Шехеристани станала.
— Довиждане — рекла тя на царя и на везира му — Аз тръгвам: няма време за губене.
Рузванчад се изправил пред нея, сякаш искал да й прегради пътя, и рекъл:
— Нима за толкова късо трябваше да се яви пред мене хубавото видение и веднага след това да изчезне? Княгиньо, аз те обичам. Нима не ще се видим вече никога?
— Може и да се видим — отвърнала княгинята. — Затова ти и казах не „сбогом“, а „довиждане“. Ако ти и тогава ме обичаш, ще се омъжа за тебе.
След тия думи момата изчезнала.
Отведнъж всички свещи угаснали, сякаш духнал силен вятър. Гъста мрачина паднала пред царя и везира. Те не виждали нищо около себе си. Не знаели накъде да вървят.
Когато се поразсъмнало, Рузванчад и Муезин се намерили не във вълшебния дворец, а сред полето. Никаква къща нямало наблизо.
Царят запитал везира:
— Как ти се струва, Муезине? Не беше ли сън това, което видяхме?
— Не, господарю — отговорил Муезин. — Аз все още мисля, че беше не сън, а вълшебство. Тая княгиня не е княгиня, а някоя страшна магьосница, която — за да се омъжи за тебе — се е престорила временно на млада и хубава мома. А пък всички тия хубави момичета, които пееха, свиреха и се смееха, са все проклети дяволици, извикани с магични заклинания от вещицата. Помни ми думата: тъй ще излезе.
Това обяснение изглеждало правдоподобно. Ала при все това царят не се съгласил с везира. Когато се върнал в двореца, той решил да остане верен на момата.
Минало време. За княгиня Шехеристани не се чувало нищо. Муезин продължавал да говори на своя господар, че мнимата княгиня е вещица. Но Рузванчад не мислел тъй. Той изпаднал в тежка скръб. Нито му се ядяло, нито сън го хващал. Оставил той прежния весел живот. Само на лов отивал от време на време — с надежда, че ще види отново хубавата сърна. Ала колкото и да обикалял по местата, дето я бил видял преди време, тя не се мярнала вече пред очите му.
Тъй минала цяла година.
Една сутрин, когато царедворците, събрани в престолния чертог, очаквали да дойде царят, както правел всеки ден, влязъл главният царски прислужник и съобщил, че господарят му е изчезнал.
— Когато влязох тая сутрин в спалнята му — казал той, — видях го, че спи на една софа несъблечен. Не се осмелих да го събудя. След това влязох втори път, но не го видях. Търсих го навред в двореца: никъде го няма. Какво ли е станало с него? Къде е отишъл?
Великият везир издал заповед да се потърси отново царят по целия дворец. Но и тогава не го намерили. Разпратени били хора на коне да кръстосат в разни посоки гората, дето Рузванчад обичал да отива на лов. И там не го открили. Никой не бил го виждал да минава през гората от няколко време.
Изтекли четиридесет дена. Придворните оплакали царя и си измазали лицата с жълта багра, което е за китайците знак на голяма скръб. А пред празния престол разхвърляли трендафили, които оросили със сълзите си.
Най-тежка и най-искрена била скръбта на великия везир. Той цял ден охкал и се вайкал.
— Ах, мили царю — казвал той с въздишка, — къде изчезна ти? Къде те замъкна оная проклета вещица, която ти омагьоса сърцето и погледа? Какво ще правим сега без тебе?
Подозренията на Муезина били прави.
Рузванчад бил наистина пренесен по заповед на Шехеристани на остров Шехеристан, в нейното царство. Додето царедворци и поданици скърбели, той се радвал.
Защо, ще попитате.
Когато се възцарила, Шехеристани се заела най-напред за държавните работи. Като поостанала свободна, спомнила си за Рузванчад. Тя знаела неговата вярност. И ето че една заран заповядала на един от своите подчинени да го пренесе в царството й.
Когато Рузванчад се пробудил в разкошния дворец на Шехеристани и видял пред себе си обаятелната княгиня, той извикал радостно:
— О, княгиньо! Значи съдено ми било пак да те видя. А пък аз бях почнал вече да мисля, че си ме забравила.
— Не, царю — отговорила усмихната Шехеристани. — Ние не сме непостоянни като вас. Ние не забравяме. Щом сме обещали нещо, изпълняваме го.
По заповед на царицата пред двореца се събрали всички големци, придворни, старейшини и целият народ.
Тогава царицата Шехеристани излязла и им казала:
— Мои скъпи поданици и помощници! Когато след смъртта на милия ми баща вие ме коронясахте да ви управлявам, веднага ми се заклехте, че ще изпълнявате всички мои желания. Заявявам ви, че ще се омъжа за цар Рузванчад, който управлява Китай. Заповядвам ви занапред да му се покорявате тъй, както се покорявате на мене.
Всички събрани изръкопляскали. Рузванчад бил коронясан за цар на шехеристанското царство.
Като се свършил този обред, почнали да правят приготовления за сватбата.
Преди да стане венчавката, Шехеристани казала на Рузванчад:
— Ще се омъжа за тебе, ако ми обещаеш едно нещо.
— Ще ти обещая всичко, каквото поискаш.
— Да, но работата не е само да обещаеш, а и да спазиш обещанието си.
— Добре, ще го спазя.
— Ако видиш, че правя нещо, което не ти харесва, ще се сдържиш ли да не ме укориш?
— Разбира се. Аз съм уверен, че ти никога не би извършила постъпка, заслужаваща укор.
— Но да речем, че направя нещо, което не знаеш защо е направено. Ще ми вярваш ли, че каквото и да направя, правя го, защото тъй трябва да бъде.
— Ще ти вярвам.
— Винаги ли?
— Винаги.
— Дори и тогава ли, когато ти се стори, че само луд човек би извършил това, което върша аз?
— И тогава.
— Добре.
Сватбата станала.
Рузванчад и жена му били толкова щастливи, че никога не напомняли за онова обещание, което дал царят на царицата.
Рузванчад забравил и Китай, и китайците, и всичко, което бил преживял, преди да дойде на острова.
Минала цяла година.
Един ден, когато царят бил на лов, съобщили му, че си има момче. Той се завърнал веднага в двореца. Видял жена си, че държи новороденото седнала пред огнището, дето горял силен огън. Бащата взел на ръце сина си, целунал го, погледнал го с голяма обич, па го дал на майка му. Царицата също го целунала, па го хвърлила в огъня.
Веднага след това и огънят, и детето изчезнали.
Рузванчад усетил, че сърцето му ще се пръсне от скръб. Ала той си спомнил за обещанието, което бил дал на жена си. Не казал нищо. С тежка мъка на сърцето се оттеглил в стаята си.
— Колко съм нещастен! — викнал той, като се разплакал. — Бог ми даде син, а собствената му майка го хвърли в огъня. И аз трябва да гледам това, без да кажа дума! Биваше ли майка да стори това? Как й даде сърцето да го направи? От камък ли беше това сърце?
Много се искало на царя да запита жена си защо е извършила безчовечната постъпка, но не посмял. Па и как да я запита? Нали е обещал да й се доверява във всичко.
Премълчал си, колкото и да му било тежко.
Минала още една година.
Шехеристани добила второ дете — тоя път момиче. То било по-хубаво и от момчето, което бащата напразно се опитвал да забрави. Той постоянно го прегръщал, държал го на ръце, целувал го. Не можел да
