Управителят изненадано погледна господаря си и побърза да изпълни заповедта.
„Какво ли значи всичко това?“ — помисли си той.
Като чуха звъна, работниците от асиендата побързаха да дойдат, озадачени от необичайното свикване.
Скоро всички се събраха в голямата зала, която служеше за трапезария. Цареше пълна тишина. Скрита тревога свиваше сърната им. Те предчувствуваха някакво страшно събитие.
След малко влезе доня Хесусита с децата си. Само Рафаел го нямаше. Те седнаха на подиума в края на залата.
Доня Хесусита беше бледа, а зачервените й очи издаваха, че е плакала.
Появи се дон Рамон.
Беше облечен в костюм от черно кадифе без бродерия, с тежка златна верига на гърдите и широкопола черна плъстена шапка, украсена с орлово перо. На лявото му бедро висеше дълга сабя с лъскава желязна дръжка.
Челото му бе сбърчено, веждите — свъсени, черните му очи мятаха мълнии.
Сред присъствуващите премина тръпка на ужас: дон Рамон бе облякъл костюма си на съдник.
Значи ще издаде присъда. Но срещу кого?
Дон Рамон седна отдясно на жена си и направи някакъв знак.
Управителят излезе и се върна с Рафаел.
Младежът беше гологлав, ръцете му бяха вързани на гърба.
Блед, с наведени очи, той застана пред баща си и почтително го поздрави.
По времето, когато ставаше тази история, особено в областите, отдалечени от градовете и изложени на постоянни индиански набези, главата на семейството все още имаше неограничена патриархална власт, която цивилизацията непрекъснато подронва и унищожава.
Бащата беше пълновластен господар в своя дом, а присъдите му бяха окончателни и се изпълняваха без ропот и без съпротива.
Хората от асиендата познаваха твърдия характер и непреклонната воля на своя господар, знаеха, че той никога не прощава и че държи повече на честта, отколкото на живота си. Затова се приготвиха с чувство ма смътен страх да присъствуват на драмата, която трябваше да се разиграе пред тях между бащата и сина.
Дон Рамон стана, изгледа присъствуващите и хвърли шапката в краката си.
— Слушайте всички — каза той с рязък и дълбок глас. — Аз съм от стар християнски род, чиито деди никога не са се опозорявали. В нашия дом честта винаги е била най-висшето благо. Честта, която моите предшественици са ми завещали и която аз се постарах достойно да запазя, е била непоправимо опетнена от моя първороден син, наследника на името ми. Вчера в Ермосильо след свада в някакъв вертеп той е подпалил една къща с риск да опожари целия град. Когато един човек се опитал да го спре и задържи, синът ми го убил с кама. Какво може да се мисли за едно момче, което в такава крехка възраст проявява инстинкти на див звяр? Той трябва да бъде наказан. И аз се кълна, че ще бъда безпощаден.
След тези думи дон Рамон скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи в мислите си.
Никой не посмя да каже дума в защита на обвиняемия. Всички седяха задъхани, с наведени глави.
Цялата прислуга обичаше Рафаел заради неудържимата му смелост, за умелата му езда и за съвършеното му боравене с всички оръжия, но главно заради искреността и добротата, които бяха основното в неговия характер. В тази страна, където човешкият живот толкова малко се цени, всеки вътрешно бе склонен да извини младежа и да отдаде постъпката му на буйната му кръв, на гнева.
Доня Хесусита стана. Тя винаги безропотно се бе прекланяла пред волята на съпруга си и от дълги години бе свикнала да се покорява. Изтръпваше само при мисълта да му възрази, но сега сякаш всички сили на майчината любов се бяха събрали в сърцето й, защото тя обожаваше децата си, особено Рафаел, който най-много се нуждаеше от нейните грижи поради непокорния си характер.
— Господарю — каза тя на съпруга си с разтреперан от сълзи глас. — Недейте забравя, че Рафаел е първородният ви син, че колкото и тежка да е простъпката му, не бива да я смятате за непростима. Не забравяйте, че вие сте негов баща и че аз, аз… — Тя падна на колене, протегна ръце към него и се разрида… — Аз ви моля да бъдете милосърден. Милост, господарю! Смилете се над моя син!
Дон Рамон хладно вдигна жена си, по чието лице се стичаха сълзи, и я накара да седне в креслото.
— Именно като баща трябва да бъда неумолим! — рече той. — Рафаел е убиец и подпалвач, той вече не е мои син!
— Какво искате да направите? — стреснато извика доня Хесусита.
— Какво ви интересува това, госпожо? — рязко отговори дон Рамон. — Всичко, свързано с моята чест, интересува само мен. Достатъчно е да знаете, че тази постъпка е последната, която вашият син извършва…
— О! — ужасено извика майката. — Нима искате да бъдете негов палач?
— Аз съм негов съдия — отвърна дон Рамон със страшен глас. — Еусебио, оседлайте два коня!
— Господи, господи — възкликна нещастната майка, спусна се към сина си и силно го прегърна. — Няма ли кой да ми помогне?
Всички бяха развълнувани. Дори дон Рамон не можа да сдържи една сълза.
— О! — извика майката, обзета от безумна радост. — Той е спасен! Сърцето на този железен човек се умилостиви.
— Лъжете се, госпожо — прекъсна я дон Рамон и рязко я отблъсна. — Синът ви вече не принадлежи на мене, а на моето правосъдие.
После втренчи студен и остър поглед в сина си.
— Дон Рафаел — каза той толкова заплашително, че синът му потрепера. — От този миг вие вече не сте член на това общество, което ужасихте с вашите престъпления. Вие сте осъден да живеете и умрете с дивите зверове.
При тази страшна присъда доня Хесусита направи няколко крачки, олюля се и се строполи по гръб.
Беше припаднала.
Дотогава Рафаел с мъка сдържаше вълнението, което го разтърсваше, но сега не издържа, спусна се към майка си, разплака се и извика покъртително:
— Мамо, мамо!
— Хайде! — каза дон Рамон и сложи ръка на рамото му. Младежът се спря и се олюля като пиян.
— Но вижте, господарю, вижте! — изхлипа той. — Майка ми умира!
— Вие я убихте! — хладно отговори земевладелецът.
Рафаел рязко се обърна, сякаш го бе клъвнала змия. Изгледа баща си странно, стисна зъби, пребледня като мъртвец и каза:
— Убийте ме, господарю, защото, заклевам се, ако остана жив, ще постъпя точно така безмилостно, както вие постъпвате с майка ми и с мен.
Дон Рамон го изгледа презрително.
— Да тръгваме!
— Да тръгваме — твърдо, повтори момчето.
Доня Хесусита, която бе започнала да идва на себе си, видя като насън заминаването на сина си.
— Рафаел, Рафаел — сърцераздирателно извика тя. Младият човек се поколеба за миг, после с един скок се озова при нея, целуна я много нежно и се върна при баща си.
— Сега, след като се простих с майка си, мога да умра. Бащата и синът излязоха.
Сломени от мъка, присъствуващите се разотидоха, без да смеят да споделят впечатленията си.
Под ласките на любимия си син майката отново бе загубила съзнание.
IV
МАЙКАТА
Хванал два коня за поводите, Еусебио чакаше при вратата на асиендата.
— Ще придружавам ли ваше превъзходителство? — запита той.
— Не — беше сухият отговор.
Дон Рамон възседна коня, сложи на седлото пред себе си вързания младеж и заповяда:
