нишките на своето сказание от лабиринта на Преданията. А сега мисълта за смъртта на сакатото момиче го гризеше отвътре и той искаше да провери не е ли пропуснал нещо.
Мина край наглед нескончаемите рафтове към най-далечния кът на подземието и пак се подписа, за да влезе в помещението, където пазеха най-древните и безценни документи. Свърна зад ъгъла — вдишваше с наслада миризмата на книги и топлия ароматен дъх на палисандър от шкафовете — и изведнъж се закова на място. Цялата редица беше празна — нямаше нито един документ от епохата на Възбраната.
Все едно го пробиха с шиш в сърцето. Хукна обратно към дежурния.
— Нищо не знам — отвърна му мъжът и заразчесва с пръсти дългата си черна брада. По лъснатите му ботуши се посипаха трохи. — Трябва да питате библиотекарката.
Нямаше смисъл да тича, но Лиан не можа да спре чак до последния етаж, където библиотекарката седеше в усамотената си стаичка, натъпкана с каталози, но без нито една книга. Жената щеше да е надарена с приказна хубост, само да не беше превзето свитата й устица. Обличаше се като принцеса — пурпурна копринена блуза със златни пискюли по раменете и дълга широка пола от зелен сатен със златни нишки.
— Не можем да си позволим толкова скъпоценни старини да се въргалят на място, където всеки може да злоупотреби с тях или дори да ги открадне — отвърна тя и почна да подрежда моливите по бюрото си. — Вече се повреждаха, затова ги прибрахме я ги заключихме.
— Библиотеките са за хората — ехидно напомни младежът.
— Не, библиотеките са за книгите и колкото по-малко хора идват в тях, толкова по-добре за книгите.
— Както и да е, искам да ги прегледам — натърти той. — Може ли ключа?
Тя надникна в един каталог, все така сбърчила устни. Пурпурното червило бе нанесено и около устата й в напразен суетен опит да я уголеми.
— За достъпа до тези документи трябва да получите разрешение.
— И как да го получа?
Но вече знаеше отговора.
— Само Уистан може да ви разреши!
След време Лиан свикна с новото си всекидневие. Надигаше се от леглото късно, понякога все още с изцедени сили, и след най-добрата закуска, която можеше да си позволи в момента, отиваше в библиотеката да продължи диренето си. Вбесяващо, почти безплодно начинание, защото му бе забранено да работи тъкмо с документите, от които всъщност имаше нужда, но той упорстваше, докато от четенето не го заболяха очите. После се завличаше в някоя кръчма, пускаше неприлични историйки, често въртящи се около Уистан — хем да позабавлява клиентите, хем и той да се облажи. Успееше ли да изкопчи пари, колкото да избута следващия ден (веднъж-дваж не стигнаха), се прибираше на зигзаг. Понякога мяркаше Тандайи, но ако имаше и други хора наблизо, тя се извръщаше, и скоро му стана по-леко да я заобикаля отдалече.
Една сутрин го стресна тропане по вратата. Навън още беше тъмно. На прага стоеше начумерен пристав.
— Какво има? — попита Лиан.
— Веднага в кабинета на Уистан!
И го сграбчи за лакътя.
В кабинета беше студено. Единствената запалена свещ хвърляше зловещи сенки по лицето на наставника. Той се вторачи в Лиан и провисналите му бузи потрепнаха враждебно.
— Чантед съществува заради Школата — започна той с глас като твърда четка, прокарана по зебло. —
Лиан мигаше сънено.
— Търлю ми разказа за проявите ти из кръчмите снощи, както и предишни вечери — продължи Уистан. — Няма да търпя подигравки с поста на наставника.
Сенешалът се подхилваше в дъното на стаята.
— Снощи и той се кикотеше заедно с всички — ухили се злобно и Лиан. — Но нямаше да му е толкова весело, ако бе останал да чуе продължението.
— Млък! Не смей да използваш този глас и срещу мен! Какво си намислил? Няма нужда да отговаряш, не ми слушат още лъжи! Стремиш се към моя пост, искаш така да ме охулиш, че Школата да ми го отнеме и да издигне тебе по настояване на тълпата.
Лиан се засмя горчиво.
— Зейн да бъде наставник в Школата на Преданията? Няма да го доживея.
И сега, както безброй пъти преди, Лиан прокле прадедите си за тяхното безразсъдство. Макар че вече никой не подлагаше зейните на гонения, другите още се отнасяха към тях с неприязън и недоверие. А заради страданията си зейните пък презираха всякаква власт, макар че им стигаше благоразумието да не се издават.
— Така си е! — сопна се Уистан. — Още една постъпка и ще заповядам да те изпъдят гол и бос от Чантед.
„Няма да склоня глава пред заплахите ти. Не съм останал без приятели“. Но Лиан нямаше пари и препоръки, нито знаеше накъде да се отправи. Запъти се по улицата към една пивница, която отваряше призори, но се спря на половината път.
„Не бива да продължавам така. Тази седмица се напивах всеки ден“.
Седна на бордюра и провеси крака в канавката. Джобовете му бяха празни, ако не се брояха два медни грайнта. В този ранен час никой не би платил да слуша разказвач. Влезеше ли, трябваше да си плаща сам, но макар пиенето да беше евтино, двете медни монети скоро щяха да се изпарят по-бързо от камфор върху сгорещена печка.
Пое нагоре по склона към библиотеката, но вратите бяха заключени, разбира се. Можеше да събуди портиера, който обаче щеше да му откаже. Напоследък влиянието на Лиан тук също се бе изпарило.
Изпсува. Какво му оставаше, освен пак да се свлече в леглото? Но малко по-нататък на улицата се клатушкаха двама студенти. Явно се прибираха след юнашки запой. Познаваше момичето, но за момъка не се сещаше. И какво толкова? Щом си бяха позволили да къркат цяла нощ, защо да не почерпят и него две- три чаши?
Лепна на лицето си усмивка на блудница и отиде да удави мъката.
3. Преследвана от миналото
Вълшебния разказ завърши. Каран — червенокосата жена, която толкова смути Лиан — се измъкна от залата в напора на излизащото гъмжило. Изпитваше страстно влечение към Великите предания, а да ги чуе в Школата беше един от най-светлите моменти в живота й. Сказанието още кипеше бурно в съзнанието й. Дарбата на усета й позволяваше да се пренесе в кулата при Шутдар и сакатото момиче.
Полека пламъците на опожарената кула избледняха във въображението й и Каран се намери сама насред морава, заобиколена с жив плет от розмарин и лавандула. За миг не можа да проумее какво търси тук.
Огледа се. Лиан и съпровождащата тълпа ги нямаше, последните слушатели се отдалечаваха по алеята. И тя трябваше да си отиде, преди стражата да схване, че не й е мястото тук. На Сказанията при завършването не се допускаха външни хора и можеше да попадне в тъмницата на стражниците, ако я спипат. А главата вече я болеше — неизбежната разплата за скорошната случка. Бе направила невероятна глупост — но реши да не мисли за това. Покри главата си с качулка и се отправи към странноприемницата, най-евтината в цял Чантед.
Каран беше нисичка, с бледо овално лице, открито и дружелюбно сред буйните оплетени къдрици на косата — наситено червена като залез в задимено небе. Зелените й очи имаха отенъка на малахит. Беше на двадесет и три години и изглеждаше доста по-млада. Във времена на охолство фигурата й понякога се закръгляше, но след дългия път пеш до Чантед и оскъдната суха храна се беше изфинила.
