Най-страхотното шоу в космоса

ангажиментите му за деня.

— О — Саймън тракна със зъби, — имам си теория за това. Според мен те си мислят, че ако продължават да му задават този въпрос, един ден той ще превърти и ще каже нещо от сорта: „Тази сутрин имах срещи с колеги от кабинета и с други хора, а в обедната почивка спуснаха върху уважаемия ми член една гола филипинка във въртяща се пробита кошница. О, по дяволите, какво казах! Подавам си оставката.“

— Мислиш, че това може да е причината?

— Сигурен съм — отговори Саймън и пресуши халбата си.

— Още от същото ли? — попита Анди.

— Мисля, че останах без наличен капитал — каза Саймън. — Реймънд още ли има открита сметка тук?

— Разбира се. Платил си е всичко до снощи. Има право на кредит до 25 лири. Това е единствената кръчма в околността, в която той все още се ползва с такава привилегия, а и досега не е имал глупостта да злоупотреби с нея.

— Никога не би сторил подобно нещо. Тогава ще изпия една халба за негова сметка.

— Няма да стане. — Съдържателят поклати с професионален маниер прошарената си брада. — Нали знаеш, че за доверието трябва взаимност.

— Знам, разбира се — престори се на засегнат Саймън. — Та не съм ли аз най-довереният приятел на Реймънд?

— Ти изобщо си единственият му приятел, доколкото знам.

— А не платих ли току-що за пакета му, както подобава на един-единствен и най-доверен приятел?

Прошарената брада се повдигна нагоре и пак се спусна.

— Тогава не се опитвай да забиеш клин между двама истински приятели. Пиши му в сметката една халба бира от мое име и ако може да е от същата, кръчмарю, ако обичаш.

— Чудесно — каза Анди и взе чашата на Саймън. — Между другото, каква бира пиеше ти?

— Аз ще пийна една халба „Смърт с кисело зеле“ — каза Дик Годолфин и се нареди мигновено до Саймън. — Моят приятел тук ще почерпи.

— Дали бих могъл да си го позволя? — запита се човекът, който току-що беше получил кредит за 25 лири. — Дори и да можех, пак нямаше да го направя.

Годолфин процеди през зъби няколко цигански псувни и започна да се бърка, за да си поръча за своя сметка.

Дик беше циганинът бракониер на Бремфийлд. Всяко село си има по един. Това е просто традиция, някакъв отколешен обичай, изтъркано клише или каквото и да е там. Дик беше нисък, с тъмна кожа и страховит на вид. Носеше омазнена шапка и сако от туид, което не му беше по мярка, и имаше очи, които, ако си послужим с думите на великия английски шпионин Д. Х. Лоурънс Арабски2, „светеха като черни дупки от пикня в снега“.

Дик имаше жена, с която семейството му вечно беше във война и едно куче мелез, което вечно му се провесваше на крака.

Той живееше най-активно във вампирските часове между затварянето на кръчмата и зазоряване. В тази тъмна доба с мелеза, увиснал на крака му, той тръгваше да събира кървавата си жътва измежду редиците на заешкия род.

Безразличен към годишните сезони, промените на времето и табелите „Влизането забранено“, Дик се мъкнеше, накуцвайки, по хълмове и долове, като разпръскваше стадата овце, изпречили се на пътя му, и всяваше страх от Бога сред тайнствените същества, които правят онези кръгове (нали се сещате?) в пшеничените ниви. В добра нощ успяваше да напъха в торбата до четири охранени дългоушковци, които продаваше на местния касапин за по лира единия.

На средностатистическия градски жител това сигурно щеше да се стори твърде труден начин за изкарване на насъщния, но какво ли знаят гражданите за живота на село?

Не много. Там е работата.

Дик беше последната или една от последните издънки на една изчезваща порода. Той чувстваше, че е предопределен от Бога да продължи да живее, както се е живяло на село в доброто старо време, защото без такива като него този начин на живот щеше да изчезне завинаги, както бяха изчезнали дървеното рало, селската къщурка със сламен покрив и правото на местния феодал да си избира измежду селските девственици в месеците с буквата „р“.

И така, той водеше своето скромно съществуване, без да разчита на нещо повече от по лира за заек, социалните помощи и приличната седмична стипендия, дадена му от Обществото за защита на селските занаяти.

Бог да те благослови, Дик Годолфин!

— Я се разкарай, Дик — каза Саймън. — И кажи на кучето си да ми се махне от краката.

— Куш, долу — изкомандва Годолфин. — Стой мирен.

— Заповядай — каза Анди и плъзна по тезгяха още една халба бира към Саймън. — Разпиши се тук на тази подложка.

— Ще се разпиша направо за всичките 25 лири. Нали не искаш да те затрупам до козирката с подложки за халби?

— Чудесно! — възкликна Анди. — Пак от същото ли, Дик?

— От същото.

Саймън отпи от втората халба и се огледа бавно наоколо. Повечето от постоянните посетители бяха вече тук — заели любимото си сепаре в стил имитация на Тюдор или седнали върху ниските табуретки, чиито криви крачета бяха репродукция на краката на кралица Ана. Други се бяха наредили край бара и си бъбреха за това-онова. За секс и скандали. За войни или за слухове, че тук или там ще има война. За всичко и нищо, както обикновено се разговаря по кръчмите.

Саймън се загледа в тях. Птицефермерът Дългият Боб, чиято глава бе закрита от гредата-в-която- всички-новаци-си-удрят-кратуните-на-излизане-от-тоалетната, се смееше гръмогласно в компанията на членовете на селската рокгрупа „Римска свещ“ (кръстена на един парашутен инцидент, а не на едноименния фойерверк). Дейв Войнишката стойка, който работеше нещо, свързано с рафинирането на машинно масло, сега се беше надвесил над тройна водка и мечтаеше за планински ручейчета. Ето го и Драскача, който очевидно пишеше, за да се препитава, въпреки че никой не беше виждал негова книга в книжарниците. А по-нататък са седнали двете напарфюмирани касиерки от супермаркета на главната улица и така нататък и така нататък.

Саймън ги познаваше всичките, някои от тях още от ученическата скамейка. Същите познати физиономии. Същите банални шеги. И — ако речеше Анди — винаги същите питиета.

Тук обаче беше и той. Ала вече съвсем не беше същият, Бе видял как най- добрият му приятел беше всмукан от една летяща морска звезда и отведен на Венера. Затова никога вече не можеше да бъде същият.

Сега Саймън седеше, отпиваше от бирата и прехвърляше в ума си възможностите как най-добре да се възползва от онова, което беше известно единствено нему. Трябваше да се отнася много внимателно към тази ценна информация. Ако успееше да убеди някой неделен вестник да повярва на разказа му, имаше добри изгледи да напипа златна жила. Но вероятността да го вземат за откачен беше далеч по-голяма.

Реши да обмисли всичко много сериозно.

Точно в този момент някой го фрасна по ухото.

— Оу! — изохка той и се строполи на пода.

При това ужасно нарушение на благоприличието за миг настъпи мъртва тишина, но помещението отново бързо се оживи с обичайните си шумове, когато се видя каква е причината. Беше Лайза, изстрадалата приятелка на Саймън. Когато фрасна младежа — с малко или много отработено движение, — дори Анди деликатно се направи, че не е забелязал нищо. Но взе мерки тя да не се възползва от това обстоятелство.

— В девет часа, а? — развика се Лайза, след като веселата глъчка в кръчмата се възобнови. — Каза, че ще дойдеш около девет часа, нали?

В опряната на пода глава на Саймън прозвучаха нотки с някакво смътно сексуално звучене. Но в