Вселената, близо до чудотворното Дърво „Изправения ствол“ (kien-mou), мястото, където се пресичат трите космически зони: Небето, Земята, и Адът.33
Храмът Барабудур е също образ на Космоса и подобно на зикуратите е построен като изкуствена планина. С изкачването му поклонникът се приближава към Центъра на Света и на най-горната тераса сякаш се отърсва от предишното равнище, преминавайки отвъд разнородното пространство на профанното, и прониква в една „чиста област“. Свещените градове и светите места биват уподобявани на върховете в космическите планини. Затова Йерусалим и Сион не са потънали във водите на Потопа. От друга страна, според ислямската традиция най-високото място на земята е Кааба, защото „полярната звезда сочи, че се намира точно срещу центъра на Небето“34.
С) Най-сетне, като следствие от положението им в центъра на Космоса свещеният храм или свещеният град са винаги мястото, където се срещат трите космически области: Небето, Земята и Адът. Дур-ан-ки, „връзката между Небето и Земята“ — така са се наричали светилищата на Нипур, Ларса и несъмнено на Сипар35.
Вавилон е имал множество имена, между които „Къща на основата на Небето и Земята“, „Връзка между Небето и Земята“36.
Но пак във Вавилон се е осъществявала връзката между Земята и по-долните области, защото градът е бил построен Върху bab-apsi, „Вратата на апсу“37, като „апсу“ (apsu) означава водите на Хаоса отпреди Сътворението. Същото предание намираме при евреите, Йерусалимската скала е прониквала дълбоко в подземните води (tehom). В Мишна се казва, че Храмът се намира точно над tehom, отговарящо на apsu. И също както във Вавилон е имало „врата на апсу“, скалата на Йерусалимския храм е затваряла „устата на tehom“38. Подобни схващания се срещат и в индоевропейския свят. Така например при римляните mundus (тоест браздата, която била изоравана около мястото, където трябвало да се основе някой град) представлява пресечната точка между подземните области и земния свят. „Когато mundus е отворен, отворена е, тъй да се рече, вратата на скръбните подземни божества“, казва Барон (цит. у Макробий, Сат., I, 16, 18). Италийският храм е бил мястото на съприкосновение между висшия (божествения), земния и подземния свят.
„Пресветият е създал света като зародиш. Както зародишът нараства от пъпа, така Бог е наченал създаването на света от пъпа и оттам той се е разпрострял във всички посоки“39. Йома казва: „създаването на света е наченало от Сион“40. В „Ригведа“ (напр. X, 149). Вселената се разширява от една централна точка.41 Сътворяването на човека също е станало в някакво централно местоположение. Според месопотамското предание човекът е бил изваян на „пъпа на земята“, в UZU (плът) SAR (връзка) KI (място, земя) — там, където се намира още Дур- ан-ки, „връзката между Небето и Земята“42. Ормузд създава първобика Евагдат, както и първочовека Гайомард в центъра на света43. Раят, където Адам е бил сътворен от глина, се намира, естествено, в центъра на космоса. Раят е бил „пъпът на Земята“ и според едно сирийско предание е бил изграден „върху планина, по- висока от всички други планини“44. Според сирийската книга „Пещерата на съкровищата“ Адам е бил сътворен в центъра на земята, на мястото, където по-късно е трябвало да бъде издигнат кръстът на Исус45. Същите предания са се съхранили в юдаизма46.
Юдейският апокалипсис и midrash уточняват, че Адам е бил направен в Йерусалим.47 Много след като Адам е погребан на същото място, където е бил сътворен, сиреч в центъра на света, на Голгота, кръвта на Спасителя — както видяхме по- горе — става и негово изкупление.
Повторение на космогонията
Следователно „Центърът“ е във висша степен областта на свещеното, на абсолютната реалност. Подобно на това всички други символи на абсолютната реалност (Дърво на Живота и Дърво на Безсмъртието, Извор на Младостта и др.) също се намират в някакъв Център. Пътят, водещ към центъра, е „труден път“ (durohana) и това се потвърждава на всички равнища на действителността: мъчнодостъпни извивки на храма (като в Барабудур); поклонничество в светите места (Мека, Хардвар, Йерусалим и т.н.); изпълнени с опасности странствания на героите в походите за Златното руно, Златните ябълки, Тревата на Живота и т.н.; залутвания из лабиринта, трудности на онзи, който търси пътя към себе си, към „центъра“ на своето същество и др. Пътят е мъчителен, осеян с опасности, защото това фактически е ритуалът на преминаването от всекидневното към свещеното, от преходното и илюзорното към действителното и вечното, от смъртта към живота, от човешкото към божественото. Достигането на „центъра“ е равнозначно на посвещение, на инициация; съществуването, довчера мирско и илюзорно, е последвано сега от ново, действително, траещо и действено съществуване.
Ако актът на Творението осъществява преминаването от непроявеното към проявеното или, казано с езика на космологията, от Хаоса към Космоса; ако Творението — в целия обхват на своя обект — се е извършило, започвайки от някакъв „център“; ако, следователно, всички разновидности на битието, от неодушевеното до живото, биха могли да постигнат съществуването си само в една, във висша степен свещена област, то за нас стават съвършено ясни символизмът на свещените градове („центровете на света“), геомантичните теории, които постановяват основаването на градовете, и схващанията, които подкрепят ритуалите на тяхното изграждане. На изследването на тези ритуали по построяването и на теориите, които те включват, посветих едно по-ранно свое произведение48; затова бих препратил читателя към него. Ще напомня само две важни положения:
1. Всяко творение повтаря най-висшия космогоничен акт: Сътворението на Света.
2. Следователно, всичко, което е основано, е основано в Центъра на Света (защото, както знаем, самото Сътворение се е извършило от някакъв изходен център).
Сред множеството примери, с които разполагаме, ще изберем един, интересен и с други свои аспекти, които ще ни накарат да се върнем към него в следващото изложение. В Индия, „преди да се постави дори и един камък…, астрологът посочва точката на полагането на основите, намираща се над змията, която поддържа света. Майсторът зидар издялва един кол от ствола на дървото khandira и го забива в почвата с помощта на кокосов орех точно в посочената точка, така че добре да закрепи главата на змията“49. Един основополагащ камък (padmacila) бива поставен над кола. Крайъгълният камък се намира също точно в „центъра на света“. Но актът на полагането на основите повтаря едновременно космогоничния акт, защото „закрепването“, забиването на кола в главата на змията имитира изначалния жест на Сома или Индра, когато последният „удари Змията в нейното скривалище“50. Змията символизира хаоса, непроявената безформеност. Индра среща Вритра (Ригведа, IV, 19, 3) неразделен (aparvan), непробуден (abudhyam), спящ (abudhyamanam), изпаднал в най-дълбок сън (sushupanam), разпрострян (acayanam). Поразяването с мълния и обезглавяването му е равнозначно на акта на творението, с преход от непроявено към проявено, от безформеното към имащото форма. Вритра бил завладял Водите и ги пазил в процепите на планините. Това означава: 1) или Вритра подобно на Тиамат или което и да е змиеподобно божество е бил абсолютен повелител на целия хаос, предхождащ Творението; 2) или голямата Змия, запазвайки водите само за себе си, е оставила целия свят да бъде опустошен от засухата. Дали това завземане на водите е станало преди акта на Творението, или се разполага след основаването на света — смисълът е един и същ: Вритра „пречи“51 на света да се създаде или да трае. Символ на непроявеното, скритото или безформеното, Вритра представлява Хаоса отпреди Творението.
В едно предишно изследване, „Коментарии към легендата за Майстор Манол“ се опитах да обясня ритуалите по построяването чрез имитацията на космогоничния жест. Теорията, която
