Шляпаха през локвите покрай овъглените руини.
— Виж — посочи Мейгрейт.
В обрулената от зимата зеленчукова градина от пръстта стърчаха няколко репи.
— Гади ми се от репи — изсумтя Фейеламор.
Мейгрейт отиде да ги събере. Фейеламор приседна на парче дърво в бараката и заплака. Струваше й се, че всичките й цели са недостижими, силите й — загубени безвъзвратно. Непременно щяха да ги намерят и заловят. През целия си неимоверно дълъг живот тя беше водачка и сегашната й неспособност да направлява съдбата си я съсипваше.
Притъмня. От небето се сипеше порой. Мейгрейт изми репите под струите от покрива. Отдавна бяха омекнали и набръчкани, пък и проядени от червеи. Предложи най-голямата на господарката си.
Репите бяха жилави и доста лютиви. Мейгрейт дъвчеше доста упорито. Усещаше, че малко по малко се възстановява. Почти винаги се бе чувствата безпомощна както Фейеламор сега. Но в тези мигове не я завладяваше отчаяние, макар и да не преливаше от щастие.
Господарката й пиеше само вода и видимо линееше. Мейгрейт изтърпя бараката още един ден, хрупаше репи и малко корени, намерени из градината. Знаеше, че Игър неуморно затяга контрола над града. Нямаше начин да избягат. А недояждането отнемаше и от нейната жизненост. Скоро нищо не би могла да направи за себе си.
Сутринта намери Фейеламор да лежи свита на кълбо под наметалото си в единствения сух ъгъл. Нямаше сили да се надигне.
Мейгрейт се престраши. Оставаше една-единствена надежда. Дори да загубеше, по-лошо нямаше да стане.
— Така не може — заяви тя. — Излизам. Ти ще дойдеш ли?
Фейеламор я отпрати с вяло движение на прозирната си ръка.
— Прави каквото искаш. Все едно е.
4. Помирение?
Мейгрейт остави каквато храна бе останала и малко вода до ръката на Фейеламор и я зави с разръфано парче килим. Сложи си очилата, зад които очите й изглеждаха бледосини, и излезе. Достатъчно беше да стигне до най-близкия пост на улицата.
— Аз съм Мейгрейт — каза направо на войника. — Ще намериш името ми в списъка. Трябва да бъда отведена при самия Игър.
Колкото и добре да бе обучен, мъжът се стъписа от думите й. Огледа я от горе до долу, наистина провери в списъка и незабавно изпрати вестоноска — ниска плашлива жена на име Долода. Мейгрейт я помнеше от пленничеството си във Физ Горго. След броени минути Долода се върна с офицер, двама стражници и един уелм, когото Мейгрейт също познаваше. Тъкмо Джафит бе поразила с магия при първия разпит миналата есен. Той беше твърде кльощав дори за уелм, с дълга сивееща коса и ъгловато лице.
Тези същества се чувстваха безполезни и малоценни, ако не се закълнат на господар. Откакто служеха на Игър, бяха готови на всичко, за да осъществят целите му. Но наскоро мнозина от тях се отрекоха от клетвата си, върнаха си прастарото име — гашади, и нахлуха в Шазмак. Те отново се подчиняваха на Рулке, един от предводителите на кароните.
Офицерът също надникна в списъка, изгледа преценяващо Мейгрейт и дръпна Джафит встрани.
— Да, тя е — потвърди уелмът.
Стражниците пристъпиха към Мейгрейт, но тя вдигна ръка да го възпре.
— Приберете оковите. Идвам по своя воля. А този уелм вече опита жилото ми веднъж.
Поколебаха се и офицерът пак се озърна към Джафит.
— Не я докосвайте — изчегърта гласът му.
Не можа да сдържи тръпката на уплаха.
На Мейгрейт й олекна мъничко. Не разкриха лъжата. Дори в цветущо здраве тя рядко прибягваше до способностите си, защото Фейеламор неуморно й набиваше в главата правилото „Тайното изкуство е като острие — от честа употреба затъпява“. Мейгрейт всеки път се притесняваше да използва магия, а и никога не налучкваше подходящия момент и сила.
Минаха няколко часа във въпроси и отговори при все по-укрепени постове и още размени на съобщения, преди тя да се озове пред щаба на Игър в стара, мрачна твърдина от сив камък. Оттук се откриваше изглед към Стария град и цитаделата на Магистъра. Вече притъмняваше. Въведоха я през портата. Друг уелм допусна грешката да я сграбчи за ръката, но Джафит го отпъди с нетърпелив жест.
И ето че застанаха пред висока двукрила врата. Кожата й настръхна, сърцето й биеше толкова тежко, че според Мейгрейт и той можеше да долови ударите му. Чу се и нареждането да влезе. Вкараха я в дълга стая и тя доближи маса върху нисък подиум, отрупана с книжа, карти и схеми. Игър седеше до масата.
Изправи се — още по-висок, отколкото го помнеше — и заобиколи масата, накуцвайки. Гарвановочерната му коса беше по-дълга. Кожата около скрежносивите му очи тъмнееше като от удари. Игър имаше суров и властен вид, приличаше на машина, която не познава умора и жал. Мейгрейт се уплаши. Хиляди загинаха по време на настъплението му през Ягадор, други хиляди намериха смъртта си при атаката срещу Туркад. Тя сама се натика в ръцете му и не можеше да чака снизхождение, както и всеки друг пленник.
Какво търсеше тук изобщо? Как можа да си изгради цяла кула от фантазии, само защото понякога той проявяваше благост към пленницата си във Физ Горго? Тогава и двамата сякаш намираха у другия нещо, което укрепваше осакатените им души. Игър тънеше в страх от Рулке, който го бе тласнал към лудост, преди да бъде прогонен в Нощната пустош. А Мейгрейт беше изцяло сътворена от волята на Фейеламор и уловена в капана на отчаяното си желание да научи своя произход. Сега втълпяваше, че добротата му е била само уловка. А и с какво би го привлякла невзрачна твар като нея?
— Защо дойде? — попита Игър.
Личеше колко внимава гласът му да звучи сдържано.
— Защото поисках.
— Но защо чак сега, само часове преди да те заловят и доведат насила?
Тя копнееше да узнае какво чувства към нея. Но да изтръгне подобни думи от себе си беше все едно да се засили за скок над пропаст. Задържа се на ръба и думите останаха неизречени.
—
Мейгрейт беше срамежлива — така я възпита държащата на приличието Фейеламор. Дори заобиколният израз я смути.
— Не ми беше лесно — продължи тя. — Лагерът се пазеше зорко и от стража, и от заклинания. Стигнах обаче до твоята палатка, но не те заварих вътре. Уелмите взеха да се заглеждат с подозрение в мен и аз се махнах.
Млъкна, защото си спомни какво сполетя други хора заради нейната приумица. Каран я бе умолявала да вземе Огледалото и да я освободи от този товар, но Мейгрейт не се престраши да го носи, докато е в лагера на Игър. Погази дадената дума и не беше при Каран, когато онзи порочен безумец Емант я нападнал. „А още колко беди последваха…“
— Това беше отдавна — напомни Игър.
— След Големия събор не исках да се опълчвам срещу Фейеламор.
— А сега?
— Тя тъне в униние.
Долода влезе тичешком и зашепна на ухото на Игър. Той вдигна глава и се вторачи в очите на Мейгрейт.
— Скоро ще научим дали е така — рече хладно. — Внесете я!
Мейгрейт не можа да прикрие смайването си.
— Как я намерихте?
— Скъпа моя — усмихна се той със стиснати устни, — аз се крепя на сведения.
