там, но мигновено бе пренасочен и проблесна през пукнатината в съзнанието му. Но то го разкодира твърде късно, макар и със секунда: беше гласът на паниката.
— Хоуп?
— О, господи! Линията прекъсна. Автобусът.
Ларсън изпусна слушалката и хукна, залитна по мокрите плочки, докато бързо заобикаляше един ъгъл, пренебрегвайки жълтата предупредителна табела на испански и английски с нарисувани кофа, бърсалка и струя вода. Стовари се тежко. Надигна се с усилие, събори рафт с подредени пакетчета царевичен чипс и се втурна към главния вход. Възмутените викове на касиера потънаха сред бученето по магистралата.
— Роло?
Това бе Трил Хемптън, член на екипа му и колега заместник-шериф. Чу се чаткането на приближаващи стъпки, които отекваха по асфалта. Спринтът на Ларсън бе изпратил сигнал. Хемптън тичаше с широки крачки и вече посягаше към оръжието си.
Ларсън се оказа временно заслепен, показвайки се на слънце. Бяха спирали на твърде много отбивки през последните десетина дни, за да може да си спомни разположението на това място. Бяха паркирали някъде наблизо. Прониза го страх при мисълта целият автобус да е бил похитен, тъй като не го виждаше никъде.
Но точно когато Хемптън го настигна и заобикаляха зданието заедно отляво, Ларсън мярна колонките с дизел и автобуса там, където го бяха паркирали, вклинен сред дълга редица влекачи с по осемнайсет колела.
Хемптън се придвижваше грациозно, макар и невероятно бързо.
Докато се приближаваше, Ларсън огледа автобуса, без да забележи признаци за нещо нередно, и се запита дали не бе изтълкувал погрешно тревогата на Хоуп.
— Какво става? — попита Хемптън без капчица пот по черната си кожа.
Ларсън нямаше намерение да признава, че се е обаждал на Хоуп.
— Просто лошо предчувствие.
— Лошо предчувствие? — запита Хемптън. — Откога това?
Колегата му имаше широк плосък нос, твърде едър за лицето му, и цепната квадратна брадичка, която напомняше на Ларсън за черен Кърк Дъглас.
Той самият не можеше да се нареди сред твърде чувствителните; Хемптън бе разбрал това.
Ларсън търсеше някакво приемливо обяснение затова, че Хоуп бе затворила. Хвана се за първото, което му направи впечатление.
— Защо Бени не се разтъпква?
По-възрастният от двамата им шофьори се оплакваше на всеки, който пожелаеше да го слуша, от силно болезнените си хемороиди. Ларсън го видя, седнал зад волана, през предното стъкло.
— Е, и какво?
Приближиха се. Главата на Бени бе килната неестествено към рамото му, сякаш бе задрямал. Това изглеждаше непривично, защото той рядко спеше, а още по-рядко дремеше.
— Роло? — повика го предпазливо Хемптън, усетил също, че има някакъв проблем.
Хемптън и Ларсън се познаваха от няколко години. Хемптън бе израснал в един от най-ужасните квартали на Ню Хейвън, беше спечелил стипендия за елитно подготвително училище и бе продължил напред, докато не получи дипломата си от университета „Хауърд“. Искаше да стане професионален спортен агент, но по настояване на чичо си бе станал американски шериф, докато чакаше да изскочи нещо по-добро. Оттогава не бе напускал службата.
— Потърси Стъби по радиото — нареди Ларсън. Хемптън се опита да се свърже със Стъбълфийлд, третия шериф, който бе останал в автобуса, но получи в отговор единствено мълчание.
— Мамка му! — изруга Хемптън и ускори крачка. Можеше да се придвижва доста бързо, стига да поискаше.
Сега двамата бяха на около двайсетина крачки от автобуса и Ларсън се насочваше така, че да излезе под остър ъгъл, за да не бъде забелязан пистолетът му — глок, прикрит внимателно.
Инструктира Хемптън:
— Стой отзад. Прикрий се. Ако трябва, стреляй на месо.
— Ясно. — Хемптън се отдалечи, забърза към съседния влекач и зае позиция, която му позволяваше да го използва като прикритие.
Ларсън намери вратата на автобуса затворена — стандартната процедура. Обикновено Бени я отваряше, когато се приближеше, но сега не го направи и това изпрати още един тревожен сигнал в съзнанието му. Плъзна ръка в предния джоб на джинсите си и затършува сред смачканите касови бележки за хладния метален допир на ключовете — резервния комплект за автобуса, който като ръководител на операцията държеше у себе си.
Бени продължаваше да стои неподвижно и не реагираше; Стъби не отговаряше на повикванията по радиото. Но кой би могъл да нахлуе в автобус през единствената врата, при това заключена, и да надвие двама шофьори и един заместник-шериф?
Ларсън долови приглушен шум. Трясъци. Точно когато превърташе ключа, с крайчеца на окото си зърна паркирана зад колонките за дизел щатска полицейска кола и си помисли: Бени би отворил на униформен полицай.
Докато Ларсън отваряше вратата и влизаше, трясъците спряха внезапно. Ларсън усети едновременно вкуса и тръпчивия мирис и разпозна източника — паралитична граната, експлозив, използващ въздушното налягане, за да блокира тъпанчетата и синусите и да остави атакуваните временно глухи и в полусъзнание.
Тесните стълбички, които водеха към мястото на шофьора, му пречеха да разгледа салона на автобуса. Видя единствено Бени, чиято риза бе подгизнала от кръв. Първата преценка на Ларсън беше, че на човека му е текнала кръв от носа — типично за паралитичните гранати. Но тогава забеляза прецизната линия под челюстта му, точно като хирургически срез. Изцъклените очи и застиналият поглед говореха недвусмислено: Бени бе мъртъв.
Все още с пистолет в ръка, Ларсън се сниши, изкачвайки стъпалата на автобуса, готов за сблъсък. Трясъците, които бе дочул, идваха от нечии отчаяни опити да проникне през бронираната врата в кабината на Хоуп. Отляво, зад сгъваемата маса видя Стъби — в безсъзнание или мъртъв. Кланси, другият шофьор, седеше изправен на тапицирания стол; главата му бе килната назад. Играта на джин-руми3 между двамата бе прекъсната внезапно. По Кланси нямаше следи от кръв и рани.
Нямаше следа и от представителя на властта, пътеката със спални кабинки от двете страни бе празна.
Един от стиковете за голф на Стъби лежеше пречупен пред вратата на кабината в дъното, която изглеждаше невредима и говореше, че Хоуп е в безопасност — повод за огромно облекчение. Нашественикът се бе опитал да използва стика, за да разбие вратата.
Съществуваше само един ключ за тази врата, скрит в тайник в отсека на двигателя. Ларсън се придвижи напред.
Стовари се тежко, когато нечия силна ръка го сграбчи за глезена и го дръпна. Пистолетът се удари в килима и отскочи встрани. Въздухът му излезе и той усети замайване.
Натрапникът бе жилав мъж с мълниеносни реакции. Сграбчи Ларсън за косата и дръпна, но той се претърколи наляво, избягвайки острието, насочено към гърлото му. То обаче засегна дясното му рамо. Ларсън се освободи, скочи напред и грабна оръжието си. Извъртя се и произведе три бързи изстрела. Два от тях попаднаха в огледалния таван, който рухна на парчета и сребристата вихрушка го заслепи.
Силен удар го улучи в челюстта и главата му се отметна назад. Неволно стреля отново. Натрапникът се просна върху му и той осъзна, че един от изстрелите е попаднал в него. Сграбчи мъжа и усети раздирането на плат. Униформа. Ларсън се мъчеше да се измъкне, но раненият не му позволяваше да се добере до оръжието си. Отблъсна го, но заради раната в рамото ръката му увисна безпомощно, отказвайки да приеме какъвто и да било сигнал от мозъка. Вкопчен в хватка с мъжа, Ларсън замахна назад с левия си лакът и усети пращенето на кости, сякаш се чупи черупката на яйце.
После чу бързи стъпки и вдигна поглед точно когато натрапникът напускаше автобуса.
Стъпил на паркинга, униформеният започна да вика:
— Някой да доведе помощ!
Ларсън успя да се изправи на колене. Главата му се въртеше. Със замъглени очи се огледа за оръжието.
Хемптън видя как стройният служител на реда размахва ръце, докато вика за помощ. Кървеше. Мъжът се отпусна на колене пред вратата на автобуса.
Хемптън пристъпи иззад влекача с насочено към него оръжие.
— Ръце на тила — извика той, макар да не му бе приятно, че насочва оръжие към човек в униформа.
Когато полицаят приседна, Хемптън мерна белезникавото пламъче на изстрел. Първият попадна в бедрото му, ударът го хвърли назад и той загуби равновесие. Просна се върху нагорещения асфалт, завъртя глава надясно и като видя как заподозреният се отдалечава, стреля два пъти.
Тътрейки се към предната част на автобуса, Ларсън се опитваше да запечата всичко, което си спомняше за убиеца: тънък и жилав, силен, униформен, с белег. Съсредоточи се върху белега. Ивиците набръчкана розова кожа се кръстосваха и образуваха стилизирания символ на безкрайност от вътрешната страна на предмишницата му. Погледът на Ларсън се губеше в припадащата лилава пелена; тъмният, пулсиращ цвят го обгръщаше от всички страни. Рамото му бе лошо ранено. Кръвта лепнеше чак до кръста му. Усети слабост. Звуците кънтяха от всички страни. Отново подуши тръпчивия дъх, примесен с мириса на барут и сяра. Нагарчаше от кръвта. Повдигна му се. Стори му се, че го натискат и го държат здраво под вода, мътна вода. Опита да се освободи, но усети, че потъва. Все по-дълбоко.
Последната му съзнателна мисъл бе по-скоро видение: изобщо не беше символът на безкрайност, а два триъгълника, разположени един срещу друг, докосващи се връх с връх. Като папийонка.
