Реймънд запуши носа си с ръце и започна да прави дихателни упражнения за плитко дишане.
— Аз съм Абдула — обяви звездоподобното нещо. — Представлявам Божествения съвет на Космическия супернарод. Имам удоволствието да ти съобщя, че ти издържа успешно приемния тест за предприемчивост, специално подготвен от Негово величество султана на Уран.
— Целият се оплесках — каза Саймън, като придърпа ризата си. — Тази смрад. Този глас. Какво е всичко това?
— Астронавти — каза през шепа Реймънд. — От Уран.
— От Уран? Майната й на тая работа! — Саймън скочи на крака изненадващо чевръсто, като се има предвид окаяното му състояние, плю си на петите и духна от землището.
Реймънд наблюдаваше с тъга как приятелят му изчезва в мрака.
— Ама че благодарност — рече той за втори път тази вечер.
Летящата морска звезда Абдула разклати чудовищните си пипала.
— Хубави зъби има твоят приятел — каза той. — Ама няма много смелост.
— Какво?
— Не прилича на теб. — Отвратителната средна част на туловището запулсира. — Ти си героичен тип.
— Благодаря. — Реймънд се изправи с мъка на крака, като си наложи да се въздържа от ужасени крясъци.
— И така — каза Абдула, — след като вече си изкарал теста, можеш да заемеш мястото си в Голямата интерпарламентарна конвенция. Тя се провежда на Венера.
— На Венера?
— Да, на Венера. Е, какво ще кажеш?
Реймънд не беше съвсем сигурен какво трябва да каже. Всичко беше толкова… ами толкова неочаквано.
— Мога ли да размисля няколко минути? — попита той.
— Не — отвърна Абдула. — Не можеш.
— О! Ами тогава предполагам, че ще кажа „да“. Добре, съгласен съм.
— Браво на теб.
Непривлекателната средна част от тялото на Абдула заплашително се изду и от нея се показа едно твърде вулгарно пипало с розово смукало накрая. То се впи в главата на Реймънд и вкара в нея някакви химикали.
Реймънд усети туптене в ушите и метален вкус в устата. Кръстоса поглед, а сфинктерът му се сви. Изпадна в пълна забрава.
Когато се събуди, установи, че вече не е на землището. След като главата му започна да се прояснява и сетивата му възвърнаха чувствителността си, осъзна, че вече не е на родната си планета. Всичко тук изглеждаше наопаки, а небето беше мътнозелено. Беше и студено. Реймънд разтърка ръце. После се загледа в тях. Нямаше никакви дрехи. Беше абсолютно гол.
Опита се да стане, но си удари главата и отново седна. Пак беше попаднал в капан, но този път беше затворен в някаква куха сфера. В нея имаше малка седалка. А какво беше това?
Реймънд обърна табелката, която висеше на една връвчица на врата му. Прочете на глас думите, напечатани на нея:
— Значи така — каза си Реймънд. — Значи това е значението на думата „дебил“.
2
Саймън полежа доста време във високата трева под хубавите стари дъбове, които ограждаха землището. Цялата работа стана пред очите му. Чу разговора между Реймънд и Абдула и с изумление видя как неговият приятел беше всмукан във вътрешността на летящата морска звезда и отнесен в космическото пространство.
Остана съвсем сам и взе да се чуди какво да прави по-нататък.
Всъщност не бе възнамерявал да духне по такъв начин. Не и преди да благодари на Реймънд, че му беше спасил живота и така нататък. Обаче не бе имал друг избор.
Саймън беше прочел веднъж в едно медицинско списание за едно особено химическо вещество в мозъка на човека. Та в сериозни критични моменти — като надвиснала заплаха от физическо насилие например — това особено химическо вещество преценява със светкавична бързина възможностите „за“ и „против“ и решава дали да отстояваш позицията си и да се съпротивляваш, или да си плюеш на петите и да офейкаш. В неговия случай веществото безпогрешно беше избрало втората възможност.
Не че беше страхливец или нещо подобно. О, не. Беше заради химическото вещество. Саймън беше сигурен, че Реймънд няма да го упрекне, когато се върне, покрит със слава от Венера.
— Надявам се да ми донесе някакъв подарък — си каза той. — Какво ли пият на Венера?
Като си зададе въпроса какво ли пият на Венера, се сети какво се пие на Земята. И си каза, че ако побърза, ще успее да обърне една-две халби, преди да затворят „Веселите градинари“.
— Бум-шака! — възкликна младежът с хубавите зъби, като се надигна от леговището си в тревата, и поздрави нощното небе. — Приятно пътуване, Реймънд! Надявам се скоро да се видим отново.
Като каза това, Саймън хукна да си смени бързо ризата, преди да отиде в кръчмата.
Във всеки град и селце има кръчми и кръчми. Те варират в целия спектър между двете крайности — мръсни и занемарени и шикозни, в които всичко блести от чистота. В най-отдалечения край на спектъра, този на инфрачервеното, са изпълнените с цигарен дим пиянски бърлоги, окупирани най-вече от гледащи накриво негодяи с големи бираджийски шкембета. В тях почитателите на различните марки спортни облекла често се млатят с щеките за билярд под звуците на някоя песен на Фейт Ноу Мор, която долита от мюзикбокса.
В другия край на спектъра, този на ултравиолетовото, са заведенията с претенции, че са по-скоро кътче за отдих на пътника, отколкото кръчма. Там си прекарват времето в артистично редене на подложки за бирени чаши късокраки, добре запазени дами на средна възраст, с тупирани коси и начервени устни, които поддържат фигурата си в съседния фитнес салон. Те седят величествено на високите столчета край бара, а мъжете им с имена като Кийт или Тревор блещят очи към младите сервитьорки, които непрекъснато идват да изпразват пепелниците и да забърсват масите. „Музиката за фон“, която съдържателката е донесла от отпуската си в Бенидорм, се разнася от скрити колони и лази по нервите на посетителите.
„Веселите градинари“ заемаше разумното средно положение между тези две крайности. Съдържателят Анди сервираше чисти, добре напълнени халби бира на сносна цена, усмихваше се на всички посетители и не пропускаше да каже „Чудесно!“ винаги когато му се стореше, че е подходящо. Със сдържания си, но авторитетен тон той бе спечелил уважението на постоянните посетители. Всъщност Анди бе успял да създаде такава дружеска атмосфера между тях, че единствения път, когато тук се стигна до насилие, ужасените погледи на останалите мигновено подсказаха на извършителя, че е сторил изключително сериозна простъпка, и го накараха да се изниже тихомълком от кръчмата и никога повече да не се мерне в нея.
