Кулата върху разлома

— Тази ли е вашата приятелка?

Юношата се измъкна тежко през вратата, метнал Мейгрейт на рамо. Подхлъзна се и тупна на камъните. Главата на Мейгрейт се отметна назад, клепачите й трепнаха, но тя не се събуди.

— Тя е.

Фейеламор се бе ободрила малко, но пък започна да мръзне.

— Не ми се вярва да е по-стара от майка ми — горестно смънка той.

— О, стара е и още как, момко. А сега чуй какво искам от тебе. Отнеси я в дома на твоята майка и се върни за мен.

Говореше му като на дете.

— Добре де! — промърмори той също с тона на капризно хлапе.

Вдигна Мейгрейт, намести я по-удобно в ръцете си и закуцука. Фейеламор го изпроводи с поглед.

— Какви ги върша? — попита се гласно. — Момчето си е изгубило ума, а и аз не съм по-добре.

Дъждът се засили. По улицата отекна тропотът на маршируващ отряд. Още войници! Тя събра смелост да стане, но краката не я държаха. Пльосна по корем в залата и пропълзя зад вратата. Там остана да лежи замаяна, без да брои отлитащите мигове. Сепна се от жален глас навън.

— Стара майко? Къде отиде, стара майко?

— Тук съм! — обади се задъхана.

Младежът я вдигна с лекота и я изнесе под проливния дъжд. Домът му не беше близо, а и се тътреше все по-бавно. Фейеламор отново загуби представа за времето. Младокът се подхлъзна за кой ли път и тя се изтърси болезнено, но и това не пропъди налягащото я безразличие.

— Съжалявам, стара майко. Много съжалявам.

Не помнеше нищо след тези негови думи.

Очите на Мейгрейт се отвориха полека. Почувства се отпаднала и замаяна, сякаш бе проспала цяла седмица. Едната буза я смъдеше. Напипа голям оток, но не помнеше как се е ударила. Вторачи се в пъстро оцветените гипсови декорации по тавана, тук-там откроени с позлата. Видя, че е сложена на огромно легло с рамка от кедрово дърво и застлано с кремави ленени чаршафи, но и те бяха мокри като дрехите й. Прозорците на дългата стая бяха закрити със завеси от син плюш, в камината отсреща пламтяха цепеници. До леглото имаше масичка с наредени хляб, плодове и гарафа с жълто вино.

Мейгрейт се опомняше бавно, озадачаваха я пролуките в паметта. Съдбата май бе подхванала жестока игра с нея, мяташе я от един ужас в друг, отнемаше й току-що намерени приятели, все не й позволяваше да проумее какво се случва, не допускаше тя сама да избира посоката на живота си. Щом Мейгрейт дръзнеше да си въобрази, че донякъде разбира света, той тутакси се преобръщаше с главата надолу.

Посегна да вземе къшей хляб. В главата й затуптя болка и тя изохка. Не усещаше протегнатата ръка като част от тялото си. От кресло до камината сякаш в отговор долетя пъшкане.

— Фейеламор! — смънка Мейгрейт. — Ти ли ме пренеса тук?

— В известен смисъл. — Гласът беше още по-вял от нейния. — Как си?

Мейгрейт се надигна.

— Всичко ме боли, а главата ми все едно е пълна с памук. Ако е прилошаване след магия, по-гадно нещо не съм преживявала досега. Дори не помня…

— Значи сме еднакво закъсали.

Мейгрейт се взря в господарката си. Фейлемите обикновено маскираха с козметика или илюзия своя облик, различен от външността на коренната раса. Но сега се виждаше как кръвта тече във вените под полупрозрачната кожа на Фейеламор. Дори Мейгрейт не я бе зървала с толкова неприкрита външност. Господарката й беше най-великата майсторка на илюзиите в цял Сантенар, гласът й можеше да прозвучи всякак според нейните желания. Сега от него бе останал само немощен задавен шепот.

Както неведнъж до този ден, Мейгрейт се замисли и за своята външност, отличаваща я от фейлемите. Наглед принадлежеше към коренната раса, но я отличаваха очите, които смущаващо меняха цвета си от алено до индиговосиньо според светлината. Все още не знаеше нищо за произхода си и това беше най- тежкото мъчение за нея. Фейеламор отказваше да говори за родителите й, сякаш пазеше стъписваща и позорна тайна.

Господарката й промълви:

— Тенсор взе Огледалото. Помниш ли това?

— Помня как назова името ми пред Събора. Приближих се до парапета на галерията и от този миг насетне в паметта ми няма нищо.

— Туркад е превзет! — избълва Фейеламор. — Войските на Игър са навсякъде. Изложени сме на голяма опасност. Особено аз, каквато съм сега.

— А каква е участта на Каран?

Мейгрейт не забравяше, че единствена Каран бе опитала да се сприятели с нея. Защо не й отвърна със същото… Тъкмо Мейгрейт я забърка в тази ужасна история и не можеше да се отърве от угризенията.

— Вече би трябвало да е мъртва — студено отвърна Фейеламор.

Мейгрейт дори не изхлипа, само се вторачи безцелно в тавана. Сълзите преляха и очертаха мокри пътечки по бузите й. Не искаше господарката й да вижда тази печал. Зарови лице във възглавницата и се зави презглава.

По някое време стомахът я присви и я застави да хапне малко хляб, натопен във вино. Фейеламор още не бе помръднала от креслото.

— Къде сме? — попита Мейгрейт.

— Един младеж ни приюти в дома си, но е особняк.

— А той къде е?

— Не знам. Вчера се събудих в съседната стая. Камината беше запалена, имаше оставена храна. Чувах го да ходи из къщата, но не можех да се изправя. След този Събор силица не ми остана. Спах цял ден и цяла нощ.

— Сега какво ще правиш?

— Не мога и да мисля. В клопка сме. Силите ми ги няма.

Фейлемите не одобряваха машините, а не биха и помислили да си послужат с магия. Развиваха и усъвършенстваха психическите си сили, превръщаха в истинско изкуство илюзиите, заблудите и прикриването. Загубеха ли тези сили, бяха по-окаяни и от слепци.

— Нищо ли не си способна да сториш?

— Нищо. Аз пропилях надеждите на своя народ. Искам да умра.

Това беше ново преживяване за Мейгрейт — откакто се помнеше, Фейеламор се държеше властно и старателно обмисляше всяка своя постъпка. Сега усети как старата обвързаност се разкъсва. Пред нея се откриваха интересни възможности и най-привлекателна сред тях беше Игър. Макар че миналата есен беше негова пленница във Физ Горго, между тях се породи особено приятелство, защото всеки от двамата съзираше болката на другия. А после уелмите, страшните пазители на Игър, подложиха Мейгрейт на изтезания. Игър ли им заповяда, или те се престрашиха да престъпят волята му? Нямаше ден, през който да не си задава мъчителния въпрос. Не й се вярваше, но той толкова неистово искаше да си върне Огледалото…

В деня преди Големия събор тя се промъкна в полевия лагер на Игър, за да се срещне с него и поне да науча истината. Не го завари там. А сега само споменаването на името му стигна, за да пробуди неутолим копнеж у нея. Боеше се от Игър… и се стремеше към него. Естествено, нямаше никакво намерение да се издава пред Фейеламор.

Младежът влезе с неравни крачки. Нямаше ги разкъсаните и изцапани дрипи от предишния ден. Носеше изискани дрехи в тъмнокафяво. Бе почистил и превързал окървавения остатък от отрязаното си ухо. Намазаната с помада черна коса прилепваше към главата според модата в Туркад. Високите до коленете ботуши лъщяха като огледало. Въпреки трескавия блясък в очите си той заговори учтиво на двете жени:

— Добро утро, стара майко. Добро утро, по-млада майко. Добре ли спахте? Когато желаете, слезте в банята, загрях вода да се изкъпете. Приготвих ви и закуска. Обикновено каним почетните гости на нефритената тераса, но днес там е студено и влажно. В стария салон обаче ще ви бъде уютно.