— Няма да се предам! — решително отвърна момчето. Двамата продължаваха да тичат — единият на кон, другият пеш.
Тълпата ги следваше и виеше от удоволствие. Тя навсякъде е една и съща — варварска и безмилостна.
— Казвам ти, остави ме — продължи момчето. — Иначе, честна дума, ще пострадаш!
Вакерото се захили и развъртя ласото над главата си.
— Внимавай, Рафаел! За последен път ти казвам. Ще се предадеш ли?
— Никога — гневно изкрещя момчето.
— Е, бог да ти е на помощ — извика вакеро. Ласото полетя със свистене.
Но се получи нещо неочаквано.
Рафаел закова коня на място и той сякаш се превърна в гранитен блок, после момчето скочи от седлото, метна се като ягуар върху гиганта и го събори на пясъка. Преди някой да успее да го спре, заби в гърлото му ножа, който носеше на колана си като всеки мексиканец.
Струя кръв плисна в лицето на младежа, вакерото се гърчи миг-два, после се отпусна неподвижен. Беше мъртъв.
Потресена, тълпата нададе ужасени викове.
Бърз като светкавица, Рафаел се метна на седлото и отново се понесе напред, като размахваше ножа си и се смееше сатанински.
Когато след първото вцепенение хората поискаха да се спуснат след убиеца, той бе изчезнал.
Никой не можа да каже накъде е поел.
Както обикновено при подобни случаи, когато хуес де летрас — съдията, заобиколен от рой дрипави алгасили, пристигна на местопроизшествието, вече беше късно.
Съдията, дон Иниго Албасейте, беше на петдесетина години, нисък и пълен, с апоплектично лице, смъркаше испанско емфие от златна табакера, инкрустирана с диаманти, и под привидното си добродушие прикриваше голямо скъперничество, съчетано с необикновена хитрост и хладнокръвие, които нищо не можеше да засегне.
Противно на очакванията, достойният служител съвсем не се развълнува от бягството на убиеца. Той поклати глава, огледа тълпата и премигна със сивите си очички.
— Горкият Корнехо! — каза той философски и смръкна емфие. — Знаех си, че така ще свърши.
— Да — обади се един от присъствуващите. — Убиха го като нищо.
— И на мене така ми се струва — продължи съдията. — Убиецът си е разбирал от работата. Не му е за пръв път.
— Как може! — отговори събеседникът му и сви рамене. — Той е почти дете!
— Я! — каза съдията изненадано и го изгледа под око. — Как така дете?
— Почти — обясни човекът, горд, че съдията го слуша внимателно. — Рафаел, големият син на дан Рамон.
— Гледай ти, гледай ти! — каза съдията със скрито задоволство. — По това е невъзможно. Рафаел няма повече от шестнадесет години. Не може да се е спречкал с Корнехо, та той само да му стиснеше ръката и щеше да се справи с него.
— И въпреки всичко така е, ваше превъзходителство! Всички видяхме. Рафаел играл комар при дон Агумлар и, изглежда, не му провървяло — загубил всичките си пари, побеснял и за да си отмъсти, подпалил къщата.
— Виж ти! — удиви се съдията.
— Всичко е така, както имах честта да ви го кажа. Погледнете, ваше превъзходителство, още се вижда дим, въпреки че къщата е вече само пепел.
— Наистина — рече съдията и погледна натам, накъдето му сочеше човекът. — И какво стана после?
— После — продължи другият — Рафаел, естествено, решил да избяга. Корнехо се опита да го спре.
— Прав е бил!
— Изглежда, че не е бил прав, защото Рафаел го уби.
— Вярно — каза съдията, — но бъдете спокойни, приятели, правосъдието ще отмъсти за него.
Тези думи бяха посрещнати от присъствуващите със скептична усмивка.
Без да обръща внимание на впечатлението, което направиха думите му, съдията нареди на придружителите си, които вече бяха претърсили и обрали мъртвия, да го вдигнат и отнесат в притвора на близката църква. После се върна в къщи, като потриваше доволно ръце.
Съдията облече пътнически дрехи, мушна два пистолета в колана си, закачи си дълга сабя, вечеря леко и излезе.
Десет полицаи, въоръжени до зъби, го чакаха пред вратата, възседнали силни коне. Един слуга държеше за поводите прекрасен черен кон, който тъпчеше на едно място и нетърпеливо хапеше юздата. Дон Иниго го възседна, застана начело на подчинените си, и групата потегли в лек тръс.
— Ехе — казаха любопитните, които бяха наизлезли пред къщите си. — Съдията Албасейте отива при дон Рамон Гариляс. Сигурно утре ще чуем едно-друго.
— Ей богу — отвръщаха други. — Хлапакът си заслужава да го обесят.
— Хм — обади се някои, — жалко ще бъде. Честна дума, момчето си го бива. Как само се хвърли срещу Корнехо и как го перна, чиста работа.
През това време съдията продължаваше по пътя си и учтиво отговаряше на поздравите на многобройните минувачи; скоро стигна в полето.
Като се загърна с наметката си, попита:
— Оръжието заредено ли е?
— Да, ваше превъзходителство — отговори началникът на полицаите.
— Тогава напред към асиендата на дон Рамон Гариляс! Да побързаме, за да стигнем преди мръкване.
Групата препусна в галоп.
II
АСИЕНДА ДЕЛ МИЛАГРО
Околностите на Ермосильо са истинска пустиня.
Пътят, който води от града към асиенда дел милагро — чифлика ма чудото, — е тъжен и безводен.
Тук-таме се срещат дървета, наречени „железни“ поради твърдата си дървесина, каучукови издънки, перуански храсталаци, обсипани с яркочервени шушулки, индийски смокини и кактуси — единствените представители на растителния свят, които могат да виреят на тази почва, обжарена от отвесните лъчи на слънцето.
В да лечима та, сякаш за подбив, се мяркат дългите прътове на пресъхнали кладенци, на закривения край на които виси сплескан кожен мях, а на другия тежки камъни, закрепени с ремъци. Дъното на тези кладенци представлява черна тинеста кора, в която безброй отвратителни гадинки се ширят на свобода. При най-лекия повей на вятъра облаци ситен пясък задушават зажаднелия пътник, а под всяка изгоряла тревичка щурците бясно призовават със своето стържене благодатната нощна роса.
И когато с големи мъки бъдат извървели шест мили в тези обгорели места, окото се спира с радост на един прекрасен оазис, който изплува изведнъж от пясъчните недра.
Тази райска градина е асиенда дел милагро.
По онова време тя беше една от най-богатите и най-големите в областта. Състоеше се от една двуетажна жилищна сграда от пръст и камък, с плосък покрив от тръстика и трамбована пръст.
В асиендата се влизаше през огромен двор със сводеста порта, с яка двукрила врата и малка странична вратичка. Четири стаи образуваха фасадата на дома и имаха прозорци с позлатени железни решетки и е капаци от вътрешната страна. Прозорците бяха остъклени — изключителен лукс за Мексико по онова време. От двете страни на патиото6 се намираха общите помещения за пеоните7, децата и др.
Приземният етаж се състоеше от три стаи, нещо като голям вестибюл, мебелиран със старинни кресла и
