше Реймънд, защото веднъж една негова топка за тенис беше пробила покрива на парника и при опита да си я прибере Реймънд беше изпотъпкал много ценни цветя, спасявайки се с бягство от трите зли песа.

И така, човекът от ужасната нова къща реши да задържи ръководството и да отгледа малко зеленчуци върху лобните места на цветята си.

Тъй че засега Реймънд просто си копаеше. Често работеше само по фланелка и нерядко си подсвиркваше силно. Тези му навици бяха дошли до гуша на неговите съседи по парцел. Затова в топлата пролетна вечер той беше съвсем сам на землището.

На съседите му по парцел доста бързо им втръснаха подсвиркването му и гледката на голите му мишци, затова се отправиха към „Веселите градинари“, където подсвиркването беше забранено и не се разрешаваше да се стои по потник. Реймънд копаеше дупка, в която се канеше да засади ябълка. Може би от сорта „Грени Смит“ или пък „Златна превъзходна“. Имаше предостатъчно време, за да вземе решение, тъй като най-добрият период за засаждане на ябълки беше през ноември.

Белът му удари в един светлокафяв камък и Реймънд се наведе да го вдигне. Докато разглеждаше камъка с известен интерес, мина най-добрият му приятел Саймън.

Той беше малко по-възрастен от Реймънд, но не и по-мъдър. Ползваше се с благоразположението на местното женско население и откакто напусна училище, работеше за градинаря господин Хилсейвайс, който според мнозина се беше съюзил с дявола. Саймън беше тъмнокос, тъмноок и с много скъпи изкуствени зъби, за които дълго беше спестявал.

— Д’расти, Рей — Саймън оголи зъби в усмивка. — Дупка копаеш, а?

Реймънд вдигна глава.

— Здравей, Саймън — отвърна той. — Нова шапка, а?

Саймън, който дори и през зимата не носеше шапка, поклати голата си глава.

— Обмислям дали да не си пусна брада. Но това засега е само идея. Какво държиш в ръката си?

Реймънд наплюнчи пръст и го прокара по находката си.

— Това е или камък, който копнее да стане картоф, или картоф, който твърде сполучливо се е превърнал в камък.

— Може да е вкаменелост на картоф.

— Или пък просто да е форма на мимикрия.

— Вероятно е така. — Саймън си каза, че когато се прибере вкъщи, трябва да погледне думата „мимикрия“ в речника. — Прочете ли онзи ден какво пишеше във вестника за онова нещо? — попита той.

— Не — отговори Реймънд. — Сигурно ме бъркаш с някой друг.

— Излиза, че руснаците изкопали дупката… — каза Саймън.

— Не — поклати глава Реймънд. — Аз я изкопах.

— Не — на свой ред поклати глава Саймън. — Не говоря за тази дупка тук. Говоря за принципно различна дупка. Тя е в Сибир. Руските учени сондирали, за да проучат движението на тектоничните пластове. — Млъкна за миг, надявайки се Реймънд да попита какво точно означава „тектонични пластове“. Но той не го направи и Саймън продължи. — Сондата им стигнала на 23 мили дълбочина. През твърда скална маса. После внезапно пробила свода на огромна кухина. Извадили я и спуснали с дълго въже в дупката специален микрофон. Никога няма да се сетиш какво са чули.

Реймънд се подпря на дръжката на лопатата, която след пристигането на Саймън бе осъдена да бездейства.