— По четири сребърни тара дневно за шестдесет дни, които ще ти бъдат изплатени в Сит на връщане. Пак те питам — държиш ли на дадената дума?

Смаяната Каран се смълча. Цял живот не й стигаха парите. А току-що чутата сума беше същинско богатство, с което да отърве имението си от всякакви несгоди, макар че предпочиташе да не взема тези пари и да си седи у дома.

Годините на скиталчество я бяха накарали да оцени домашния покой и усамотението, което намираше в планините само на крачка от задния двор, както и увереността, че не е подчинена на никого. Мейгрейт беше себична и безчувствена жена. Дори да ги нямаше опасностите във Физ Горго, месеците в нейната компания щяха да са почти непоносими. Каран обаче знаеше, че гостенката няма да я остави на мира, а дори без обещаното заплащане нямаше как да й откаже. Дългът е свещен.

— Ще направя каквото искаш — промърмори тя против волята си, обзета от тежки опасения.

— Тогава се закълни в най-святото за тебе, че ще ми служиш вярно, докато не изпълним задачата.

Когато Кари беше на осем гадини, убиха в планината обичния й баща Галиад за няколко монети. Той беше най-свещеният образ в душата й.

— Кълна се в паметта на баща си, че ще направя това за тебе — изрече с чувството, че е смазана.

Нямаше връщане назад. Каран си поговори надълго и нашироко с Рейчис, който изобщо не се зарадва, уреди каквото можа от делата си и щом се зазори на другия ден, двете потеглиха от Готрайм.

4. Зловещо разкритие

Долината на Райм беше виеща се мъглива ивица. Мейгрейт не пожела да минат през град Толрайм, а се насочи на югоизток към Сит. Каран я следваше навъсено. Обикновено не й липсваше добро настроение, но с такава спътничка се чувстваше неловко. Яздеха в мълчание по прашните пътища на Банадор между живи плетове. Понякога зърваха през тях каменисти ливади, където и бурените линееха от сушата.

По пладне слънцето напече главата на Каран дори през плъстената шапка. Спряха за малко при плитък чакълест ручей да пийнат вода и да изядат по къшей хляб. Каран тръгна към водата и понечи да свали ботушите си, за да натопи сгорещените си крака.

— Нямаме време за това — троснато я спря Мейгрейт. — Трябва да сме се върнали в Сит след шестдесет дни.

— Шестдесет дни!? Невъзможно!

Мейгрейт извади малка карта, начертана върху пергамент.

— Пътищата почти навсякъде са добри. Кралски вестоносец може да измине това разстояние за тридесет дни. Ние имаме двойно повече време.

— Вестоносецът сменя коня си всеки ден.

— И ние ще сменим нашите, ако се наложи, но в Туркад нямаше по-свестни животни от тези. Да тръгваме.

Каран вече се питаше колко ли злато носи нейната водачка в кесията си. Явно беше повече, отколкото бе виждала през живота си.

Отдавна не бе яздила и към края на деня беше толкова натъртена и схваната, че едва можеше да ходи. Седна до огъня да намаже с мехлем протритите си бедра, а Мейгрейт се зае да приготвя вечерята.

След малко й подаде паница с нещо като пъстра каша.

— Какво е това? — засмя се Каран. — Лепило, за да не падам от седлото утре ли?

Мейгрейт се смръщи. Изобщо не й личеше да има чувство за хумор.

— Вечерята ти.

Същински бълвоч — счукано зърно и корави късчета пушено месо, забъркани с жилав сушен зарзават. От варенето всичко се бе сгъстило в пружиниращо месиво. Каран си изяде порцията безмълвно, изкуцука до спалния си чувал и се напъха цялата в него. Потръгваше по-зле от най-лошите й страхове, а бе отминал само първия ден.

Прекосиха в неспирен устрем тучните поля на Ягадор и излязоха на Големия път, свързваш Севера и Юга. Продължиха по него към Сит. Мейгрейт не заговаряше никого и никой не им досаждаше, защото около нея витаеше такъв дух на гибелни умения, че и най-бездушните злодеи я заобикаляха отдалеч.

Градът-държава Сит преживяваше от търговия и заемаше остров насред могъщата река Гар. Чисто, подредено място, където законите се спазваха, а животът беше посветен на деловите начинания. Красив град с постройки от жълт камък, покрили изцяло склоновете. Тук Мейгрейт купи припаси за дългия преход на юг — съвсем същата храна като досегашната. Каран се умърлуши още повече. Пътуваха от шест дни и гозбите на водачката й бяха отвратително неразличими една от друга, лишени от всякакви подправки. Само Мейгрейт готвеше.

— Не може ли поне да си купим малко вино? — примоли се Каран на минаване край една питиепродавница, явно преуспяваща, щом фасадата й бе облицована с обсидиан.

— Не се нуждая от вино — отвърна Мейгрейт.

Каран обаче нямаше намерение да се предава лесно.

— И аз не се нуждая от него, но ще ми бъде приятно да си пийвам по малко. — Спря коня пред вратата и порови в кесийката си за малкото монети, които носеше. — Ще купя със свои пари, щом не можеш да си го позволиш.

Мейгрейт направи гримаса.

— Щом така ще си по-доволна… Почакай ме тук!

Каран с наслада подбираше и опитваше вината, но нейната спътница й отне и тази радост. Девойката седна кипнала от яд на стъпалото, а Мейгрейт излезе почти незабавно с мях колкото диня, без да продума, върза го на седлото й и пак се метна на коня си.

Преди на напуснат Сит, Мейгрейт я заведе на една уличка, която с нищо не се отличаваше сред останалите, и показа един вход, сбутан между съседните.

— Ако нещо се обърка, ще донесеш тук реликвата за Фейчанд.

Скоро минаха над южния ръкав на Гар по мост с дванадесет каменни арки; средната, най-високата, беше от желязо, покрито с червена боя.

Стъпиха на другия бряг и се отправиха на югоизток по Големия път. Той водеше първо към Виликшатур, западнал градец на брега на Туркадско море (не се отбиха там), после кривна на юг през над двадесет левги гора, за да стигне до прохода Зарка. Тук прекосиха далеч по-ниските планини и свърнаха на запад през безкрайните тревисти равнини към горите на Орист.

Каран вече с мъка сдържаше воплите на безсилна ярост, защото Мейгрейт отказваше да отговаря на всички въпроси за общата им задача или за реликвата, която трябваше да вземат толкова отдалеч, дори за плановете си как ще се вмъкнат във Физ Горго под носовете на вечно бдителните стражи, пазещи Игър.

— Но аз вече трябва да знам някои неща — изфуча Каран една вечер в края на втората седмица.

Подритна един клон към пламъците и от другата страна на огъня се разпиля жарава. Мейгрейт изтръска с пръст едно въгленче от паницата си. Оставаше си невъзмутима.

— Ако е нужно да знаеш нещо, ще ги го кажа в подходящото време.

— Досега нищичко не си ми казала.

— Значи е ясно, че засега не се налага да знаеш нищо.

Вбесяваща логика. Каран се чувстваше като с нахлузен оглавник, но нямаше какво да направи. Взетите от къщи пари нямаше да й стигнат и за една четвърт от обратния път.

Каран се потапяше все по-дълбоко в унинието си. Струваше й се, че непролетите сълзи я разяждат отвътре.

Накрая дори Мейгрейт осъзна, че тази печал на спътничката й се превръща в спънка и за двете.

— Какво ти става? — попита на следващата вечер, след като погълнаха неприятната гозба.

— Страх ме е, самотна съм, нещастна съм.

— Щастието е в изпълнения дълг — заяви Мейгрейт, като че ли повтаряше заучени думи.

Каран не удостои с отговор тази нелепост. Дългът си е дълг, една от рамките, задържащи битието да не

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату