Кулата върху разлома

Носачите влязоха след малко. Фейеламор едва надигна глава от носилката, стрелна с поглед Игър и се взря в Мейгрейт.

— Ти ме предаде — отрони враждебно. — Никога няма за ти простя!

Мейгрейт очакваше тези думи и все пак се почувства уязвена.

— Още си жива. Повече от това нямаше как да направя за тебе.

— Игър и аз сме съперници за Огледалото — тихо изрече Фейеламор с гибелна заплаха. — И винаги ще бъдем. А ти му даде пълна власт над мен. Кога смяташ да се пъхнеш и в леглото му?

— Не съм сторила нищо повече от неизбежното — сковано отвърна Мейгрейт.

От унижение не смееше да погледне Игър.

Фейеламор отпусна глава и двама уелми я изнесоха. Мейгрейт понечи да тръгне с тях, но Игър изръмжа:

— Остани! Не си довършихме разговора. Ще се погрижат за господарката ти, няма да й се случи нищо лошо, докато задоволяваш любопитството ми.

Какво ли искаше от нея? Дори не й се мислеше за това. Мечтите й изглеждаха нелепи.

— Фейеламор твърди, че Каран е мъртва — промълви тя в трескавото си желание да отклони разговора в друга посока. — Но аз не искам да повярвам. Ти знаеш ли нещо?

— И аз издирвам Каран — увери я Игър със зловеща усмивчица. — Чейки!

Чейки беше слабоват неспокоен мъж. Щом Игър насочи вниманието си към него, той замига нервно и веждите му заподскачаха.

— Какво знаеш за Каран Фърн? — заповеднически попита Игър.

Чейки продължи да мига.

— За онази с усета ти говоря! — изрева пълководецът. — Къде ти е умът, човече?

— Говорих с п-п-пленниците — заекна Чейки, — останали живи след Големия събор. — Веждите му заиграха още по-тревожно. — Разпитах и мъжете, които са изгорили мъртъвците. Още някой е задавал въпроси за съдбата й същата сутрин. Онези не са хвърляли такъв труп в кладата.

— Кой е задавал въпроси?

— Т-т-талия бел Сун.

— Мендарк ще се радва да докопа Каран — натърти Игър и отпрати Чейки. — Аз също. Помня я добре — забележително находчива млада жена. Дори моите уелми не успяха да я хванат — добави възхитен. — Ще имам полза от нея. Жалко, хората с усет не издържат дълго! Изгорих мозъците на петима или шестима тази седмица. Но може и да е умряла, а нейните приятели да са я погребали.

Мейгрейт сведе поглед, смразена от думите му. „Каран имаше само един приятел в Туркад, а той изчезна. Този път няма да се откажа толкова лесно…“

— Ако беше мъртва, щях да разбера — реши да сподели. — Преди време възникна връзка между съзнанията ни. Длъжна съм да науча какво й се е случило. А ако някой изобщо може да я намери, този човек си ти. Какво знаеш за нейния приятел Лиан от Чантед?

— Пленница си, а задаваш въпроси… — промърмори Игър. — Разказвачът ли? Ако се вярва на слуховете, аакимите го отвели насила. В момента ги търсим. Щом ги заловим, ще заповядам да ми го доведат. А Каран… — Той се замисли. — Да, ако е възможно да изясним нейната участ, аз ще се сдобия с тези сведения. На кого ли да възложа задачата?

— Не на уелмите!

— Права си, но само защото се провалиха първия път. Нужен ми е човек с особени качества. Ситала? Не, тя пък потегли към Банадор. На Пран му забиха стрела в окото. Дори да оживее, ще си остане едноок. Аха! Онзи хлун Зарет… На него може да се разчита, много е упорит. Щом превземем цитаделата, ще му дам неограничени пълномощия.

Мейгрейт направи всичко възможно да протака. Какво ли предстоеше сега? Вдигна глава и срещна погледа му. Очите му приличаха на студени късчета ахат. Немислимо беше да му зададе най-важния за нея въпрос. Игър въздъхна хрипливо и кратко, като че беше потиснат. Може и да не беше чак толкова суров, колкото искаше да покаже. Може би и тя го смущаваше, както той нея. „Хайде, изплюй камъчето. Иначе ще съжаляваш до край на дните си.“

— Игър…

В същия миг нахълтаха двама вестоносци, без да почукат на вратата. Лицата им бяха грейнали.

— Бъди така добра да се преместиш там — посочи й Игър маса и стол в дъното на стаята.

Мейгрейт се подчини. Чудеше се какво става, защото до ушите й стигаха само неясни звуци. Вестоносците възбудено бълваха потоци от думи, накрая Игър се провикна победоносно и плесна с юмрук по отворената си длан. Мейгрейт предположи, че новините от войната са добри.

Тримата още дълго обсъждаха нещо, ухилени до уши. Вестоносците се тупаха по раменете, поклониха се ниско и излязоха тичешком. „Да, хората му наистина го обичат. Не е толкова черен, колкото го описват. Може и да не съм объркала…“

Игър не я повика, затова тя остана до масата. Наблюдаваше го как си върши работата — приемаше донесения на разузнавачи, съгледвачи и командири, викаше съветници и даваше заповеди една след друга.

Мейгрейт огладня, а и ожадня. Никой не й предложи нищо. Сред толкова вълнения Игър май я забрави. Часове по-късно той вдигна глава и рязко й махна да отиде при него. Тя го доближи бавно, без да забрави, че е пленница.

— Оставете ни сами — нареди той на стражниците, уелмите, писарите и вестоносците.

Те се изнизаха безмълвно и затвориха вратата.

— Е, как да постъпя с тебе? — започна тихо Игър. На едната му буза подскачаше мускулче. — Кажи ми истината — защо дойде?

— Ти се отнесе добре с мен във Физ Горго. Долавях, че… все пак не съм ти безразлична.

— Да, тогава!

„Защо не ми помогнеш? — измъчено си мислеше Мейгрейт. — Трябва ли докрай да се подложа на това унижение?“

— И ти ми беше скъп… тогава. Но първо трябва да знам… — Тя се поколеба. — Защо изпрати уелмите да ме изтезават през последната ми нощ във Физ Горго? Не очаквах това от Игър, какъвто го бях опознала.

— Предупредих те — непременно ще си върна Огледалото! — Той я изгледа от горе на долу. — И нищо не се е променило до днес!

— На вярвах, че ще ми причиниш това.

Игър са наведе да я погледне в очите.

— И не съм го правил. Ако е нужно, мога да бъда и безмилостен, но не към тебе — кротко наблегна на последната дума.

Очите му проследиха очертанията на устните, брадичката, гърдите и бедрата й, а безмерният страх ускоряваше пулса му. Жена… Толкова загадъчна, че нищо чудно да е от друга раса. Как би могла да го съкруши, ако си науми…

— В онази нощ се наложи да изляза от крепостта — продължи Игър. — Уелмите са нарушили заповедите ми, докато ме е нямало. Подложили са те на жестоки мъчения!

— Да, сториха ми зло — сдържано потвърди Мейгрейт.

— Когато се върнах, вече те нямаше. — Той закрачи из стаята, накуцваше силно. — Фейеламор те е отмъкнала. Опитвах са да те забравя, но всяка нощ и всяка сутрин ти все беше в мислите ми.

— И с мен беше така — призна Мейгрейт, — но нищо не можех да направя. А сега веригите на дълга, които ме обвързваха, се счупиха. Залутах се между единия свят и другия.

— А-а, с тези приказки доникъде няма да стигнем! — възкликна Игър.

Отдръпна се от нея неуверено, дори страхливо. Половината от лицето му са скова, речта му се накъса както при първата им среща. Обикаляше неспирно стаята и крачките му бяха все по-неравни. До масата се обърна внезапно, залитна и се подпря. Лицето му се разкриви, той се опита да пристъпи, но кракът му се бе вцепенил като греда.

— Не… издържам — изфъфли Игър.