Мейгрейт и Фейеламор се спогледаха. Той на подбив ли ги вземаше? Младежът като че ли се притесни.
— Надявам се, че сте доволни. Майка ми… Гостоприемството беше свещен дълг за нея. Щеше да се огорчи, ако не положа достатъчно грижи за вас.
— Благодаря — отвърнаха жените в един глас.
— Ей сега ще дойдем — добави Фейеламор. — Бяхме много уморени.
— Мога да ви пренеса на ръце до банята…
— Не е нужно — увери го Мейгрейт.
Той им се поклони още веднъж и излезе.
— Нещо ме смущава у това момче — призна Фейеламор, — но не се кани да ни стори зло.
— Тогава да му угодим и после да си вървим. Гореща вода… не смеех и да си мечтая за това.
А самата баня, след уморителното тътрене по дълъг коридор, надмина мечтите й: огромно помещение, чиито под и стени бяха облицовани с плочки от черен калцит, квадратна вана колкото волска каруца и вода, бълваща гъста пара.
— Да, богаташи са — установи Мейгрейт сред сапунената пяна с аромат на рози. — Сигурно се е трудил цяла сутрин, за да ни направи тази добрина.
Скоро седяха чисти и освежени в стария салон и засищаха глада си с великолепна закуска. Мейгрейт рядко обръщаше внимание каква е храната пред нея, но имаше слабост към горещия шоколад, а сега можеше да се наслади на огромна чаша с тази напитка.
Щом се нахраниха, младежът се върна.
— Доволни ли сте?
В гласа му се долавяше напрежение.
— Благодаря ти. Твоето гостоприемство е над всяка похвала.
— Тогава ви моля да дойдете с мен.
Тръгнаха мълчаливо подире му по друг коридор и влязоха в стая като онази, в която бе настанена Мейгрейт, но с още по-голямо легло. В камината до вратата тлееше жарава, а пред нея бе оставено буре.
— Влезте — покани ги домакинът с пресекващ глас. — Моля ви да изкажете почитанията си на моята майка.
Мейгрейт пристъпи вътре и едва не се свлече от потрес. Дори Фейеламор усети пронизваща болка в гърдите.
Върху постелята бе положена дребничка и крехка жена на средна възраст, пременена в рокля от розова коприна. На малките й ходила имаше везани чехли, а лъскавата й черна коса бе вчесана и сплетена. Под коприната се издуваше огромна превръзка, закрила рана на хълбока. От двете й страни бяха сложени нейните синове, близнаци на около девет години. И те бяха облечени пищно, а раните им — превързани. Очите на тримата мъртъвци бяха затворени.
— Елате, стара майко, по-млада майко, поздравете я. Благодарете й за подслона и гостоприемството.
Мейгрейт онемя за миг. Отиде до жената, докосна ръката й и поднесе благодарностите си. Фейеламор също се развълнува, колкото и загрубяла да беше душата й. Не изпитваше състрадание към никого, освен сънародниците си, но изрази своята признателност пред мъртвата и за миг положи длани на челото й.
— Тя щеше да се гордее — промълви младежът. — Колко прекрасна беше…
— Как загинаха?
— Баща ми отиде да се сражава преди седмица. Обещах му, че ще закрилям майка и братята си. Той беше смел мъж. Убили го още в първия час на битката.
Двете жени се взираха в тленните останки на леглото.
— Обещах му… А вижте как спазих обещанието си! — изплака той. — Обични ми татко, аз са опозорих. Войниците нахълтаха и съсякоха моите братя и майка. Съжалявам, татко. Съжалявам, мамо. Толкова съжалявам, Тейзи и Бен…
Обърна се към Мейгрейт и Фейеламор. Сага се владееше напълно. Нямаше сълзи в очите му. Мейгрейт за пръв път съзираше такова достойнство у един младеж.
— Вървете — отрони тихо.
Излязоха озадачени. Помислиха, че иска да го оставят насаме със скръбта му, но още не бяха стигнали до стаята на Мейгрейт и чуха вой, който отекна из цялата къща. После рев и пукот на пламъци прогониха тишината.
Мейгрейт затича тромаво натам, но беше невъзможно да влезе. Прекатуреното буре бе разляло масло по пода, до него димеше запален факел. Жълти пламъци бързо поглъщаха леглото и подскачаха чак до тавана. Техният домакин се бе проснал безжизнено върху труповете на близките си.
Мейгрейт се извърна. Фейеламор понечи да влезе, но нетърпимата горещина я тласна обратно. Тя поклати глава.
— Тъй и не научих името му…
Подслониха се в овехтяла барака сред храстите до оградата. Пожарът не остави от голямата къща нищо, освен опушени каменни стени. Никой не дойде да провери какво става, освен двама войници, които скоро се отдалечиха. За жените беше непоносимо да останат тук, но нямаше къде да отидат. Фейеламор не би могла да се защити и от най-хилавия злосторник на улицата. Не смееха да потърсят по-подходящо убежище.
Цял ден се гушеха при паяците, за да се опазят от дъжда и вятъра. Стените на бараката не бяха нищо повече от забучени в земята дебели дъски с пролуки между тях, керемидите на покрива гниеха разкривени. Пръстеният под се бе превърнал в кална локва.
На другия ден излязоха от двора. Крепяха се взаимно като бабички. Както вече мъртвият младеж бе подхвърлил, златото не ставаше за ядене. Мейгрейт успя да обгърне себе си и Фейеламор с някакво подобие на илюзия, но и чирак в магиите би прозрял през нея тутакси.
Не стигнаха далеч. В тази част от града бе имало сражения дни наред, но вече я владееше Игър. Негови войници пазеха на всяко кръстовище.
— Име? — спря ги дългунест страж само на две пресечки от изгорялата къща.
Неговите сини като сапфири очи сълзяха постоянно от вятъра.
— Телюлиолелилаламамамор — промърмори навъсено Фейеламор.
И такива имена се чуваха в онези земи на Сантенар, където се заселиха в прастари времена фейлемите. Наложи се да му го напише.
— Откъде сте? — продължи разпита войникът и махна от бузите си заледените капки.
— От Мириладел.
Поне това беше вярно. Нейните сънародници обитаваха тази обширна област на езера и блата южно от Големите планини. От Туркад дотам имаше много месеци път.
Стражът трепереше и тропаше с крака в напразен опит да се сгрее.
— Къде ти е пропускът?
— Нямах нужда от пропуск, когато пристигнах преди няколко седмици.
— Къде живееш сега?
Тя му назова някаква улица и къща.
— По каква работа си тръгнала днес?
— Да си намеря храна — сопна се Фейеламор.
Дългунестият провери имената в дълъг списък, огледа я придирчиво и си записа още нещо. Фейеламор изчака премаляла и угнетена той да разпита и Мейгрейт.
След още две пресечки ги спряха отново. Това се повтори и потрети. Но с пари не можаха да си осигурят друг подслон или храна. Нямаше никой зад сергиите, кепенците на всички магазини бяха спуснати. Не им отваряха, колкото и упорито да тропаха по вратите. А войниците не разрешаваха да напуснат квартала.
— Не издържам — задъхваше се Фейеламор. — Още по-слаба съм. Трябва да се върнем там.
Чак късно следобед се добраха до бараката. Фейеламор се олюляваше и Мейгрейт я водеше под ръка.
