Под умелото ръководство на Анди „Веселите градинари“ най-после започна да процъфтява. За първи път в своята дълга и живописна история заведението носеше печалба.
Според местните хора предишният собственик бил вдигнат от леглото при една среднощна чистка, организирана от значителен брой зложелатели. И — пак според мълвата — с него станал тъжен инцидент, който бил свързан с цимент и дълбок водоизточник.
Пивоварната имаше доверие в Анди. Той наистина се ползваше с доверието на хората от пивоварната.
И нямаше намерение да злоупотребява с него.
Все пак трябва да се отбележи, че въпреки настоящото блестящо ръководство на кръчмата самата сграда на „Веселите градинари“ никак не изпълваше сърцата с радост и веселие поради своята хубост.
Не, не. И дума да не става.
За тези, които се придържат към старомодното убеждение, че някои неща са по-добри от други, както и за онези, които са способни да направят тази разлика, златният век на кръчмарското строителство, както изглежда, е свършил със смъртта на кралица Виктория.
Сред многото книги, които никога няма да бъдат издадени, има една, която се нарича „Най-хубавите кръчми на двадесети век“. Тя е написана от човек, който явно много си пада по стила „имитация на Тюдор“1.
Имитация на Тюдор!
Определено може да се каже, че всичко е в резултат на смъртта на кралица Виктория. Историята ни доказва, че когато се изправят пред несигурното настояще, някои недотам талантливи архитекти неизбежно търсят спасение в миналото. Онези от епохата на крал Едуард, които са били наемани от пивоварните, без съмнение са постъпили така.
Е, „Веселите градинари“ беше тъкмо такава имитация. Малко след Първата световна война на кръчмата й била направена козметична операция. Тя се е изразила най-вече в премахването на всички прегради от махагон и дебело стъкло между сепаретата и в изпълването на помещението отгоре, отдолу и околовръст с греди от боядисани в черно железопътни траверси. Говори се, че по едно време мислели да я преименуват на „Дик Търпин“.
Но това е било много отдавна. Днес не са останали много живи свидетели, които биха могли да си спомнят как е изглеждала преди. Постоянните посетители просто я приемаха такава, каквато е — с чудесната бира, приятелската атмосфера, веселите разговори и без каквато и да било музика. Това наистина беше съвсем достатъчно. На тях изобщо не им пукаше за естетиката.
Саймън беше редовен клиент във „Веселите градинари“ и на него определено не му пукаше за естетиката. Той се зададе от малката уличка, която идваше от землището и неговата къща, прекоси улица „Цар Нептун“ и приближи въпросната кръчма.
Посрещнаха го черните траверси, излющената мазилка, фенерите, взети от някоя стара карета, и табелата, която висеше само на единия си пирон.
— Мила, родна стряха — разнежи се Саймън.
Бутна вратата, влезе вътре, навеждайки глава под гредата-в-която-всички-новаци-си-удрят-кратуните и се запромъква към бара.
Групата от постоянното присъствие за миг прекъсна веселия си разговор, за да се наслади на Саймъновото промъкване. След като достатъчно му се понаслаждаваха, те решиха, че това е първокачествено промъкване, и възобновиха разговора си със забележката, че макар и Саймън да има хубави зъби, походката му е несигурна. Честно казано, един толкова млад човек с такава несигурна походка не беше нещо приятно за гледане.
Саймън приключи с промъкването и се възкачи на любимия си стол край бара. Анди му се усмихна, а момъкът му се ухили в отговор.
Анди беше среден на ръст, каквото и да се разбира под това понятие. Беше човек с приятна външност, изгладена риза и смачкани панталони. Имаше глава на гръцки бог и тяло на млад английски бизнесмен. Обичаше да задава много въпроси, но невинаги получаваше отговор. Беше с брада.
— Добър вечер, Саймън — поздрави Анди. — Нова шапка, а?
— Не, благодаря. Само халба бира от обичайната, моля.
— Халба от обичайната. Добра идея. — Анди изгледа редицата ръчки за точене на бира. — Халба от обичайната ли каза?
— Да, това бяха думите ми.
— Дай сега да се уточним. От обичайната бира, която обикновено поръчваш веднага след като влезеш, ли искаш? Или от по-скъпата обичайна, която обикновено поръчваш, когато черпи друг? Или пък от онази, евтината, „Смърт с кисело зеле“, която обикновено поръчваш в края на вечерта, когато парите ти са на привършване?
— От обичайната, която обикновено поръчвам веднага след като вляза.
— Да, ама обикновено ти не влизаш в такъв късен час.
Саймън поглади мъжествената си брадичка.
— Разбирам. Виж какво, тогава ще пийна от по-скъпата, която обикновено поръчвам, когато плаща някой друг.
— Сигурен ли си? — Анди повдигна едната си вежда.
— Напълно.
— Опасявам се, че тази вече свърши — каза Анди.
— Тогава дай една халба „Смърт с кисело зеле“.
— И тя свърши.
— Какво ще кажеш да ми дадеш от онази, която обикновено поръчвам веднага след като вляза?
— От нея имаме.
— Дай ми тогава една халба, ако обичаш.
— Чудесно. — Анди сложи една халба под чучура на най-близкия казан за бира и я напълни до горе. — Виждал ли си Реймънд тази вечер? — попита той Саймън.
— Не, тази вечер не съм. — Изричайки лъжата, Саймън се погледна в огледалото зад бара. Просто за да види дали зъбите му не са се измъкнали. Не бяха.
— Жалко. — Анди поднесе халбата на Саймън. — Тази сутрин тук по погрешка за него пристигна един пакет. Дали ще искаш да му го предадеш?
— С удоволствие. — Саймън извади банкнота от пет лири.
Анди я дръпна от пръстите му.
— Ти си добро момче. Виждаш ли, жена ми приела пратката, а на нея не били сложени марки и тя трябвало да плати на пощаджията. Ще си приспадна парите от твоята банкнота, а ти можеш да си ги вземеш от Реймънд, когато му предадеш пакета. Наздраве.
— Наздраве. — Саймън отпи от халбата. — Обикновено не пия това — каза той.
Анди се върна от касовия апарат с няколко дребни монети.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Ами, няма такова нещо — каза Саймън. — Всичко си е съвсем наред.
— Чудесно. — Анди се скри зад тезгяха.
— Добър вечер, Саймън — думите долетяха от другия край на барплота и се бяха откъснали от устните на Дик Годолфин. — Нова шапка, а?
— Препоръчвам ти да се обърнеш за справка към отговора, който по-рано днес дадох на този въпрос — каза Саймън с тон на министър-председател.
Анди отново се изправи с голям пакет в ръце. Сложи го на тезгяха до халбата на Саймън.
— Заповядай.
— Наздраве — каза отново Саймън.
— Често съм се питал — започна Анди, — защо парламентаристите от опозицията винаги прахосват половината от времето, определено за въпроси към министър-председателя, за да го питат какви са
