Джон Ъпдайк
Кръводаряване
Мейпълови бяха женени от девет години, което е едва ли не прекалено дълго.
— По дяволите! — възнегодува Ричард пред Джоун, докато караше към Бостън, където щяха да дават кръв. — Пет дни седмично изминавам тоя път, пък и днес отгоре на всичко. Кошмар! Изнемогвам! И емоционално, и умствено, и физически. Поне да ми беше роднина. Даже и на теб не ти е никаква.
— Пада ми се далечна братовчедка — каза Джоун.
— Ама, по дяволите, има ли човек в Нова Англия, дето да не ти се пада някакъв братовчед? Трябва ли да прекарам остатъка от живота си в усилия да ги спася всичките?
— Престани! — сряза го Джоун. — Жената може да умре. Срамувам се заради теб. Направо се срамувам.
Жегна го. Известно време в гласа му се долавяше гузно униние.
— Въпреки всичко може би пак щях да си покажа ангелската душица, ако си бях отспал. Пет дни седмично ставам по нощите и две не виждам за сън, а ето че единствената сутрин, когато дори няма да водя тия безбожни хлапета на неделно училище, ти ме подреждаш да бия трийсет мили, за да ми изсмучат кръвта.
— Че да не съм те карала аз да стоиш до два часа и да ми се кълчиш на туист с Марлин Бросман?
— Не сме се кълчили. Съвсем прилично си танцувахме на „Шлагери от четирийсетте“. И не смятай, че съм бил толкова отнесен, та да не видя как се натискаше зад пианото с Хари Саксън.
— Не бяхме зад пианото, а на двойната табуретка пред него. И той ме заговори само защото ме съжали. Всички ми съчувствуваха. Да беше оставил поне веднъж някой друг да танцува с Марлин, най-малкото за пред хората.
— Хората, хората! — сопна се Ричард. — Типично за твоя манталитет.
— Ами да, семейство Матю или как бяха там… те, горките, изглеждаха направо ужасени.
— Матисън. Остави ги тия. Защо въобще се канят днес такива идиоти? Ненавиждам жени, които постоянно попипват перлите си и въздишат дълбоко. Помислих си, че нещо й е заседнало в гърлото.
— Те са едно съвсем приятно и порядъчно младо семейство. Възмущаваш се от тях, защото присъствието им ни показа в какво сме се превърнали.
— Щом толкова си падаш по шишкави дребосъци като Хари Саксън, защо не си взе такъв за мъж?
— Господи! — рече примирено Джоун и извърнала глава, отправи втренчен поглед към бензиностанциите, край които профучаваха. — Отвратителен си, честна дума. Това не са преструвки.
— „Преструвки… за пред хората…“, боже мои, за кого се докарваш? Ако не за Хари Саксън, то за Фреди Ветър… джуджетата му с джуджета. Колкото пъти те погледнех снощи, все ми заприличваше на някоя пребледняла фея, наобиколена от дребни гъбки.
— Глупости дрънкаш — каза тя и угаси цигарата в пепелника. Ръката й, прорязана от зеленикави вени, изсушена и загрубяла от перилни прахове, издаваше, че е прехвърлила тридесетте. — Плитко си го скроил. Смяташ да ме пробуташ на друг, та без угризения да се чупиш с Марлин.
Лицето на Ричард пламна при толкова вярното прозрение в стратегията му. Отново почувствува гъделичкащия допир на женски коси, все едно че притискаше буза о лицето на мисис Бросман и вдъхваше парфюма зад ухото й в запотено уединение.
— Права си — каза той. — Но искам да ти намеря подходящ по ръст мъж. Кажи, че не съм честен.
— Хайде да не приказваме — рече тя.
Надеждата му да обърне истината на шега угасна. При нея не минаваха никакви намеци за свободни брачни отношения.
— Това твое самодоволство… — започна с равен глас той, сякаш говореше за нещо, което въобще не ги засягаше. — Това твое самодоволство е направо нетърпимо. За глупостта ти, както и да е. И с апатията ти към секса съм свикнал. Но това невероятно новоанглийско1 самодоволство, което, предполагам, ни е било необходимо при създаването на страната, в днешния век на болестно неспокойство направо дразни.
Наблюдаваше я. По едно време тя се обърна неочаквано и го погледна с учуден, но стъклено студен израз и в един миг лицето й, та дори и миглите й му се сториха като излети от цветен порцелан.
— Помолих те да млъкнеш — рече тя. — Вече каза неща, които ще помня завинаги.
Потопен надълбоко в провинението, той почувствува как го облива задушаващо гореща вълна и продължи да кара навъсено, втренчил поглед в платното. Толкова често бе изминавал тоя път, че мереше разстоянията само във време и сега, макар да караше с шейсет мили в час при оредялото съботно движение, струваше му се, че и те се местят бавно, както стрелката на минутите от една цифра към друга. Щеше да прояви тактичност и достойнство, ако продължеше да мълчи, но той не можа да устои на мисълта, че ако сипе още няколко срички върху блюдото, ще изравни чувствителната везна, която с всяка безсловесна миля все повече се накланяше.
— Как ти се вижда Фасулчето? — попита той. Наричаха така най-малкото си дете — още бебе. Снощи го бяха оставили с 39°, за да отидат на гости.
Джоун се бе зарекла да мълчи, но чувството за вина се оказа по-силно от озлоблението.
— Температурата й поспадна — рече тя. — Но нослето й постоянно тече.
— Душице — смотолеви той, — ще ме боли ли много?
Интересно, че никога досега не беше давал кръв. Тъй като страдаше от астма, пък и беше слабоват, все успяваше да се измъкне от кръводарителните акции — и в колежа, и сега, в работата, по-скоро поради липсата на настойчивост от страна на медицинските служби, отколкото поради своето упорство. Това бе една толкова нищожна проверка на човешката смелост, че никому не бе и хрумвало да го подлага на нея.
В Бостън пролетта настъпва плахо. Мръсни ледени корички плуваха из локвите край паркингите, а сивкавият въздух, притиснат между сезоните, придаваше на сградите по авеню Лонгуд мрачно и еднообразно величие. Докато вървяха по пътеката към входа на болницата, Ричард нервно се запита на глас дали ще видят арабския шейх.
— Той е в отделно крило — обади се Джоун. — С четири от жените си.
— Само четири? Какъв аскет! — подметна той и се престраши да потупа жена си по рамото. Така и не разбра дали тя въобще усети ръката му над дебелото зимно палто.
На пропуска ги упътиха по дълъг коридор, застлан с тютюнев линолеум. Коридорът се простираше в двете посоки, завиваше наляво и надясно с потайността и безредието, присъщи на болниците, които постоянно се пристрояват. Ричард се почувствува като Хензел, изоставен в гората заедно с Гретел; птичките бяха изкълвали трохите зад тях и най-сетне те плахо почукаха на вратата на вещицата, където пишеше: „Кръводарителен център“. Един младеж в бяла престилка открехна вратата. Иззад рамото му Ричард зърна — о, ужас! — два отчленени женски крака, проснати боси на една кушетка. Отблясъци от игли и шишенца забодоха очите му. Без да разширява пролуката, младежът им подаде два дълги формуляра. Докато седяха един до друг на скамейката пред вратата и си припомняха разни данни и болести в детството, мистър и мисис Мейпъл видяха себе си в нова светлина.
Той се мъчеше да надвие инстинкта си да не започне да се кикоти, да се прави на шут и да лъже, подобно на адвоката, назначен от съда да защищава безнадеждно дело, инстинкт, който го застрашаваше винаги когато искаха от него да увековечи статистическите си данни.
В неговия случай смекчаващо вината бе обстоятелството, че някои от данните (настоящ адрес, дата на брака) важаха и за оскърбената душица, която сега скрибуцаше до него със собствената му писалка. Надникна през рамото й.
— Не съм знаел, че си имала магарешка кашлица.
— Мама тъй казва. Аз не си спомням.
Някъде далеч на пода издрънча подлога. Разнесе се бръмченето на асансьор. Една жена на средна възраст, задъхваща се под скъпи кожи и мазила, излезе от кръводарителната зала и в един миг преплете крака, които той сякаш бе виждал. Само че сега бяха обути. Токчетата им зачаткаха уверено, когато след един предизвикателен син поглед към Мейпълови тя се обърна и изчезна зад ъгъла на коридора.
Младият лекар се появи на прага с хирургически щипци в ръка. Явно наскоро се бе подстригвал и сега
