Николай Райнов
Рузванчад и Шехеристани
Персийска приказка
Едно време управлявал Китай младият цар Рузванчад. Той бил страстен ловец. Веднъж, като яхнал коня си и тръгнал на лов по планините, пред него излязла бяла сърна с черни и сини петна по кожата — такова хубаво животно, каквото той не бил виждал през живота си.
Царят спрял кучетата — да не би да разкъсат чудното животно — и препуснал коня си подир сърната, за да я хване жива, след като я измори от бяг.
Сърната била наистина необикновено животно. Тя имала на гърба си покривало от жълта коприна, обшито със сребърна сърма, а на нозете — златни гривни.
„Тая сърна не е дива — си помислил царят. — Навярно е избягала от господаря си.“
Но тя тичала толкова бърже и леко, че скоро се изгубила от очите му и той не могъл да види дори праха, що вдигала с нозете си.
Уморен от силното препускане и ядосан, че е изтървал тоя хубав лов, Рузванчад се върнал, последван от своите придворни, на мястото, дето бил видял за пръв път сърната.
Колко се зачудил, като я видял, че лежи на поляната, край езерото, и си почива!
— Сега е вече моя — си казал той и заповядал на придворните да заобиколят езерото, та да хванат сърната.
Рузванчад препуснал на коня си към животното. Сърната се изправила, подскочила два-три пъти и отведнъж се хвърлила в езерото.
Царят слязъл от коня си. Той обходил целия бряг — от край до край, — ала не открил никаква следа от сърната. Водата била прозрачна: всичко се виждало чак до дъното. Само сърната не се виждала никъде.
— Чудно нещо! — извикал ловецът. — Къде изчезна тая сърна? Почвам да мисля, че не е било сърна, а някаква русалка, която се е престорила на животно, за да мами ловците и да се подиграва с тях.
И всички придворни, за да угодят на царя, кимнали с глави в знак на потвърждение и казали:
— Да, така е. Царят има право. Не е било сърна, а русалка.
Почнало да се свечерява. Рузванчад казал на своите царедворци:
— Вие си вървете! Нека остане с мене само великият везир. Ние ще пренощуваме с него тук, на брега на това езеро.
Придворните си отишли.
— Муезине — рекъл Рузванчад на великия везир, — много ми се иска да видя тая русалка. Все ми се струва, че тя ще се покаже пак.
Те седнали на тревата и продължили да приказват за чудното животно, което били гонили цял ден. Слънцето залязло. Наченало да се смрачава.
Тогава царят отведнъж усетил голяма умора. Приспало му се.
— Муезине, аз мисля да дремна малко. Клепките ми натежават, макар че не искам да спя, за да не пропусна онова, което ще стане в езерото. Наляга ме сън. Додето спя, ти стой буден. Нека очите ти бъдат винаги устремени към езерото и щом видиш да се яви там нещо, веднага ме събуди!
— Добре — казал Муезин. — Спи и бъди спокоен, че ще изпълня заповедта ти.
Рузванчад заспал тежък сън. Макар и уморен, Муезин престоял буден известно време, за да угоди на царя. Но и той усетил, че го наляга дрямка. Отначало задрямал, а после заспал дълбоко.
Ала сънят на двамата не траял дълго. Те скочили отведнъж, събудени от някаква чудна музика. Като си отворили очите, видели там, дето било по-рано езерото, че се издига великолепен дворец, сияещ от блясък и светлина — дворец, какъвто не може да издигне човешка ръка.
— Муезине — запитал царят, — каква е тая музика? И отде се е взел тоя дворец от елмази? Това не ми се вижда естествено. Дали не се лъжат очите ми?
— Господарю — отвърнал везирът, — и моите уши чуват музика като твоите. И моите очи виждат вълшебен дворец, какъвто виждат и твоите. Но мене ми се струва, че това е магия. Най-добре ще бъде да избягаме колкото се може по-скоро от това проклето място. Кой знае дали тоя дворец не е някаква клопка, сложена от зъл магьосник.
— Тъй ли мислиш? Нищо! И тъй да бъде, какво от това? Да отидем в двореца. Да видим кой живее в него.
Като стигнали до вратата, намерили я отворена. Влезли в широк двор, а оттам — в един чертог, постлан с китайски порцелан. В чертога имало софи и килими от златотъкана свила и големи бронзови чаши, от които излизали дивни благоухания.
В тоя чертог нямало никого. Царят и везирът влезли в друг чертог, още по-богато украсен, дето видели петдесет-шестдесет моми, облечени в дрехи от румена коприна, везана с бисер. Те пеели и свирели, застанали около една мома, която седяла на златен престол. Тя била облечена в бляскави дрехи, осеяни със скъпоценни камъни. На главата й имало златна корона.
Момата била толкова хубава, че Рузванчад не могъл да си откъсне очите от нея.
Той й се поклонил отдалече и пристъпил към средата на чертога. Момите млъкнали. Царят казал:
— Царице на хубавиците, отговори на китайския цар къде изчезна чудната сърна, която той гони през целия ден?
Хубавицата се усмихнала и отвърнала:
— Аз съм тая сърна, която умее да лови дори и лъвове, а нея никой не може да хване. Аз съм сърната, която ти гони цял ден и която, за да избяга, се хвърли в езерото.
Рузванчад останал неприятно изненадан.
— Щом умееш да се преобразяваш — рекъл той, — аз не знам дали и сега те виждам в истинския ти вид. Човек ли си ти, или сърна? Отде да знам, че след малко няма да се преобразиш кой знае на какво?
— Не, царю — отвърнала хубавицата. — Ти ме виждаш сега в истинския ми образ. Но право е, че когато поискам, аз мога да си меня образа. Аз ставам ту видима, ту невидима за хората. Ала в това, уверявам те, няма никаква магия. То се дължи на дарба, с която съм се родила.
Момата слязла от престола си, хванала за ръка царя и го завела в трети чертог, дето имало сложена богата трапеза. Хубавицата седнала между Рузванчад и Муезин, който все още мислел, че нещо лошо очаква господаря му.
Рузванчад, напротив, изглеждал съвсем спокоен. Дори му било много приятно. Като се навел, той поискал да сипе ястие на момата, ала тя го спряла, като казала:
— Хранете се вие двамата. Аз никога не ям. Доста ми е да погълна уханието на ястието, за да се наситя.
Когато царят и везирът се нахранили, две моми им поднесли ахатови чаши, пълни с вино. Подали една чаша и на хубавицата, но тя се задоволила да я помирише. Рузванчад и Муезин пили, сгорещили се и се развеселили.
— Коя си ти? — запитал царят. — Кажи ми, отде се яви в нашите места?
— Ще ти кажа, царю. В голямото море има остров, наречен Шехеристан. Там живеят духове, управлявани от цар, който се казва Манучер. Аз съм негова едничка дъщеря и моето име е Шехеристани. Княгиня Шехеристани съм аз, царю. Три месеца има вече, откак съм напуснала двореца на своя баща и пътувам, за да видя как живеят хората. Случайно изпаднах в твоето царство и те видях. Макар че ти си човек, обикнах те. Много усилия трябваха, за да покоря своята гордост и да надвия своя срам, че съм обикнала човек. За да привлека вниманието ти, престорих се на сърна. Ти дълго ме гони. Най-сетне се скрих в езерото. Оттам слушах всичко, което си говорехте с придворните и великия везир. Додето и двамата спяхте, аз накарах своите подчинени да издигнат тоя дворец и да засвирят.
Шехеристани искала да продължи, когато в чертога влязла една от придворните моми и казала:
— Светла княгиньо, баща ти почина. След смъртта му ти трябва да управляваш нашето царство. Твоят народ те вика. Иди да получиш почестите, които те очакват. Моят баща, великият везир на нашето царство, ми поръча да ти съобщя това. Той моли да побързаш.
Княгиня Шехеристани се разплакала. Цар Рузванчад се наскърбил, като я видял, че плаче. Той почнал да я утешава. А придворната рекла плахо на господарката си:
— Светла княгиньо, повтарям, че трябва да побързаш. На всички ни е тежко за смъртта на баща ти, който беше много добър, но няма какво да се прави.
