Митът за вечното завръщане (Архетипи и повторение)

Мирча ЕлиадеМитът за вечното завръщанеАрхетипи и повторение

На Танци и Брутус Кост

в памет на нашите вечери

в Шале Шемит

Предисловие

Ако не се страхувах, че ще се възприеме като проява на прекалена амбиция, щях да дам на тази книга второ подзаглавие: „Въведение във философия на историята“. Защото именно такъв е, в крайна сметка, смисълът на настоящото изследване с тази особеност, че вместо да подхожда към историческото явление посредством спекулативния анализ, изследването търси базисните представи на архаичните общества, които, макар да познават също известна форма на „история“, правят всичко възможно да не се съобразяват с нея. При изучаването на традиционните общества бях поразен най-вече от една тяхна характерна черта: от бунта им срещу конкретното, историческото време, от носталгията по периодичното завръщане към митичното време на първоизворите, към Великото Време. Смисълът и функцията на това, което определих като „архетипи и повторение“, се разкриха напълно едва когато успях да доловя желанието на тези общества да отхвърлят конкретното време, когато усетих тяхната враждебност към всеки опит за автономна „история“, или история без архетипна регулация. Насочеността им към не-приемането, противопоставянето не са просто следствия от консервативните тенденции на примитивните общества, както доказва тази книга. Мисля, че в основата на обезценяването на историята, т.е. в обезценяването на събитията без отвъд- историчен модел и в отхвърлянето на профанното, непрекъснато продължаващото време, може да се види известно метафизично издигане на значимостта, която има човешкото съществуване. Примитивното оценностяване на човешкото битие обаче в никакъв случай не е онова, което се опитват да дадат някои пост-хегелиански философски течения, като марксизма, историцизма и екзистенциализма, откакто бе открит „историческият човек“, човекът, който съществува само доколкото твори сам себе си в лоното на историята.

В настоящото изследване обаче проблемът за историята като такава няма да бъде пряко засегнат. Първото ми намерение бе да се откроят някои господстващи линии, очертаващи спекулативната област на архаичните общества. Стори ми се, че дори простото представяне на тази област предизвиква интерес, най-вече у философа, който е свикнал да намира проблемите и средствата за тяхното решаване в текстовете на класическата философия или в ситуациите, изграждащи духовната история на Запада. Старо мое убеждение е, че западната философия рискува, ако може така да се каже, да се „провинциализира“, като най-напред се огради ревниво в собствената си традиция и пренебрегне — примерно — проблемите и начините на решаването им в източната мисъл и освен това, като държи упорито да признава единствено „ситуациите“ на човека от историческите цивилизации, пренебрегвайки опита на „примитивния“ човек, принадлежащ на традиционните общества. Смятам, че философската антропология би могла да научи нещо от това, как досократичният (или, иначе казано, традиционният/човек е оценявал своето положение във Всемира. Нещо повече — основните проблеми на метафизиката биха могли да получат ново тълкуване чрез познанието на архаичната онтология. В повечето от моите предишни изследвания и по-специално в „Трактат по история на религиите“, се опитах да представя принципите на тази архаична онтология, без, разбира се, да претендирам, че съм успял да дам при всеки опит едно цялостно и още по-малко изчерпателно изложение

За голямо съжаление и в тази книга читателят няма да намери пълното изложение на принципите. Обръщайки се както към философа, така към етнолога или ориенталиста, но преди всичко към образования читател, към неспециалиста, често се принуждавах да резюмирам в най-общи определения това, за което би бил необходим един цял внушителен по обем том, ако трябваше да бъде детайлно разработено във всичките му нюанси. Всяко задълбочаване на обсъжданите въпроси щеше да повлече пространно излагане на източниците и такъв технически език, които щяха да обезсърчат мнозина читатели. Ето защо много по- голямо от грижата да предоставя на специалистите серия от коментари, оставащи встрани от техните собствени проблеми, бе желанието ми да привлека вниманието на философа и изобщо на образования човек върху такива духовни положения, които са отмрели в много райони на земята, но от тях има какво да се научи за самото познание и самата история на човека. Друго съображение от същия род ме накара да сведа до необходимия минимум всички отнасяния, които понякога само се подразбират. За да не се усложнява прекалено изложението, библиографските препратки в текста също бяха съкратени; в края на книгата има специален показалец с допълнителни посочвания.

Изследването бе започнато през 1945 г., но можа да бъде продължено и завършено едва две години по-късно. Преводът на ръкописа от румънски осъществиха господата Жан Гуйар и Жак Сукас, на които държа да изразя своята благодарност. Освен това моят учен колега и приятел Жорж Дюмезил си даде труда да прочете превода в ръкопис, което позволи да бъдат коригирани някои допуснати от невнимание пропуски.

Мирча Елиаде

Париж, май 1947 г.

Първа главаАрхетипи и повторение

Проблемът

В „примитивното“, или архаичното мислене предметите на външния свят, също както и самите човешки действия, нямат самостоятелна, вътрешно присъща ценност. Един камък ще бъде свещен поради факта, че формата му издава причастност към определен символ, или защото се възприема като хиерофания, притежава мана, възпоменава някакъв митичен акт и т.н. Предметът се явява като въз-приемник на чужда сила, която го отличава от неговата среда и му придава смисъл и значение. Силата може да се състои в субстанцията или във формата на предмета и се предава по пътя на хиерофанията или на ритуала. ’Тази скала ще стане свещена, защото самото и съществуване е вече хиерофания: несломима, неуязвима, тя е онова, което човекът не е. Тя устоява на времето, реалността й става двойно по-голяма от дълготрайността; Така един от най-простите камъни бива въздигнат в „скъпоценен“, което ще рече пропит от магическа или религиозна сила, единствено благодарение на символичната му форма или на произхода му: „гръмотевичен камък“, за който се смята, че е паднал от небето; „перла“, защото идва от глъбините на океана. Камъкът става свещен, защото в него обитават душите на предците (Индия, Индонезия) или защото някога на него се е разигравал театърът на теофанията (както „Ветил“ (bethel), който е служел за легло на Иаков, или защото е бил осветен от някакво жертвоприношение, клетва и т. н. (вж. „Трактат по история на религиите“, с. 191 и сл.)1

Нека сега минем към човешките действия, разбира се, към тези, които не са чисто автоматични; тяхното значение и ценност не са свързани с непосредствената им физическа даденост, а със свойството им да възпроизвеждат някакъв първоначален акт, да повтарят митичния първообраз. Храненето не е просто физиологично действие, то всеки път възобновява причастието. Бракосъчетанието и колективната оргия също отпращат към митични прототипи; повтарят ги, защото боговете, „предците“ или героите са ги осветили още от началото („отколе“, „в онова време“, ab origine).

И в най-дребните проявления на своето съзнателно поведение „примитивният“, архаичният човек не познава действие, което да не е било установено и преживяно преди това от някой друг, който друг обаче не е човек. Това, което прави, е било вече правено: Животът му е непрекъснато повторение на жестове, осветени в откриването им от други.

Съзнателното повторение на предустановени парадигматични жестове издава една първична онтология.