единствено действително съществуване от безкраен брой такива. Или да предположим, че естеството на действителността само по себе си може да се променя и че аз по някакъв начин съм способен да проследя тази промяна.
Сампсън въздъхна, откри един малък зелен прилеп под сакото си и без да мисли, го уби с линията.
— Ти си прав — каза той. — Аз не мога да не се съглася с твоите предположения. Но мисля, Том, че трябва отново да направим разбор на целия ти сън.
Ланигън се намръщи.
— Наистина предпочитам да не го правим. Имам чувството…
— Знам — усмихна се леко Сампсън. — Но това ще докаже или отрече всичко веднъж завинаги, нали?
— Предполагам — каза Ланигън. Той се осмели — неразумно — и каза: — Добре де, по начина, по който започва моят сън…
Докато го казваше, ужасът го завладя изцяло. Той се почувства замаян, болен, ужасен. Опита се да стане от кушетката. Лицето на доктора се надвеси отгоре му. Той видя блясъка на метал и чу Сампсън да казва: „Опитай да се успокоиш… Стегни се… Опитай да мислиш за нещо приятно.“
После или Ланигън, или светът изчезнаха.
Ланигън и/или светът се завърнаха в съзнание. Може би беше минало време или пък не бе минал и миг. Може да беше се случило нещо или нищо. Ланигън седна и погледна Сампсън.
— Как се чувстваш сега? — попита Сампсън.
— Добре съм — каза Ланигън. — Какво стана?
— Прилоша ти. Стой спокойно.
Ланигън се излегна и се опита да се успокои. Докторът седеше зад бюрото си и пишеше. Ланигън преброи до двадесет със затворени очи и после внимателно ги отвори. Сампсън продължаваше да пише.
Ланигън огледа стаята, преброи петте картини по стените, преброи ги отново, погледна зеления килим, намръщи се и отново затвори очи. Този път преброи до петдесет.
— Е, искаш ли да си поговорим? — попита Сампсън, когато затвори бележника си.
— Не, не сега — каза Ланигън. (Пет картини, зелен килим.)
— Както искаш — каза докторът. — Аз мисля, че сеансът ни свършва. Но ако желаеш да си полегнеш в приемната…
— Не, благодаря. Ще си ида у дома — каза Ланигън.
Той стана, премина по зеления килим към вратата, погледна отново към петте картини и доктора, който му се усмихна окуражително. После Ланигън излезе през вратата, премина през приемната и външната врата. Мина по коридора и стълбите и излезе на улицата.
Вървеше и гледаше дърветата, чиито зелени листа се помръдваха леко и предвидимо от лекия ветрец. Имаше движение на коли по улицата, които вървяха бавно от едната страна надолу, а от другата нагоре. Небето бе стабилно синьо и явно е било такова от известно време насам.
Сън? Той се ощипа. На сън ли се щипе? Не се е събудил. Той извика. На сън ли вика? Още спи.
Намираше се в познатото място от кошмара си. Но това бе продължило много повече от друг път. Следователно вече не беше сън. (Сънят е по-кратък от живота, а животът вече не е сън.) Ланигън бе направил промяната. Или промяната бе станала с Ланигън. Невъзможното се бе получило чрез простото действие на случката.
Паважът нито веднъж не се помести под краката му. Там, отсреща, се намираше Първа национална градска банка. Тя си бе там и вчера, и щеше да бъде там утре. Гротескно лишена от възможности, тя никога нямаше да се превърне в гробница, в самолет или скелет на праисторическо чудовище. Щеше да си стои упорито там — една бетонна сграда със стъкло и метал, запазила подлудяващата си неподвижност, докато не дойдат хора с инструменти, за да я съборят.
Ланигън вървеше из този вкаменен свят под синьо небе, което свенливо избеляваше по краищата, обещавайки нещо, което никога няма да изпълни. Колите се движеха вдясно, хората пресичаха на кръстовищата, часовниците показваха едно и също време.
Някъде оттатък града се простираше полето, но Ланигън знаеше, че тревата не расте под краката. Тя просто е там и естествено расте, но незабележимо за сетивата. И планините продължаваха да бъдат черни и високи, но това бяха гиганти, спрели внезапно, които никога нямаше да тръгнат към златистото (или червено, или зелено) небе.
Това бе един замръзнал свят. Това бе свят на бавно движение, на ред, рутина и навик. Това беше свят, в който странното чувство на
Поради това вече не бе възможна магията на променливия свят. А без магия никой не можеше да живее.
Ланигън изкрещя. Той крещеше, а хората се събираха наоколо му и го гледаха (но нито правеха нещо, нито се променяха). А после пристигна един полицай, точно както и трябваше (но слънцето не промени формата си нито веднъж). След това по непроменената улица пристигна линейка (но без тромпети, без тропот, на четири колела вместо по-приятните три или двадесет и пет). И санитарите го закараха в една сграда, която се намираше точно там, където те очакваха да бъде. А там започна едно голямо съвещание на хора, които си стояха непроменени през цялото време и му задаваха въпроси в една стая с безжалостно бели стени.
Те предписаха почивка, тишина, успокоителни. Това, за негов ужас, бе точно отровата, която Ланигън се опитваше да изхвърли от тялото си. Те, естествено, му дадоха свръхдоза.
Той не умря. Явно отровата не е била достатъчно силна. Затова пък полудя напълно. Изписаха го след три седмици като идеалния пациент, оздравял напълно.
Сега той ходи насам-натам и вярва, че промяната е невъзможна. Станал е мазохист и се наслаждава на безочливото постоянство на нещата. Станал е садист и възпява пред другите божествения механичен порядък на нещата.
Той се е потопил напълно в своята лудост или в лудостта на света във всичко, с изключение на едно. Не е щастлив. Защото редът и щастието са две противоречиви състояния, които вселената все още не е успяла да помири.
Информация за текста
© 1968 Робърт Шекли
© 1997 Рени Димитрова, превод от английски
Robert Sheckley
Dreamworld, 1968
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1997
ISBN: 954-9513-05-X (т.3)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8976]
Последна редакция: 2008-08-27 08:00:00
1
