глупави, Джим. Те са злобни и извратени изроди — така е. Но изобщо не са глупави. Те вървят по кървавата следа. Капе кръв от порязаната ти ръка, Джим.“
Едва сега Джим забеляза, че на излизане през прозореца бе порязал ръката си.
— Дайте да я бинтовам — предложи мисис О Дел.
Редър стана и си подаде ръката. След това тя му донесе кафяво сако и сива шапка с широка периферия.
— На мъжа ми са.
„Той се преоблече, приятели! — възторжено завика Майк Тери. — О, това е вече нещо ново! Той се преоблече! Остават му само още седем часа и ще бъде спасен!“
— А сега се махайте — нареди мисис О Дел.
— Тръгвам си, мем — отвърна Редър. — Благодаря.
— Според мен вие сте глупак — каза тя. — Тъпо е да се захващате с това.
— Така е, мем.
— Не си струва.
Редър й благодари още веднъж и излезе. Тръгна към Бродуей, спусна се в метрото и се качи на влака в посока към Осемдесет и девета улица. Там си купи вестник и се премести в друг влак.
Погледна часовника си. Оставаха му още шест часа и половина.
Влакът се носеше под Манхатън. Редър дремеше, нахлупил шапка над очите си и скрил бинтованата си ръка под вестника. Дали някой няма да го познае? Дали се е изплъзнал от бандата на Томпсън? Или някой вече звъни, за да им каже къде е?
В полудрямка размишляваше дали е успял да измами смъртта. Или просто е един одушевен мислещ труп, който се движи само защото смъртта не бърза? О, Господи, тя е толкова бавна! Джим Редър отдавна е убит, а все още броди по земята и даже отговаря на въпроси в очакване на собственото си погребение.
Трепна и отвори очи. Нещо му се беше присънило… нещо неприятно… Не можа да си спомни какво. Пак затвори очи и се върна във времето, когато нямаше подобни неприятнности.
Беше преди две години. Високият, приятен на вид младеж работеше като помощник-шофьор на товарен камион. Нямаше никакви заложби и не мечтаеше за велики дела.
Вместо него това правеше нисичкият шофьор на камиона.
— Защо не опиташ щастието си в някакво телевизионно предаване, Джим? Ако имах твоята външност, щях да опитам. Те обичат такива момчета, които не изпъкват с нищо особенно. Такива се харесват на всички. Защо не се заинтересуваш от нещо такова?
И Джим се заинтересува. Собственикът на местния магазин за телевизори му обясни най-подробно:
— Виж сега, Джим, на публиката са й писнали всичките тези тренирани спортисти с техните отлични реакции и професионална смелост. Кой ще се разтревожи за такива момчета? Кой може да види себе си, подобен на тях? Разбира се, всички искат нещо възбуждащо, но не такова, каквото предлага някой професионал за петдесет хилядарки годишно. Ето затова професионалният спорт е в упадък и разцъфтяват онези телевизионни програми, от които дъхът ти замира.
— Ясно — каза Редър.
— Преди шест години, Джим, конгресът прие закон за доброволното самоубийство. Дъртаците сенатори надрънкаха маса тъпотии за свободната воля, самоопределеннието и самооценката. Глупости на квадрат! Да ти кажа ли какво представлява законът на практика? Ето това: всеки може да рискува живота си за солидна печалба. Преди, аки искаш да рискуваш за големи мангизи, трябваше да си професионален боксьор, професионален хокеист, ръгбист… А сега и на обикновените хора като теб, Джим, също им се предоставя такава възможност.
— Ясно — каза Редър.
— Най-добрите възможности. Ето например ти. С нищо не си по-добър от останалите. Всичко, което ти можеш, може и всеки друг. Ти си най-обикновен човек. Мисля, че тези телевизионни уестърни са само за теб.
И Редър си позволи да помечтае. Телевизията може би откриваше пред него — човек без особени заложби и подготовка — пътя към богатството. Написа писма в отдела на предаването „Опасност“ и сложи в плика снимката си. Предаването прояви интерес. Компанията Джи Би Си изясни всичко за него и се убеди, че е достатъчно обикновен, за да удовлетвори и най-недоверчивите зрители. Провериха произхода и връзките му. Накрая го повикаха в Ню Йорк, където с него разговаря мистър Мулян.
Мулян беше мургав и крайно енергичен човек, който непрекъснато дъвчеше дъвка.
— Ставате — каза той. — Само че не за „Опасност“. Ще излезете в „Авариите“. Това е дневна половинчасова програма по трети канал.
— Прекрасно — каза Редър.
— Няма за какво да ми благодарите. Наградата е хилядарка, ако победите или заемете второ място, и утешителни сто долара, ако загубите. Но това не е толкова важно.
— Да, сър.
— „Авариите“ е дребно предаване. Джи Би Си го използва под формата на изпит. Онези, които заемат първо и второ място в „Авариите“, ще участват в „Критично положение“. А там наградата е много по- голяма.
— Знам, сър.
— Освен „Критично положение“ има и други първокласни предавания на ужасите — „Опасност“ и „Подводен риск“. Тези предавания се транслират по цялата страна и носят огромни награди. А оттам вече може да се пробие към нещо истинско. Успехът зависи само от вас самия.
— Ще се постарая, сър.
Мулян за миг престана да дъвче и в гласа му се долови нещо като уважение.
— Вие ще успеете, Джим. Запомнете най-важното: вие сте народът, а народът може всичко!
Те се разделиха и след време Редър подписа документ, който освобождава Джи Би Си от всякаква отговорност, ако по време на състезание той се лиши от отделни части от тялото, от разсъдъка или живота си — съгласно Закона за доброволното самоубийство.
След три седмици дебютира в „Авариите“.
Програмата беше направена по класическия бразец на автомобилните състезания. Неопитни шофьори седят в мощни американски и европейски състезателни коли и се понасят по главозамайващо 30- километрово супертрасе. Редър се разтрепера от страх, когато включи неправилно скоростите и огромният мазерати стартира като ракета.
Състезанието беше истински кошмар, изпълннен с викове, вопли и мирис на горящи автомобилни гуми. Редър се държеше отзад и даде възможност на първите да се сплескват като палачинки на острите завои. Когато носещият се пред него ягуар се вряза в алфаромеото и двете заедно излетяха извън пистата, той се добра до третото място. Опита се да заеме второ място на последната 5-километрова отсечка, но не успя — беше доста тясно. Едва не излетя от един остър завой, но успя да овладее колата и запази третото място. На последните петдесет метра обаче челната кола счупи колянов вал и Редър приключи втори.
Наградата беше хиляда долара. Получи четири писма от поклоннички, а някаква дама му изпрати две вази за цветя. Поканиха го да участва в предаването „Критично положение“.
За разлика от другите програми, в „Критично положение“ най-важна беше личната инициатива. В началото на предаването лишиха Редър от съзнание с безвреден наркотик. Събуди се в кабината на малък самолет, летящ на височина три хиляди метра. Резерворът за гориво беше почти празен. Парашут нямаше. И той, Джим Редър, трябваше да кацне.
Разбира се, не беше летял никога преди това. Отчаяният Редър дърпаше всевъзможните лостове за управление. Спомни си как в същата програма предната седмица участникът се събуди в подводница и като отвори погрешен клапан, потъна.
Хиляди зрители със затаен дъх следяха как едно обикновено момче, като тях самите, търсеше изход от положението. Джим Редър беше един от тях. И всичко, което можеше да направи това момче, можеха да направят и те. Той беше един от народа, беше техен представител.
