Робърт Шекли
Светът на сънищата
В безкрайността на всеки цикъл съществуват безкраен брой светове — AET DE PLACITUS RELIQUAE1.
Ланигън отново сънуваше съня и успя да се събуди с прегракнал вик. Той седна в леглото и се огледа във виолетовия здрач. Бе стиснал зъби, а устните му бяха изпънати в еластична усмивка. Усети до себе си жена си Естел, която се размърда и също седна. Ланигън не я погледна. Все още обхванат от съня си, той зачака осезаемите доказателства на своя свят.
Един стол бавно проплува през обсега на погледа му и се прилепи до стената с тих удар. Лицето на Ланигън се отпусна леко. После ръката на Естел докосна неговата. Би трябвало това да го успокои, но ръката й пареше като основа.
— Хайде — изрече тя. — Изпий това.
— Не — отвърна Ланигън. — Вече съм добре.
— Все едно. Изпий го.
— Не, не искам. Наистина съм добре.
Засега се бе отървал напълно от хватката на кошмара. Отново си беше той и светът си бе онзи, с който бе свикнал. А това бе твърде скъпо за Ланигън. Той не искаше да се откаже от него сега, дори и посредством успокоителното действие на лекарството.
— Същият сън ли беше? — попита го Естел.
— Да, съвсем същият… Не желая да говорим за него.
— Добре — отвърна Естел. (Тя се опитва да ме успокои, помисли Ланигън. Иначе я плаша. Аз плаша и самия себе си.)
— Колко е часът, мили? — попита тя.
Ланигън погледна часовника си.
— Шест и петнадесет. — Но докато го казваше, часовата стрелка отскочи конвулсивно напред. — Не, седем без пет.
— Не можеш ли пак да заспиш?
— Мисля, че не. По-добре да стана.
— Чудесно, скъпи — Естел се прозя, затвори очи, после ги отвори отново. — Скъпи, не мислиш ли, че е добре да се обадиш… — попита тя.
— Имам среща с него за дванадесет и десет — каза Ланигън.
— Чудесно — Естел отново затвори очи. Докато Ланигън я гледаше, тя заспа. Кестенявата й коса се оцвети в бледосиньо и тя въздъхна тежко.
Ланигън стана от леглото и се облече. Той бе по-скоро едър мъж, необичайно лесен за разпознаване. Чертите му се запомняха. Имаше обрив по врата. Нямаше други отличителни белези с изключение на повтарящия се сън, който го подлудяваше.
Следващите няколко часа прекара при входната врата, наблюдавайки избухването на звездите в утринното небе.
По-късно тръгна да се разходи. Като за късмет се натъкна на Джордж Торстейн само на две пресечки от дома си. Преди няколко месеца той бе разказал на Торстейн за съня си. Торстейн беше безцеремонен, откровен човек, който твърдо вярваше в това, че човек може да си помогне сам, в дисциплината, практичността, здравия разум и други, още по-обикновени неща. Неговото твърдоглавие и реализъм тогава бяха донесли моментно успокоение на Ланигън. Но сега това го дразнеше. Хора като Торстейн несъмнено бяха солта на земята и скелетът на страната. Но за Ланигън, който се бореше с неуловимото (и губеше тази борба), Торстейн се бе превърнал от облекчение в ужас.
— Е, Том, как си, момче? — поздрави го Торстейн.
— Чудесно — отвърна Ланигън. — Чудесно. — Той кимна любезно и продължи да се движи под нежното зелено небе. Но човек не можеше да се отърве толкова лесно от Торстейн.
— То, момчето ми, мислех си за твоя проблем — каза Торстейн. — Доста се разтревожих за теб.
— Ами, благодаря ти — отвърна Ланигън. — Но всъщност нямаше защо да се тревожиш…
— Правя го, защото така искам — изрече Торстейн простата си истина. — Аз се интересувам от хората, Том. Винаги съм го правил. Още от малък. А пък с теб сме приятели и съседи отдавна.
— Вярно — мрачно промълви Ланигън. (Най лошото е, когато имаш нужда от помощ, да си принуден да я приемеш.)
— Е, добре, Том, аз мисля, че една малка почивка може да ти помогне.
Торстейн имаше лесен отговор за всичко. Понеже се опитваше да лекува душевни страдания, а не беше лекар, той обикновено не предписваше лекарство, което можеш да намериш навсякъде.
— Този месец наистина не мога да си позволя почивка — каза Ланигън. (Небето сега бе оцветено в охра и розово. Три бора бяха увехнали, а един дъб се бе превърнал в кактус.)
Торстейн се засмя сърдечно:
— Момче, ти не можеш да си позволиш да не вземеш почивка сега! Това не ти ли е минавало през ума?
— Не, мисля, че не.
— Е тогава
— Цяла седмица бях болнични — отвърна Ланигън. Той погледна часовника си. Златната кутийка се бе превърнала в олово, но като че показваше времето точно. Бяха изминали почти два часа, откакто бе започнал този разговор.
— Това не е достатъчно — говореше Торстейн. — Прекарал си си времето тук в града, в близост до работата си. На теб ти трябва природа. Том, кога за последен път си бил на екскурзия?
— На екскурзия ли? Мисля, че никога не съм ходил.
— Ето, виждаш ли? Момче, ти трябва да се върнеш към действителността. Не към улиците и сградите, а към планините и реките.
Ланигън погледна отново часовника си и с облекчение установи, че той пак е златен. Беше доволен. Бе платил шестдесет долара за тази кутийка.
— Дървета и езера — продължаваше да опява Торстейн. — Да усетиш как тревата расте под краката ти, да видиш как високите черни планини пътуват по златистото небе…
Ланигън поклати глава.
— Бил съм в провинцията, Джордж. Тя не означава нищо за мен.
Торстейн настоя:
— Ти трябва да се махнеш от тази изкуствена среда.
— На мен всичко ми се вижда еднакво изкуствено — каза Ланигън. — Дървета или сгради. Няма разлика.
— Сградите ги правят хора — възмути се Торстейн. — А дърветата са сътворени от Бога.
Ланигън се съмняваше и в двете, но нямаше намерение да споделя това с Торстейн.
— Може и да си прав. Ще си помисля.
— Непременно — каза Торстейн. — Знам идеалното място. Намира се в Мейн, Том, и е съвсем близо до онова малко езеро…
Торстейн беше майстор на безкрайните описания. За щастие на Ланигън той се разсея. На отсрещната страна на улицата една къща избухна в пламъци.
— Хей, чия е тази къща? — попита Ланигън.
— На Макълби — отвърна Торстейн. — За втори път през този месец гори.
— Може би трябва да съобщим?
— Прав си. Аз ще го направя — каза Торстейн. — Запомни какво ти казах за онова място в Мейн, Том.
Торстейн се обърна и тръгна, и в този момент се случи нещо доста смешно. Когато той стъпи върху платното, бетонът под левия му крак се втечни. Торстейн, който не очакваше такова нещо, потъна в него до
