наемен убиец.
Публиката се вълнуваше.
— Какво ще кажете, Клод Томпсън? — попита Тери.
Клод, говорителят на бандата, се доближи до микрофона. Беше слаб, гладко избръснат и старомодно облечен човек.
— Аз мисля така — изхриптя той. — Аз мисля така: ние не сме по-лоши от другите. Е… нещо като войници на война. Те също убиват, нали? Или да вземем всички подкупи или подаръците на разните там в правителството или в синдикатите. Всеки гледа да лапне колкото може повече.
Томсън не успя да каже нищо повече — страхотно бързо и решително Майк Тери опроверга доводите му. Разби ги на пух и прах. Въпросите на Тери попадаха точно в целта.
Той сложи ръка върху рамото на Редър.
— Ето човекът, който се съгласи да стане ваша жертва, ако разбира се, успеете да го хванете.
— Ще го хванем — уверено отвърна Томпсън.
— Не бъдете толкова самоуверени, Джим Редър се е бил с див бик! Сега излиза срещу чакали. Той е среден човек. Той е един от народа. Народът, който ще ви довърши — вас и подобните на вас.
— Въпреки това ще го пипнем.
— И още нещо — продължи Тери спокойно. — Редър не е сам. Простите хора на Америка са на негова страна. Добрите самаряни от всички краища на необятната ни страна са готови да му помагат. Невъоръженият и беззащитен Джим Редър може да разчита на тяхното добро сърце. Защото е техен представител! Обикновените, простите хора ще се застъпят за Джим Редър, а те са много — тези обикновени хора. Те са народът!
Редър си мислеше за това, легнал неподвижно в храстите. Да, хората му помагаха. Но помагаха и на убийците му.
Джим потрепера — сам беше направил избора и сам отговаряше за всичко. А може би и психолозте носят някаква отговорност? А Майк Тери, който даваше цяла планина пари на един беден човек? Не беше ли точно народът изплел тази примка, не той ли беше я сложил на шията му? А той, глупакът, наричаше всичко това „свободна воля“…
— Аха! — чу нечий глас.
Редър вдигна очи и видя над себе си охранен едър мъж. Носеше пъстро сако от туид. На шията му висеше бинокъл, в ръката си държеше бастун.
— Мистър, моля ви, не говорете.
— Ей — закрещя дебелакът, — ето го!
„Идиот — помисли си Редър. — Проклет глупак, който си мисли, че си играем на криеница.“
— Насам, насам! — крещеше мъжът.
Редър изпсува, скочи на крака и хукна. Като излезе от оврага, видя в далечината бяла сграда. Затича се към нея. Дебелакът крещеше отзад:
— Ето го, ето го! Не виждате ли бе, глупаци такива!
Бандитите започнаха да стрелят. Ридър тичаше, като се спъваше на всяка крачка.
— Ето го! — запищяха деца. — Ето го!
Редър изстена и продължи. Като приближи до бялата сграда, видя, че е черква.
В този момент един куршум се заби над коляното му.
Телевизорът в джоба не спираше:
„Какъв финал, приятели, какъв завършек! Редър е ранен. Той е ранен, приятели, той пълзи, той се гърчи от болки, но не се предава! Не, не е такъв Джим Редър! Каква покъртителна сцена!“
Редър лежеше в черквата. Детско гласче отвън се задавяше от викове:
— Влезе тук, мистър Томпсън! По-бързо, още има време да го хванете!
„Черквата не е ли убежище и светиня?“ — помисли си Редър.
Вратата се отвори широко и той разбра, че вече не е останало нищо свято. Като събра всичките си сили, Редър пропълзя зад олтара, а след това към задния вход.
Озова се в старо гробище. Запълзя между кръстовете, сред мраморните и гранитни надгробни плочи, сред паметниците и грубите дървени кръстове. Куршум удари надгробната плоча до него. Редър изпълзя до един току-що изкопан гроб и се плъзна в него.
Лежеше по гръб и гледаше небесната синева. Изведнъж над него се надвеси черна фигура, която закри небето. Звънна метал. Фигурата се прицели в него.
Редър се прости с надеждата завинаги.
„Спри, Томпсън!“ — гласът на Майк Тери гърмеше, усилен от високоговорителите.
Револверът трепна.
„Часът е пет и една секунда! Седмицата изтече! Джим Редър победи!“
От студиото се разнесе многогласният приветствен вик на публиката. Бандата на Томпсън мрачно обгради гроба.
„Той победи, приятели! — Майк Тери се опитваше да надмине себе си. — Погледнете, погледнете към екраните! Дойдоха полицаите да отведат бандитите на Томпсън далеч от тяхната жертва. Жертвата, която те все пак не успяха да убият! И всичко това благодарение на вас, добри самаряни на Америка. Вижте, приятели, добри ръце изваждат Джим Редър от гроба, неговото последно убежище. Добрата самарянка Дженис Мороу е също тук. Кой знае, може пък това да е начало на роман? Джим изглежда е припаднал, приятели, лекарят му дава нещо възбуждащо. Той спечели двеста хиляди долара! А сега ще чуем самия Джим Редър!“
Последва кратка пауза.
„Странно. Страхувам се, приятели, че сега няма да чуем гласа на Джим. Лекарят го преглежда. Минутка…“
Отново пауза.
„Това е преумора, приятели, страшна преумора. Така каза лекарят. Е, какво пък, Джим Редър не е съвсем наред, но ще му мине. В Джи Би Си работят най-добрите психиатри и психоаналитици в страната. Ще направим за храброто момче всичко, което е в човешките възможности. И всичко за наша сметка! — Майк Тери хвърли поглед към студийния часовник. — А сега е време да свършваме, приятели. Следете обявите на нашата нова грандиозна програма на ужасите. И не се разстройвайте — скоро ще видим отново Джим Редър сред нас.“
Майк Тери намигна и се усмихна на зрителите.
„Той просто е длъжен да оздравее. Той е като всички нас и ние залагаме на него.“
Информация за текста
© 1958 Робърт Шекли
Robert Sheckley
The Prize of Peril, 1958
Източник: http://sfbg.us
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1449]
Последна редакция: 2006-08-10 20:36:38
