му се нарадва.
Ала радостта му не траяла дълго.
Седмица след като се родила Балкиза (тъй нарекли момичето), в двореца влязла едра кучка — бяла, с алчно отворена уста и с дълги остри зъби.
Шехеристани я извикала и й рекла:
— Вземи това момиче и го изнеси заедно с люлката му!
Кучката, види се, това и чакала. Тя грабнала веднага люлката със зъби и я изнесла тичешком. Невъзможно е да се изкаже скръбта на царя при тази гледка. Малко останало да занемари обещанието, което бил дал на царицата, и да почне да я напада. Най-грубите думи дошли на езика му. Голямо усилие трябвало да направи, за да се сдържи.
И тоя път побързал да се затвори в стаята си. Пред очите му още стояло едрото куче, което отнесло момичето му. Той виждал и силния огън, който погълнал сина му.
Сълзи потекли от очите на Рузванчад.
— Ах, Шехеристани! — рекъл скръбно. — Ах, ти, нечовешка майко! Как можа да погубиш собствените си деца!
След малко, като си спомнил думите, които съпругата му била често повтаряла, той добавил:
— Шехеристани може да е направила това за туй, че е трябвало да го направи. Но аз не мога да разбера защо е необходимо една майка да убие децата си! Тук трябва да има някаква тайна. Колко ужасно е това!… О, царице! Макар че те обичам, не мога вече да живея с тебе. Аз не съм свикнал с такива жестоки закони.
Рузванчад успял да овладее достатъчно себе си, та не показал пред жена си своята тежка скръб. Но изглеждало, че тя се досеща.
Един ден той й казал:
— Царице, домиля ми за Китай. В оная земя се е родил твоят мъж и той е привързан към родината си. Па и моите поданици навярно ще искат да ме видят. Позволи ми да отида при тях.
— Имаш право — рекла Шехеристани. — Иди! Дори аз сама мислех да ти кажа това. Без тебе не може в Китай. Могулците са вдигнали против китайците силна войска. Иди да браниш своята родина! Колкото и да са храбри твоите поданици, те ще се бият много по-добре, когато ги водиш ти. Замини! Аз ще ти помогна да бъдеш там навреме.
Като рекла това, царицата повикала един дух и му заповядала да пренесе веднага царя в Китай. Заповедта била изпълнена за миг. Рузванчад се озовал в двореца си.
Великият везир Муезин бил през целия тоя ден много загрижен. По едно време току видял пред себе си царя.
Цял светнал от радост, везирът паднал пред него ничком и му казал:
— Слава Богу, господарю, че най-сетне дойде при своя народ. Додето отсъстваше, аз бях принуден да управлявам. В последно време, като не знаехме нищо за тебе, решихме да изберем нов цар. Народът избра мене. Аз дълго не се съгласявах. Най-сетне приех по неволя: нямаше кой друг да води управлението. Но ето, че ти се върна. Седни на престола, на който седеше временно твоят верен роб!
Рузванчад разказал на своя добър приятел и умен съветник приключенията си. След това почнал да се готви за война. Трябвало да се бърза, понеже могулците били нахлули в Китай с много силна войска. Те имали намерение да превземат цялото царство.
Като се разчуло, че враговете се приближават, Рузванчад събрал толкова много войска, колкото не бил събирал никога, и потеглил да посрещне могулците.
Разузнавачите, които били изпратени да видят къде е неприятелят, съобщили на царя, че могулците са се разположили в една равнина. Рузванчад заповядал на своите войници да се спрат на стан в същата равнина — на другия й край. После заповядал на един от везирите да доставя редовно на войската храна и питие.
Тоя везир се казвал Вели. Още на другия ден той потеглил към стана с всевъзможни храни: хляб, месо, зеленчук, ориз, сухари и други. Той ги бил натоварил на камили и мулета. Освен храната имало и големи мехове, пълни с вода и вино.
Когато дългият керван, предвождан от Вели, навлязъл в равнината, изведнъж се явила отневиделица една хубава жена, облечена в огнени дрехи и заобиколена от стотина други жени. Те спрели камилите и мулетата, разтоварили храната и питието, разкъсали чувалите, разпилели всичко по земята и пробили меховете да изтече питието. След малко всичко било унищожено под стъпките им. Преди камиларите и мулетарите да се опомнят, жените изчезнали.
Останала само тяхната главатарка, която рекла на Вели:
— Ще отидеш да кажеш на своя господар, за чиято войска бе приготвил тая храна и това питие, че царица Шехеристани, неговата жена, е опустошила всичко, натоварено на камилите и мулетата.
Вели пристигнал в стана и съобщил на царя за станалото.
Рузванчад изпаднал в отчаяние. Дори и смъртта на двете деца му се сторила не тъй тежка, както тая страшна щета. Да убиеш чедата си е, най-сетне, твоя работа. Но как можеш да измориш от глад многохилядна войска, тръгнала да брани своята родина?
Както стоял, съсипан от мисли, пред него изведнъж се явила Шехеристани.
— Царице! — рекъл й той с въздишка. — Не мога вече да мълча. Дойде край на търпението ми. Ти хвърли сина ми в огъня — аз не ти казах дума. Даде дъщеря ми на кучката — аз и тогава не ти казах нищо. Скрих своята тежка скръб, колкото и да ми беше мъчно. Но това, което си направила преди малко, заплашва със смърт войската ми и самия мене. Струва ми се, че имам вече право да наруша обещанието, що ти бях дал. Войската ми е гладна, а ти й отне храната. Какво ще стане с тия войници? Кажи! Какво ще стане с мене? Ти искаш значи без бой да бъда заловен от враговете и убит? Искаш и цялата ми войска да бъде пленена, а царството ми — превзето и разорено? Тъй ли е?
— Съпруже мой — казала кротко Шехеристани. — По-добре беше да бе почакал мълчаливо, докато мине и това премеждие. Но ти наруши обета си; онова, от което се боях най-много, стана: ние не ще живеем вече заедно, дори няма и да се видим вече. Никакъв цяр на това зло няма. Ала преди да се разделим завинаги, ще ти кажа няколко думи, за да не мислиш, че съм толкова жестока, колкото ти се струвам. Знаеш ли какъв беше този огън, в който хвърлих момчето? Това, което на тебе ти се видя като огън, е един много изкусен и умен дух, комуто заповядах да вземе и възпита нашия син. Голямата бяла кучка не беше животно, а самодива, която също тъй ще обучи и възпита нашата дъщеря Балкиза и ще й преподаде всичко, каквото тя трябва да знае. И аз не се излъгах с надеждите си, както ще видиш. Нашите две деца са много добре възпитани.
При тия думи Шехеристани свирнала с уста. Веднага се явили три духа от ония, които я придружавали навсякъде, дето отиде.
— Лине, Лино, Лину — викнала им царицата. — Я идете бързо, та доведете двете деца — да ги види баща им!
След миг в палатката на Рузванчад се озовали чедата му — момчето и момичето. Те били много порасли и разхубавели. Момчето било силно и умно, а момичето — стройно и гиздаво.
Баща им ги прегърнал и проронил сълзи от радост.
Но жена му не го оставила да им се нарадва.
— Още нещо има да ти кажа — рекла тя. — Ти не знаеш защо унищожих припасите, които караше твоят везир за войската. Могулският цар желае смъртта ти, понеже иначе едва ли би превзел Китай. И най- смелият цар знае, че битката е нещо несигурно: не е известно кой ще излезе победител от нея. Той избра по-вярно средство. Подкупи твоя везир Вели. Обеща му да го направи цар на Китай, след като ти отнеме държавата, и му даде сто хиляди жълтици — да изтрови войската ти. И храната, и питието, което караше дългият му керван, бяха смесени с много силна отрова. Не вярваш ли? Повикай Вели и му заповядай да хапне от ония припаси, които е купил за твоите войници.
Рузванчад заповядал да повикат везира. Разпоредил се в същото време да донесат малко остатъци от храната. Донесли една шепа трохи, събрани в чувалите.
— Изяж това! — заповядал царят на везира.
— Господарю — казал оня гузно, — извини ме, но не съм гладен.
— Тъй ли? — викнал Рузванчад. — Гладен-сит, ще го изядеш! Иначе тутакси ще ти отсека главата.
