Сянка по стъклото

изрови гибелна тайна. Свърши великолепна работа, която обаче не бива да се разгласява. Няма да ти позволя да излагаш на опасност Школата.

Лиан едва се овладя. Значи беше имало убийство! Ето ти материал за Велико предание — и той щеше да го събере, каквото и да си дърдореше Уистан.

— Но снощи ме чуха стотици хора… цялата Школа.

— Ще разговарям с всекиго от тях. И всеки ще ми се закълне под страх от прогонване никога да не споменава сказанието.

„Няма да говориш с всекиго“. Лиан си спомни червенокосата жена, която бе достигнала съзнанието му. Почти не можеше да извика в паметта си чертите й, но впечатлението от духовното й присъствие не чезнеше. Тя не беше от Школата. И нищо не пречеше да е споделила историята поне с десетина души досега.

— Все едно се опитвате да спрете прилива — възрази той. — Няма как да надзиравате повече от двеста души. Сказанието сигурно вече се е разнесло из целия град.

— Град като Чантед е вечно пълен със слухове. Ако ти не потвърдиш мълвата, тя ще секне.

— Как да отрека думи, които вече съм казал?! Пък и съгласно обичая най-доброто сказание при завършването се изрича на празника на Чантед есента. Това е мое право.

— Правата могат и да се отнемат при нужда. Ако желаеш да получиш каквото ти се полага, намери друго сказание или друг начин да разкажеш същото. Имаш от какво да подбираш.

— Държа на правата си! — вбеси се Лиан. — Вече не съм ученик.

Уистан едва потисна гнева си.

— Време е да пораснеш! Можеш много да дадеш, но и много има да учиш. Предстои ти да потърсиш мястото си в света и ще ти трябва добронамерената ми помощ. Нима си въобразяваш, че просто ще си пишеш или разказваш каквото ти скимне? Ако е така, уверявам те, че няма да се застоиш дълго при нас. Е, това е всичко.

Лиан излезе в огромния двор. Качи се на едно ниско хълмче — любимото му място за размисъл, и се просна по гръб в тревата. Оттук виждаше криволичещите улици на Чантед и спускащия се склон. Градът беше чудна гледка, оазис от зелено и златно, сгушен в гънките на покафявели от слънцето възвишения, протягащи се чак до бистрите води на Ганел. Къщите от жълт пясъчник сияеха под следобедното слънце. А калдъръмените улици бяха като сиви ручеи, спускащи се към реката.

Погледнеше ли на другата страна, можеше да види подножията на планинската верига, която се простираше по целия източен дял на огромния остров Мелдорин на повече от триста левги. Отвъд планините бяха плодородните равнини на Сабот и древният крайбрежен град Туркад. Следваше дългото и тясно като канавка Туркадско море, което отделяше острова от континента Лоралин. Голите семи, където бе живял Лиан, се намираха чак в другия край на този континент, на четиристотин, че и повече левги от брега.

Време беше да обмисли бъдещето си. Докато Уистан бе наставник, никога нямаше да получи пост тук. А и не се стремеше към това. След тези петнадесет години се задушаваше в Школата, искаше да излезе в широкия свят. След три месеца издръжката му щеше да бъде спряна, значи дотогава трябваше да е намерил начин да си изкарва прехраната. Изобщо не знаеше как да започне. Всъщност си представяше света прекалено наивно. И отгоре на всичко беше непохватен и неосведомен за всичко извън своето изкуство, сказанията и занятието си — Преданията.

Преданията бяха жизненоважна част от културата на Сантенар и проникваха във всяка частичка от живота. Дори най-бедните семейства поддържаха родовите дневници, предаваха ги устно на децата си ако бяха неграмотни и не можеха да си позволят услугите на някой писар. Но и най-голямата чест, за която можеше да мечтае някой, бе неговия живот да бъде разказан от майстор-летописец и да попадне в Преданията. От този копнеж печелеха цяла глутница шарлатани и мошеници летописци, от него не успяваха да се опазят и най-могъщите и властните. Дори Мендарк, нелепо богатият му покровител, жадуваше да бъде почетен със собствено Велико предание.

— Лиан, търсех те навсякъде.

Лицето на Тандайи бе зачервено от изкачването на бегом. Тя се тръшна на тревата до приятеля си.

— Какво е станало? — попита той.

— Нищо. Просто исках да те видя. Сигурно скоро ще напуснеш Чантед.

— Така се получава.

Дълго седяха, всеки потънал в мислите си.

— Лиан какво ще правиш занапред?

— Тъкмо над същото умувах. Четири години правих каквото ми се искаше — подготвях разказа си. Но това свърши и сега съм уплашен. Как да си намеря господар? Няма ли да се озова при някой тъп простак, който понася само детски приказки?

— Ами твоят покровител?

— Мендарк ли? Е, все някога ще ме повика, ако има нужда от мен. Аз… не ми се ще да отида при него. Не искам да му се натрапвам.

— И аз щях да се плаша, ако не знам какво ще поиска от мен — тихо отвърна Тандайи.

— Права си.

— Как стана твой покровител? Никога не си ми казвал.

— Не съм, защото неговото име не ми печели нищо освен завист и удари в гърба. Мендарк дойде за пръв път в дома ни, когато бях на осем години. Ние бяхме сплотено, макар и бедно семейство. Живеехме в Джеперанд, пустинна област до Сухото море — майка ми, баща ми, двете ми сестри и аз.

— Две сестри… — въздъхна тя. — Аз имам петима братя, все по-големи от мен.

— Лейс, баща ми, е книжник. На външен вид е като мен, но по-висок, а и не му остана много коса по главите. — Лиан се засмя и прокара пръсти през непокорните си кичури. — Зофи, майка ми, е нисичка, пълничка и весела. Тя е илюстраторка, сестрите ми — също. По-голямата ми сестра Калам е висока и сериозна, косата й е черна. Метнала се е на баща ни. А малката ми сестра Ализ… Колко ми липсва! Повече прилича на майка ми и е най-усърдната труженичка от всички нас.

— Как решиха да те пратят толкова далеч от къщи?

— Прекалих със схватливостта — успях да напиша каталог на сказания още осемгодишен. Това сащиса дори нашия учен народ и ми се струва, че така и Мендарк научи за мен. Както и да е, щом навърших дванадесет години, той пак дойде. Наведе се да ме огледа отблизо, все едно се кани да ме купува, после влезе в къщата и затвори вратата. Уплаших се.

— Мендарк! — Тандайи потръпна пресилено. — И аз щях да се уплаша.

— Щом си тръгна, родителите ми веднага ме повикаха вътре. Той предложил да плаща обучението ми в Школата, дори до завършването ми като майстор-летописец, ако успея да напредна чак толкова. Чест, за каквато не бяхме и мечтали. Школата на Преданията е прославена дори в Джеперанд, макар че е в другия край на света.

— Не помисли ли да откажеш?

— Искаше ми се, обаче исках и да се сдобия с тази чест. А и сърце не ми даваше да разочаровам семейството си. Нашият народ нерядко праща умните деца да учат далеч от дома си, но нито едно зейнско чедо не бе идвало в Чантед от много години. И не бих получил втори подобен шанс. Макар че и двамата ми родители бяха учени, бяха бедни. В Джеперанд почти всички са бедняци. Предполагам, че щяха да откажат, ако знаеха, че искрено не желая да тръгна.

— Още си спомням как ме гледаше моята малка сестричка, преди да потегля с кервана съвсем непознати хора — продължи той. — Беше на шест години и не ми се вярваше, че разбира какво става. И аз бях объркан почти колкото нея. Но ние, зейните, сме се научили да понасяме онова, което не е по силите ни да променим. Прехапах устни и стиснах юмруци, за да не треперят ръцете ми. Целунах баща си, майка си и по-голямата си сестра… Ализ се разплака. „Лиан няма да се върне! — захленчи тя. — Никога, никога, никога!“

— Това прекърши всички ни. — Лиан се усмихна криво. — Калам захлипа, майка ми зарида, дори баща ми пророни сълза. После всички се струпаха да ме прегърнат, стана ни още по-тежко. Изплаках си очите, но