Удряха и блъскаха. Бъхтеха и цапардосваха. Перваха и хлопваха, прасваха и тупаха, думкаха и чукаха, фрасваха и нанасяха удари. Разнесоха се ужасни псувни, а кокалчетата на пръстите им се ожулиха на много места. Но всичко беше напразно. Невидимата стена не поддаваше. Нито една пукнатина, нито една дупчица, нито една драскотина. Стената се държеше.
Накрая металната част от кирката на Реймънд изхвръкна от дръжката и за малко не му извади окото. Той захвърли дървената дръжка и се отпусна на колене на земята. Саймън се строполи до него.
— Бива ли те да викаш помощ? — попита Реймънд, когато успя да си поеме дъх.
— Помощ! — изкрещя Саймън.
— Доста добре — похвали го Реймънд. — По-мо-о-о-щ!
Слънцето току-що беше започнало да се скрива зад хубавите стари дъбове, които ограждаха землището, а гърлата им бяха взели да прегракват от виковете за помощ, когато на Саймън му дойде идея.
— Можем да запалим огън — каза той с тембъра на Луис Армстронг. — Да струпаме съчки до тази невидима стена и да ги подпалим. Ще я разтопим и ще се освободим.
— Мислиш ли, че ще успеем?
— Чувал ли си за петата теорема на Евклид?
— Не — отвърна Реймънд. — Нито пък имам желание да чувам за нея сега.
— Можем да изгорим дръжката на кирката. С какво друго разполагаш?
Реймънд погледна с тревога към хубавата си дървена колиба.
Успяха да разпалят хубав, голям огън. Стояха край него и му се любуваха. Грееха си ръцете и ръчкаха жаравата с пръчки. Хвърляха в огъня каквото им попадне и се държаха така по детски и безотговорно, като всички мъже, когато запалят огън.
— Дали е започнала да се топи? — попита след известно време Реймънд.
— Би трябвало. — Саймън се опита да разпръсне дима пред лицето си с ръка, но го сполетя ужасен пристъп на кашлица. — Тук има ужасно много дим — отбеляза той.
— Ужасно много, наистина. — Реймънд също се разкашля. — Я погледни нагоре.
— Къде нагоре?
— Ами нагоре. — Реймънд вдигна ръка.
Димът се сгъстяваше на не много голямо разстояние над главите им.
— Мисля, че започвам да се задушавам — каза Саймън.
— Изгаси огъня! — изграчи Реймънд.
Пушекът не можеше да премине през огромния, прозрачен и очевидно непропусклив свод, който обгръщаше по-голямата част от парцела на Реймънд. Реймънд пък седеше върху половин торба втвърден цимент върху малката бетонна плоча, на която до неотдавна се бе издигала хубавата му дървена колиба. Саймън седеше до него. И на двамата въздухът нещо не им достигаше.
— Не искам да звуча като паникьор — каза Реймънд, — но ако скоро не дойде помощ, мисля, че ще загинем.
Саймън погледна гневно към бетонната плоча.
— Ти си виновен. Не трябваше да идвам тук тази вечер.
— Аз ли съм виновен? Хайде бе. Копаех си спокойно дупката и си гледах работата, докато ти не се появи. Ти ни докара тази беля до главите. Обзалагам се, че си се сдушил с господин Хилсейвайс, който според мнозина е в съюз с дявола.
— Не съм. — Саймън се попипа по носа, който беше протекъл. — Не искам да умирам — проплака той. — Аз съм млад и красив, а и платих цяло състояние за тези зъби.
— Да те вземат мътните и теб, и зъбите ти — каза Реймънд.
— Хигиената на устната кухина е много важно нещо. Ти ще останеш без зъби още на тридесет години.
— Ако не се измъкна оттук, няма да доживея и до двадесет и четири. А ти можеш ли да ни измъкнеш, като сдъвчиш стъклото с хубавите си зъби?
Саймън се надигна и замаяно замахна към Реймънд.
— Дебил проклет — каза той и изгуби съзнание.
Реймънд седеше, сврял глава между коленете си. Цялата Тази работа беше твърде разстройваща. Вечерта беше тръгнала толкова добре за него, но сега май се превръщаше в кошмар. Изглежда, наистина щеше да умре.
Никога не се беше замислял много-много за смъртта. Сега му дойде наум, че това е било пропуск от негова страна. Беше ли успял да се подсигури за небето? — запита се той. Щеше ли Господ да му се усмихне благосклонно? Бил ли е „добър“ човек? Беше сигурен, че не е бил лош човек, но дали това беше достатъчно? Щеше ли да се присъедини към небесния хор или щяха да го пратят да пищи заедно с останалите грешници в Сибир? Ако го пратеха там, трябваше да не пропусне да се огледа за микрофона, провесен с въжето.
Взе да му се вие свят и мислите му станаха съвсем объркани. Изправи се несигурно на крака и олюлявайки се, направи крачка напред, като се държеше за гърлото и едвам дишаше. Спъна се в лопатата и се просна по очи.
Точно в този последен, отчаян миг му дойде една идея.
Слънцето бе почти залязло зад хубавите стари дъбовете, които ограждаха землището, а луната беше поела пътя си към своето обичайно място. Птиците, които обитаваха землището, си пожелаха „лека нощ“, след като покръжаха над изпълнения със сив дим огромен свод, които миришеше на риба. Със спускането на мрака и тишината звездите заблестяха. Нещо на земята се размърда. Къртица може би?
На по-малко от крачка от края на огромния свод, пълен със сив дим, се надигна буца пръст и се отърколи встрани. Лъскавото острие на лопатата на Реймънд се показа на повърхността.
Чу се стъргане и блъскане. После от дупката се измъкна една ръка, последвана от рамо и глава. Реймънд пое свежия въздух и се измъкна на безопасно място. Тялото му излезе от дупката със звук, подобен на този, който се чува при изхвърчането на тапа от бутилка шампанско. Нощният въздух се втурна в тунела и изпълни ужасния свод. Реймънд не губи много време.
След няколко минути той и Саймън лежаха един до друг с очи, вперени в откритото небе. Е, Реймънд бе вперил очи в откритото небе. Саймън още беше в безсъзнание.
— Пфу — каза Реймънд. — Пфу. — Той разтърси грубо Саймън за рамото. — Пфу, бе?
Саймън се размърда в унес.
— Пуснете ме, господин Хилсейвайс — изломоти той. — Не е това, което си мислите. Дори не познавам дъщеря ви.
— Дърт мошеник — каза Реймънд и му зашлеви няколко шамара, за да го свести.
— А-а-ах… Ооу… Ох. — Саймън се събуди. — Мисля, че ще повърна — извика той.
— Спасен си — уведоми го Реймънд. — Какво ще кажеш, а?
Саймън започна да драйфа, където завърне.
— Ама че благодарност — каза Реймънд.
И в този миг…
—
Реймънд погледна отново към небето и за свой ужас видя, че голяма част от него беше заета от нещо твърде обезпокоително. Нещо, подобно на огромна морска звезда. Тялото му беше издуто и набъбнало. По петте му чудовищни разклонения проблясваха малки разноцветни топчета. Пулсираща светлина струеше от неприятната средна част, съставена от увиснала плът и принадлежности за дъвчене. Ужасна смрад на риба, която би подложила на изпитание издръжливостта и на опитен рибар, изпълваше землището със зловонието си.
Това накара Саймън да се раздрайфа отново.
