Гюстав Емар
Арканзаски трапери
ПРОЛОГ
ПРОКЪЛНАТИЯТ
I
ЕРМОСИЛЬО
Когато пътешественикът за пръв път слиза на брега на Южна Америка, неволно изпитва чувство на неопределена тъга. Защото историята на Новия свят е мрачна поредица от жертви и страдания, в която фанатизмът и алчността вървят ръка за ръка.
Жаждата за злато беше първоначалната причина за откриването на Новия свят. И след като злато бе наистина намерено, Америка стана етап за завоевателите си; алчни авантюристи пристигаха с кинжал в едната и разпятието в другата ръка, за да грабят така желания метал. После те се завръщаха в родината, излагаха на показ своите богатства и с необуздания си разкош възбуждаха завистта на околните и ги подтикваха да емигрират.
С тази непрекъсната смяна на пришълци трябва да се обясни фактът, че в Америка липсват величествени паметници, каквито създават постоянните заселници, щом имат намерение да пуснат корени в някоя нова страна.
Дори да пребродите целия този обширен континент, владян три века от испанците, само тук-таме ще откриете някоя незнайна развалина, която да напомня за преминаването им. Но паметниците на ацтеките и инките, издигнати много векове преди откриването на Америка, още се извисяват с цялата си величествена простота като нетленно свидетелство за тяхното присъствие в страната и за стремежа им към цивилизация и прогрес.
Уви! В какво са се превърнали днес тези славни завоевания, изпълвали със завист пяла Европа, където кръвта па палачите се е смесвала с кръвта на жертвите им за благоденствието на нация, прочута с храбрите си войни, е плодородната си земя и с търговски връзки, обхващащи целия свят! Времето направи своето и сега Южна Америка изкупува престъпленията, за които стана причина. Разкъсвана от вътрешни борби за преходна власт, потискана от алчни олигархии и изоставена от чужденците, които се обогатиха от плътта й, тази страна бавно пропада под тежестта на своята инертност, безсилна да повдигне оловния саван, който я задушава. Но тя ще се събули в деня, когато една нова раса, пречистена от престъпления и ръководена само от справедливи закони, ще й осигури труд и свобода, без които никой народ не може да живее.
С една дума, испано-американската раса е пуснала корени в областите, завещани й от нейните прадеди, без да е разширила границите им. Героизмът й е бил погребан заедно с Карл V1, а от прародината си е запазила само гостоприемството, религиозната нетърпимост, монасите, китаристите и въоръжените просяци.
От всички щати, които образуват обширната мексиканска конфедерация, единствен Сонора е запазил свой облик благодарение на непрекъснатите си борби с индианските племена, които го обкръжават, и на връзките си с тия племена.
Жителите на щата още от пръв поглед се отличават от жителите на вътрешните области с нещо диво в нрава.
Може да се приеме, че на север Сонора граничи с река Рио Хила, а от изток и запад е вклещена между Сиера Мадре и Калифорнийския залив. Отвъд Дуранго планинската верига Сиера Мадре се разделя на два клона, като главният продължава от север към юг, а другият завива на запад, заобикаля щатите Дуранго и Гуадалахара и стига до Тихия океан. Този клон от Кордилерите образува южната граница на Сонора.
Природата сякаш с пълни шепи е изсипвала своите дарове в тази местност. Климатът е слънчев, умерен и здравословен. Тук има в изобилие злато, сребро, извънредно плодородна земя, най-вкусни плодове, лековити билки, намират се най-добрите балсами, най-полезните в бояджийството насекоми, най-редките мрамори, най-скъпите камъни, всякакъв дивеч и риби.
Но сред обширните пусти прерии между Рио Хила и Сиера Мадре, независимите индиански племена команчи, поуни, пимаси, опати и апахи са обявили безмилостна война на белите пришълци и със своите непрекъснати жестоки набези ги принуждават скъпо да плащат отнетите им богатства и непрестанно се стремят да си ги възвърнат.
Трите главни града на Сонора са Гуаймас, Ермосильо и Ариспе.
Ермосильо, наричан в миналото Питик и станал известен след похода на граф Раусе Булбон, е център на мексиканската търговия на Тихия океан и наброява повече от девет хиляди жители.
Градът е построен върху плато, което постепенно се спуска в северозападна посока към океана, и се намира в подножието на Серо де ла кампана — Хълма на камбаната, — наречен така, защото върхът на хълма е осеян с огромни каменни блокове, които издават ясен металически звън при най-леко докосване.
Както всички американски градове, Ермосильо е мръсен, построен от кирпич и представя пред изненадания поглед на чужденеца смесица от развалини, немара и печално запустение.
В деня, когато започва този разказ, а именно 17 януари 1871 година, между три и четири часа следобед, по което време тук обикновено населението си почива и в Ермосильо е винаги тихо и спокойно, градът представляваше страшна гледка.
Групи лепери2, гамбузини3, контрабандисти и главно ратери4 се тълпяха, кряскаха, заплашваха и диво ревяха по Кале дел Розарио — улица Розарио. Неколцина испански войници — по това време Мексико още бе под владичеството на метрополията — напразно се мъчеха да разпръснат тълпата и да възстановят реда, биеха наляво и надясно с дръжките на копията, който им попадне.
Но вместо да намалява, глъчката ставаше все по-силна, а най-високо крещяха и жестикулираха индианците от племето хиаки, разпръснати из навалицата.
По прозорците на сградите се бяха струпали мъже и жени, вперили очи към Хълма на камбаната, от подножието на който се издигаха гъсти облаци дим и се виеха в небето. Всички сякаш очакваха някакво необикновено събитие.
Изведнъж се дочуха силни викове, тълпата се разцепи на две като зрял нар, всички ужасено се отдръпнаха и се появи един младеж, почти дете, защото надали имаше повече от Шестнадесет години, препускащ в бесен галоп на полудив кон.
— Спрете го! — крещяха едни.
— Хвърлете му ласо! — викаха други.
— Господи боже — шепнеха жените и се кръстеха, — та това е самият дявол.
Но всеки се стремеше по-скоро да го избегне, отколкото да се изпречи насреща му. Дръзкият младеж продължаваше дивия си бяг с подигравателна усмивка, с искрящи очи и пламнало лице. С бича си шибаше наляво и надясно онези, които се осмеляваха да се приближат до него или не успяваха да се отдалечат достатъчно бързо.
— Ей, ей, дявол да те вземе! — изкрещя един вакеро5 с атлетическо телосложение и тъпо лице. — За малко щеше да ме повали ла земята този луд. Ами че — продължи той, като изгледа младежа — това е Рафаел, синът на моя приятел! Ти само почакай!
И докато мърмореше така, той разви ласото, закачено на колана му, и хукна след конника.
Тълпата разбра намерението му и започна бързо да го насърчава.
— Браво, браво! — крещяха хората.
— Дръж го, Корнехо — развикаха се другите вакероси и запляскаха с ръце.
Корнехо, така се казваше тази интересна личност, постепенно настигаше юношата, чийто път все повече се задръстваше.
От виковете на присъствуващите конникът предугади опасността, която го заплашваше, и обърна глава.
Тогава видя преследвача си.
Разбра, че е загубен, и пребледня.
— Не ме спирай, Корнехо — извика младежът с разтреперан глас.
— Не, не — виеше тълпата. — Хванете го, хванете го! Тълпата бе започнала да се забавлява с гонитбата и не искаше да пропусне такова интересно зрелище.
— Предай се — отвърна гигантът — или ще те омотал с ласото си, предупреждавам те!
