Ридли Пиърсън
Светкавично бягство
На Марсел
Специални благодарности на Лорел Шейпър Уолтърс, Дейвид Уолтърс и Марсел за няколкократното изчитане на ръкописа; на Пол Кени за това, че винаги бе готов да помогне; на Ед Стаклър за търпението и безбройните редакции; на Леели Уелс, редактора ми от „Хиперион“; на Ал Зукерман, приятел, редактор и агент; на Ейми Бърковър от „Райтърс Хаус“; на Матю Шнайдер; Сюзън Стайгър; на Карин Маак, Боб Милър, Елън Арчър, Джейн Коминс и Кейти Уейнрайт от „Хиперион“. Благодаря също така на Нанси Литцингер и Луиз Марш за ежедневната им помощ.
За оказаната помощ по отношение на детайлите благодаря на Анди Хамилтън, адвокат; на Ерик Робъртсън, шериф в щата Вашингтон, и на останалите, предпочели да останат анонимни.
Пролог
Четирийсет и първият ден беше последният им заедно.
Роланд Ларсън стърчеше в кабината на обществения телефон на отбивката за камиони, на ръба на лудостта от денонощното бдение за сигурността й и забраната за всяка близост с нея. Възнамеряваше да й се обади. Тайничко й бе подхвърлил своя мобилен телефон и сега набираше собствения си номер; притаила дъх, тя му отвърна, шепнейки заради неудобното място, което обитаваше — кабината в задната част на автобуса, паркиран трийсетина метра по- надолу.
— Не издържам повече — каза тя.
Той усети, че се възбужда от пресипналия й глас. Четирийсет и един дни под възможно най-голямо напрежение, а това бе първото оплакване, което бе чул от нея.
— Нас или положението? — попита той.
Хоуп Стивънс бе премествана по три различни повода: първо в една дървена хижа в дивата пустош на Мичиган — място, където Ларсън можеше да си представи как се оттегля някой ден за спокоен живот, напълно различен от настоящия; после в почти изоставена база на военновъздушните сили в Монтана, чиято изолираност от света му напомняше затвор за особено опасни престъпници — място, което твърде добре познаваше; и най-сетне в дизелов автобус, конфискуван от някаква забравена рок група, чийто интериор се отличаваше с декоративно неоново осветление и отразяващи се в огледалния таван маси. В изрисувания от три страни с виолетови изгреви автобус удобно можеха да спят шест души, а през деня се превръщаше в нещо подобно на кафене. Тримата заместник-шерифи, включително и Ларсън, двамата шофьори и свидетелят пътуваха заедно — рядък пример в дългата история на американската Шерифска служба, когато за защита на свидетели се прилагаше стратегията „подвижна мишена“. Последният подобен случай бе спален вагон в средата на седемдесетте.
По ирония на съдбата, колкото повече покушения бяха правени срещу Хоуп Стивънс, толкова по-голяма важност придобиваше тя в очите на правителството. Причината да я пазят не бе изключителната й осведоменост в областта на компютрите, нито нейната красота или острият й език (когато си дадеше труда да говори); причината се криеше в определения брой клетки и вещества в черепа й и информацията, съхранена там. Сега тя живееше като треперещо от страх куче, свило се под верандата и стиснало кокала на истината в челюстите си.
Проблемът на Роланд Ларсън бе, че колкото по-дълго я охраняваше, толкова повече се обвързваше с нея, обвързваше се неистово — положение, непростимо и невъобразимо в очите на висшестоящите, което, ако бъдеше установено, щеше да доведе до преместването му в някое затънтено място, като Северна Дакота или Бъфало. Но редките моменти насаме с нея бяха надделели над всякакво благоразумие.
Само седемнайсет дни след поемането й под защита хижата в Мичиган бе подпалена; в последвалата борба с огъня — балет на сенки сред оранжевите отблясъци на пламъците, бяха ранени двама заместник-шерифи.
Когато в базата на военновъздушните сили в Монтана думите „неизвестни лица“ бяха прихванати от някакъв чиновник в Агенцията за национална сигурност, шерифите бяха инструктирани отново да преместят Хоуп. Ларсън не беше привърженик на бягството, но бе наясно, че заповедите трябва да се изпълняват, и го направи.
Като бивш технически консултант в широкомащабно разследване на случаи с фалшифициране на осигуровки Хоуп бе свързала поредица от средства за заплащане на клинични пътеки с милиони долари от злоупотреба с такси по тях. Имената, които накрая бе предоставила на правосъдието — Дони и Поп Ромеро, а по подразбиране и младият потомък на престъпната фамилия — Рикардо Ромеро, бяха добре известни на федералното звено за борба с организираната престъпност. Семейство Ромеро, прочуто с изобретателността си в административните престъпления в огромен мащаб, също можеше да играе грубо, когато се наложеше. Палежът и престрелката при езерото бяха именно такъв случай. Хоуп бе ценна за правосъдието не само защото бе установила осигурителната измама — схема за точене на пари от „Медикеър“ дълго след като пациентът е починал; по-важното бе, че бе хванала и изпратена от и до семейство Ромеро поредица електронни писма, оказали се договори с наемни убийци. Пет от изпълнителните лица на предизвикалия разследването здравен консорциум бяха споменати в кореспонденцията като доносници, чиито действия застрашават Ромеро. По-късно те бяха открити брутално убити чрез т.нар. сръбско прочистване — клизма с белина, която прогаря вътрешностите на жертвата в продължение на часове, докато близките са вързани и заставени да гледат дългата й агония.
Целта на тази ужасяваща тактика вероятно бе да насочи вниманието към руската мафия, но това изобщо не се получи. ФБР незабавно въведоха семейство Ромеро в списъка на най-издирваните лица, а останалите двама свидетели — Хоуп Стивънс и неназован счетоводител, бяха поставени под охрана.
Писмата бяха унищожени по електронен път и сега съществуваха единствено в паметта на Хоуп. Прокурорите вярваха, че съдебните заседатели ще произнесат присъда, основана главно върху нейните показания. И така, те я прибраха в пъстрия автобус и не й позволяваха да излиза, не рискуваха хората да я забележат и не спираха автобуса, освен за зареждане с гориво и провизии. Тази стратегия я бе опазила жива през последните десет дни и бе причинила на всички вътре тежък пристъп на клаустрофобия. Бяха започнали да обсъждат поредното й преместване, този път в някоя сграда, най-вероятно федерална институция, може би в стаичка в неизползвано крило на затвор или в интензивно болнично отделение. Разполагаха с хиляди тайни вратички, ако зависеше от това, но рядко ги използваха.
— Не можеш ли да направиш нещо? — попита Хоуп. — Да наредиш да спрем пред някой мотел и ти да пазиш стаята ми? Все трябва да има някакъв начин.
— Мога само да предполагам — отвърна Ларсън, — но ми се струва, че някои от момчетата ще се досетят какво се крие зад такава тактика.
Той зърна отражението си в металната облицовка около бутоните на обществения телефон. Едва ли някой би го нарекъл хубавец, макар да се бе случвало, когато бе малък. Беше израснал прекалено едър, за да бъде приятен, твърде корав, за да е красив, също като кученце, превърнало се в страховит пес. Майната й на породата.
Тя се разсмя от другия край на линията, но не точно със свойствения си смях.
— Можеш да се престориш, че получаваш сърдечен пристъп, а аз ще ти приложа дишане, уста в уста — каза Ларсън.
Този път последва малко по-истински смях.
В хижата, а после и в базата на военновъздушните сили те бяха успели да откраднат няколко мига да бъдат заедно, макар не и когато най-много им се искаше — момент, за който и двамата мечтаеха. Разговорът по телефона бе най-многото, на което можеха да се надяват.
— Може да е по-добре така — каза тя, — нали?
— Не. Определено е по-зле.
— Веднага щом дам показания… веднага щом всичко това свърши… ще вляза в Програмата1 и край. Нали? Изобщо не трябваше да започваме, Ларс.
Свидетелските й показания срещу Дони Ромеро за случая на измама бяха едва началото. Обвиненията в убийство стигаха бавно до съда за година или две, но той имаше достатъчно ум в главата си да не й го спомене. Човек не говори за бъдещето със защитен свидетел; действителността бе много по-жестока, адаптацията много по-сурова, отколкото си представяха. На практика прекъсването на всякакви контакти с предишния живот се оказваше травмиращо и неизбежно бе много по-сложно, отколкото свидетелят си мислеше.
— Нима? — попита той. — Защото аз изобщо не виждам нещата така. Не бих заменил и една минута, прекарана с теб, за нещо друго.
— Ти си безнадежден.
— Аз съм обнадежден2 — Той се поздрави за играта на думи с името й, макар тя несъмнено да бе чувала това и преди.
Чувствата към нея го бяха връхлетели като стихия — толкова непреодолимо и загадъчно. Когато бяха заедно, се разбираха прекрасно; тя приемаше провокациите му на фона на цялото това безумие; пасваха си. А когато намериш това, което търсиш, не ти се иска да го изпуснеш.
Бяха изминали почти десет минути, откакто бе напуснал автобуса. Членовете на малкия му екип щяха да се питат къде се бави. Бе слязъл уж да уреди сметката, както винаги в брой, но десет минути бяха прекалено много.
— Инстинктът ми подсказва, че ще го измислим някак — излъга той.
Не можеше да си представи как късат — не и преди да са изпробвали границите, до които можеха да стигнат. Бе посещавал семинари за избягване на емоционална обвързаност със свидетел. Братските отношения със свидетел мъж бяха също толкова опасни, колкото това, в което се бяха забъркали с Хоуп. Прецакваха всичко, рискуваха всичко и той много добре го знаеше. Трудно би могло да се стигне до щастлив край. И въпреки това той я насърчаваше да остане при него, докато търсеше някакъв начин да заобиколи нещата, макар да подозираше, че такъв не съществува. Точно сега, след всичко, което бяха преживели заедно, беше невъзможно да я остави да си отиде.
— Ларс — проговори тя отново с хриплив шепот. Отчетливият съскащ звук накара лявата му страна да настръхне. Пропълзя в слабините му и се загнезди
