Редър успя да направи нещо като кацане. Самолетът се преобърна няколко пъти, но предпазните колани издържаха, а двигателят, колкото и странно да беше, не се взриви.
Джим се измъкна от тази история с две счупени ребра, три хиляди долара и правото да участва в предаването „Тореадор“, когато му зарастнат ребрата.
Най-после първокласно предаване! В „Тореадор“ плащаха десет хилядарки. Трябваше просто да прободе с шпагата огромния черен бик — както правят истинските опитни тореадори.
Състезанието се проведе в Мадрид, защото боят с бикове бе забранен в Щатите. Предаването се транслираше по цялата страна.
Испанците харесаха високия флегматичен американец. Пикадорите работиха усърдно с пиките в опитите да притъпят амбициите на бика. Банделирелите се стараеха да уморят животното, вместо само да го дразнят. А вторият матадор, мрачен мъж от Алхесираса, едва не счупи врата на бика със заблуждаващите си движения.
Но след като бе казано и направено всичко според традицията, Джим Редър остана сам на пясъка, несръчно стиснал червената мулета в лявата ръка и шпагата в дясната, лице в лице с окървавения еднотонен черен бик.
Някой викна: „Ръгни го в белия дроб, омбре! Не се прави на герой, ръгни го в белия дроб!“. Но Джим помнеше друго: „Прицели се с шпагата и я забий зад рогата!“ — така го съветваше техническият консултант в Ню Йорк.
Заби я, но шпагата отскочи, попаднала на кост, бикът подхвана Редър и го прехвърли през гърба си. Редър се изправи, като по чудо останал без дупка в тялото, взе друга шпага и затворил очи, отново я заби зад рогата. И тогава Бог, който пази децата и глупаците, изглежда се погрижи и за него, защото шпагата влезе като нож в масло. Бикът го изгледа изплашено и недоверчиво, омекна и рухна на пясъка.
Този път му броиха десет хиляди долара, а счупената ключица се оправи за нула време. Редър получи двайсет и три писма от поклоннички, сред тях и един страстен призив на момиче от Атлантик Сити. Освен това му предложиха да участва в ново предаване.
Редър вече не беше предишният глупак. Разбираше, че едва не заплати с живота си за една неголяма сума пари. Голямата награда беше напред и ако ще рискува, поне да е заради нея.
Така Редър се появи в предаването „Подводен риск“, което се финансираше от фирмата „Сапунът на красавицата“. С акваланг, плавници и колан с тежести, въоръжен само с нож, заедно с четирима други участници се потопи в топлите води на Карибско море. На същото място спуснаха в клетки оператори с телекамери. Състезателите трябваше да открият и извадят на повърхността съкровище, скрито там от представители на спонсорите на предаването.
Само по себе си подводното плуване не е опасно. Но организаторите се бяха постарали да привлекат вниманието на публиката с пикантни детайли: гигантски октоподи, различни видове акули, отровни корали и други ужасии от подводното царство.
Зрелището беше страхотно. Един от участниците успя да се добере до съкровището, скрито в дълбока падина, но в същия миг една мурена се добра до него. Другият хвана съкровището тъкмо в мига, когато една акула хвана него. Синьозелените води се оцветиха от кръвта — в светлината на прожекторите цветовете върху телевизионните екрани бяха фантастични! Съкровището се плъзна към дъното, Редър се гмурна след него. Тъпанчетата му едва не се спукаха от високото налягане. Хвана безценния товар и откачи баластния колан, за да изплува. На десет метра от повърхността се наложи да се бие с другия участник.
Размахваха ножовте си под водата. Противникът разсече гърдите на Редър, но Редър със самообладанието на стар боец отблъсна ножа и измъкна от устата на противника мундщука на акваланга.
Това беше всичко. Редър се показа на повърхността и предаде на намиращата се наблизо лодка спасеното съкровище. То се оказа серия сапуни „Голямото съкровище“, произведени от фирмата „Сапунът на красавицата“.
Получи двайсет и две хиляди долара и триста и осемдесет писма от поклоннички, както и едно заслужаващо внимание предложение от някакво момиче от Макона, над което се замисли сериозно. Полежа в болница, където безплатно излекуваха прободената му гръд и травмираните тъпанчета.
Тогава дойде предложението за най-вълнуващата програма „Награда за риска“. И започнаха истинските неприятности.
Внезапното спиране на влака го измъкна от дрямката му. Редър повдигна шапката си и видя, че мъжът срещу него го гледа и шепне нещо на дебелата си съседка. Нима го бяха познали?
Щом вратите се отвориха, Редър излезе от вагона и погледна часовника си. Оставаха пет часа.
На спирка Манхасет взе такси и помоли да го закарат в Ню Салем.
— В Ню Салем ли? — шофьорът го разглеждаше в огледалото за обратно виждане.
— Точно така.
Шофьорът включи станцията си. „Курс до Ню Салем. Правилно — Ню Салем. Ню Салем!“
И тръгнаха. Редър се намръщи — не беше ли това някакъв сигнал? Разбира се, таксиметровите шофьори винаги съобщават курсовете си на диспечера. И все пак в гласа на шофьора имаше нещо…
— Оставете ме тук — каза Редър.
Плати и тръгна по тесен междуградски път, криволичещ през рядка гора. Дърветата бяха раздалечени и твърде ниски, за да го скрият. Редър започна да търси скривалище.
За гърба си чу грохот на тежък камион. Редър продължи, нахлузил шапката над очите си. Когато обаче камионът се приближи, чу гласа от телевизора в джоба му: „Пази се!“.
Метна се в канавката. Камионът профуча край него, едва не го закачи, после изскърца и спря. Шофьорът извика:
— Ето го! Стреляй, Хари, стреляй!
Редър се затича към гората, а куршумите косяха листата над главата му.
„Ето, случи се отново! — гласът на Майк Тери звънтеше от възбуда. — Страхувам се, че Джим Редър си е позволил да се успокои, подлъган от измамното чувство за безопасност. Не трябваше да правиш това, Джим! Та нали животът ти е поставен на карта! Преследват те убийци. Бъди внимателен, Джим, остават още четири часа и половина!“
Шофьорът закрещя:
— Клод, Хари, по-бързо в камиона. Сега вече го пипнахме!
„Пипнаха те, Джим Редър! — възкликна Майк Тери. — Но все още имаш време! Можеш да благодариш на добрата самарянка Сюзи Питърс, която живее на Елм стрийт номер дванайсет, Саунт Орандж, Ню Джърси. След минута ще ви покажем малката Сю… Погледнете, приятели, въртолетът на нашите оператори пристигна на мястото на събитието. Сега вече можете да видите как Джим Редър бяга и как убийците го обкръжават…“
Като пробяга стотина метра в гората, Редър се озова на бетонна магистрала. Рядката горица остана зад гърба му. Един от бандитите тичаше право към него. Камионът също се насочи към него.
В същия миг от противоположната страна на пътя изскочи лека кола. Редър се затича по шосето, размахал отчаяно ръце. Колата спря.
— По-бързо! — викна младата блондинка зад волана.
Редър се хвърли в колата. Момичето натисна газта докрай и едва не прегазиха бандита, застанал на пътя им.
Колата успя да изчезне, преди камионът да доближи на един изстрел разстояние.
Редър се изтегна на седалката. Момичето съсредоточи цялото си внимание в управлението, като сегиз- тогиз поглеждаше дали камионът не ги преследва.
„Ето, случи се отново! — викаше Майк Тери в екстаз. — За пореден път Джим Редър се измъкна от ноктите на смъртта благодарение на добрата самарянка Дженис Мороу, Лекстингтън авеню, номер четиристотин тридесет и три, Ню Йорк. Да сте виждали нещо подобно, приятели? Мис Мороу се промъкна под дъжд от куршуми и изтръгна Джим Редър от лапите на смъртта! По-късно ще интервюираме мис Мороу и ще я попитаме какво изпитва сега. А докато Джим Редър бяга — може би към своето спасение, може би към
