Робърт Шекли
Награда за риска
Редър предпаливо погледна през прозореца. Отпред беше пожарното стълбище, по-надолу — тесният проход между къщите, където имаше стара количка и кофи за боклук. Иззад кофите се показа черна ръка и нещо в нея блесна. Редър падна по гръб. Куршумът проби стъклото на прозореца, заби се в тавана и го посипа с мазилка.
Вече беше ясно: прозорецът и стълбището се пазеха така, както и вратата.
Той лежеше, изпънал се върху напукания линолеум, зяпаше дупката в тавана и се вслушваше в шумовете зад вратата. Лицето му — мръсно, уморено, с двудневна брада — беше изкривено от страх; ту застиваше, ту се събуждаше отново, но сега беше с добре изписана решителност: очакването на смъртта го бе проебразило.
Единият от убийците беше в прохода, другите двама — на стълбищната площадка. Беше в капан. Значи мъртъв.
Е, все още се движеше, все още дишаше, но само поради небрежността на смъртта. След няколко минути тя ще се заеме с него. Ще направи дупки по тялото и лицето му, майсторски ще разкраси с кръв дрехите, ще сгърчи ръцете и краката му в причудливия пирует на мъртвешки танц. Редър прехапа устни до болка. Искаше му се да живее! Трябва да има изход! Преобърна се по корем и огледа евтината, мръсна стаичка, в която убийците го бяха притиснали. Типичен едностаен гроб. Вратата се пази, пожарното стълбище също. И само малката баня без прозорец…
Изпълзя в банята и се изправи. На тавана имаше неравна дупка, почти колкото длан. Ако можеше да я разшири и да се вмъкне през нея на горния етаж…
Чу се глух удар. Убийците бяха нетърпеливи. Разбиваха вратата.
Огледа дупката. Не, за това не бива дори да си помисля — нямаше време.
А те разбиваха вратата, като подвикваха при всеки удар. Скоро ключалката ще се откърти или пантите ще излетят от прогнилата каса. Тогава вратата ще падне и ще влязат ония двамата, ще изтупат праха от саката си…
Не, някой трябва да му помогне! Извади миниатюрния телевизор от джоба си. Образът беше лош, но звукът — висок и ясен. Вслуша се в професионалния глас на Майк Тери.
„… абсолютна дупка — крещеше Тери. — Да, приятели, Джим Редър се забърка в ужасна каша. Вие, разбира се, помните как той се криеше под чуждо име в един третокласен хотел на Бродуей. На пръв поглед беше в безопасност, но един от прислугата го позна и съобщи на бандата на Томпсън…“
Вратата трещеше от непрекъснатите удари. Редър слушаше малкия телевизор.
„Джим Редър едва успя да избяга от хотела. Преследван по петите, влезе в каменната къща на номер сто петдесет и шест на Уест-Енд авеню. Искаше да избяга по покривите. И това щеше да стане, приятели, щеше да стане! Но вратата на мансардата се оказа заключена. Изглеждаше сякаш идва краят на Джим… Но тогава той откри, че апартамент номер седем не е заключен и в него няма никой. Влезе… — Тук Тери направи ефектна пауза и възкликна: — И се хвана! Хвана се като мишка в капан. Сега бандата на Томпсън разбива вратата. Тя пази и пожарното стълбище. Нашата телекамера е разположена в съседната къща и ви показва цялата картина в едър план. Погледнете, приятели — нима Джим Редър е останал без всякаква надежда?!“
„Нима няма никаква надежда?“ — повтори наум Редър, облян в пот в тъмната и задушна баня, вслушан в настойчивите удари по вратата.
„Хайде! — изведнъж извика Майк Тери. — Дръж се, Джим Редър! Дръж се още малко. Може би надежда все пак има. Току-що по специалния канал ми позвъни един наш зрител, добър самарянин. Този човек предполага, че може да помогне, Джим. Чуваш ли ни, Джим Редър?“
Джим чуваше как пантите вече излизат от касата.
— Хайде, сър, хайде! — бързаше Майк Тери. — Как се казвате?
— Е-е… Феликс Бартолъмю.
— По-спокойно, мистър Бартолъмю. Кажете веднага…
— Добре, ето какво, мистър Редър — започна треперещ старчески глас. — Някога съм живял в къщата на номер сто петдесет и шест на Уест-Енд авеню, в същия апартамент, в който сте сега. Та ето какво — банята има прозорец. Покрит е с тапет, но го има.
Редър мушна телевизора в джоба. Определи мислено очертанията на прозореца и удари по него. Звъннаха стъкла и в банята нахлу ослепителната дневна светлина. Като изби острите парчета от рамката, погледна надолу. Там, дълбоко в ниското, имаше бетониран двор. Пантите на външната врата излетяха. Редър чу как тя се отваря. Светкавично се прехвърли през прозореца, увисна на ръце и скочи.
Падането го замая. Едва се изправи, олюлявайки се. През прозореца на банята се показа бледо лице.
— Върви му на глупака — каза онзи, наведен навън и насочил дулото на револвера си към Редър.
В този момент в банята се взриви димна бомба. Изсвистя куршум и стрелецът, ругаейки, се обърна. В двора също се взривиха няколко бомби и димът скри Редър.
От джоба се чу ликуващият глас на Майк Тери: „А сега се спасявай! Бягай, Джим Редър, спасявай си кожата! По-бързо, докато убийците са ослепени от дима. И благодаря на добрата самарянка Сара Уинтърс, дом три-четири-две-едно на Едгар стрийт, че пожертва пет димни бомби и нае човек да ги хвърли.“
После продължи по-спокойно: „Днес вие спасихте един човешки живот, мисис Уинтърс. Няма ли да разкажете на зрителите ни как…“
Редър се затича през пълния с дим двор, покрай въжетата с пране, оттам излезе на улицата. След това, приведен, за да изглежда по-нисък, се затътри по Шейсет и трета улица. От глад и безсъние му се виеше свят.
— Ей, вие!
Редър се обърна. Някаква жена на средна възраст стоеше пред стъпалата на къщата и го гледаше сурово.
— Вие сте Редър, нали? Онзи, когото те се опитват да убият, нали?
Редър се обърна да продължи.
— Влезте вътре — каза жената.
Може би е капан? Но Редър знаеше, че трябва да се доверява на щедростта и добротата на обикновените хора. Той беше техен представител, тяхно копие — обикновено момче, попаднало в беда. Без тях беше обречен.
„Доверявайте се на добрите хора — беше го посъветвал Майк Тери. — Те никога няма да ви подведат.“
Влезе подир жената в гостната. Тя му посочи къде да седне и веднага се върна с чиния задушено. Стоеше и го гледаше, докато той се храни — като маймуна от зоопарка като гризе орехи…
От кухната се показаха две деца и впериха поглед в него. След това трима мъже с униформи на телевизионни оператори излязоха от спалнята и насочиха към него камера.
В гостната имаше голям телевизор. Докато гълташе набързо храната, Редър следеше образа си върху екрана и слушаше високия, развълнуван глас на Майк Тери:
„Той е пред вас, приятели! Джим Редър е пред вас и за пръв път хапва прилично за последните два дни. Нашите оператори се потрудиха доста, за да ви осигурят тази картина. Благодаря, момчета… Приятели, Джим Редър намери кратковременно убежище при мисис Улма О Дел в номер триста четиридесет и три на Шейсет и трета улица. Благодарим на добрата самарянка мисис О Дел. Просто изумително е как хора от най-различни слоеве приемат съдбата на Джим Редър толкова присърце!“
— Добре е да побързате — каза мисис О Дел.
— Да, мем.
— Хич не искам в апартамента да започне някаква стрелба.
— Свършвам, мем.
Едно от децата попита:
— Те наистина ли смятат да го убият?
— Млъквай! — отряза го мисис О Дел.
„Така е, Джим — нареждаше Майк Тери. — Побързай, Джим. Убийците ти са вече близо. И съвсем не са
