Гарион кимна, обзет от съчувствие и скръб. След това отново постави Кълбото върху дръжката на меча, покри я с меката кожа и вдигна огромното оръжие.
— Съжалявам, Закат — отново каза кралят на Рива и тихо излезе от стаята.
3.
Се’Недра отново възрази:
— Наистина, Гарион, чувствам се съвсем добре.
— Радвам се да го чуя.
— Тогава ще ми позволиш да стана от леглото.
— Не.
— Не е честно — нацупи се тя.
— Искаш ли още чай? — попита той, отиде до камината и взе ръжена, с който откачи чайника, висящ на желязна окачалка над пламъците.
— Не, не искам — заяви тя навъсено. — Чаят мирише лошо и има ужасен вкус.
— Леля Поул казва, че е много полезен за теб. Може би ако изпиеш една чашка, ще станеш от леглото и ще поседиш известно време на стола. — Гарион внимателно взе щипка изсушени ароматни листа от глинената делвичка, постави ги в чаша, след това наведе чайника с ръжена и напълни чашата с вряща вода.
За миг очите на Се’Недра пламнаха, ала почти веднага отново се свиха.
— О, много умно от твоя страна, Гарион — каза тя с глас, буквално треперещ от сарказъм. — Не се отнасяй с мен както с малко дете.
— Разбира се, че не го правя — отвърна меко той и постави чашата на шкафчето до леглото. — Може би трябва да почакаш малко, докато изстине.
— Може да си изстива цяла година, няма да го пия.
Гарион въздъхна примирено.
— Съжалявам, Се’Недра — каза той с неподправено съжаление. — Не си права. Леля Поул каза, че трябва да изпиваш по една чаша всеки час. И докато не ми нареди нещо друго, ще правиш тъкмо това.
— Ами ако откажа? — Гласът на малката кралица зазвуча твърде войнствено.
— Аз съм по-силен от тебе — напомни й той.
Шокирана, Се’Недра отвори широко очи.
— Нали не възнамеряваш да ме принудиш да го изпия насила?
Лицето на Гарион стана тъжно.
— Наистина никак не обичам да правя това — каза той.
— Но би го направил, нали? — изрече тя с обвинителен тон.
Той помисли малко, след това кимна.
— Вероятно. Ако леля Поул ми каже да го направя.
Се’Недра го изгледа гневно и каза:
— Добре. Дай ми този вонящ чай.
— Той не мирише чак толкова лошо, Се’Недра.
— Защо не го изпиеш ти тогава?
— Но аз не съм се разболявал.
Кралицата продължи да му обяснява — при това с твърде големи подробности — какво точно мисли за чая, за самия него, за леглото, за стаята и въобще за целия свят. Много от фразите, които използваше, бяха изключително цветисти — а някои бяха изречени на езици, съвсем непознати на Гарион.
— Защо крещите? — попита Поулгара от прага.
— Не мога да понасям тази гадост! — викна Се’Недра и размаха чашата, при което по-голямата част от съдържанието й се изля на пода.
— В такъв случай аз не бих я пила — отвърна спокойно леля Поул.
— Гарион ме заплаши, че ако не го изпия, ще го излее насила в гърлото ми.
— О! Това бяха указанията ми за вчера. — Поулгара погледна Гарион. — Не ти ли казах, че за днес те не важат?
— Не — отвърна той. — Всъщност нищо не си ми казвала — изрече той с непоколебим глас и изпита истинска гордост от това.
— Съжалявам, скъпи. Сигурно съм забравила.
— Кога мога да стана от леглото? — попита Се’Недра.
Поулгара я изгледа с истинска изненада и отговори:
— Веднага щом пожелаеш, скъпа. Всъщност аз дойдох да те попитам дали ще дойдеш да закусваш с нас.
Се’Недра се надигна в леглото и очите й светнаха с твърд, гневен блясък. Тя бавно отправи леден поглед към Гарион, след това съвсем преднамерено му се изплези.
Гарион се обърна към Поулгара и каза:
— Много съм ти благодарен.
— Не преигравай — измърмори вълшебницата и погледна вбесената Се’Недра. — Се’Недра, като дете не са ли ти казвали, че да се плезиш е най-отблъскващата проява на лоши маниери?
Се’Недра се усмихна мило.
— Ами да, казвали са ми, лейди Поулгара. Затова го правя само при специални случаи.
— Смятам да се поразходя — рече Гарион, без да отправя думите си конкретно към някого, след това отиде до вратата, отвори я и излезе.
Гарион седеше в една от всекидневните стаи, направени в бившите женски покои, където бяха настанени той и неговите приятели. Това помещение очевидно беше приготвено за дами и излъчваше нещо особено женствено. Навсякъде по мебелите имаше бледоморави меки възглавнички, пред широките прозорци висяха завеси с цвят на лавандула. Зад прозорците се простираше заснежена градина, оградена от всички страни от обширните крила на къщата построена от високопоставения мург. Силен огън пращеше в извитата като дъга широка камина, а в срещуположната стена на стаята имаше изкусно направена пещера и пред нея езерце, насред което бълбукаше малък фонтан. Беше почти пладне, ала нямаше никакво слънце. Гарион седеше замислено и наблюдаваше небето — пелена с пепеляв цвят, бълваща рояци замръзнали водни капки, които не бяха нито сняг, нито градушка, а нещо междинно. Изведнъж той осъзна, че изпитва остра носталгия по Рива. Странно. Винаги бе свързвал думата „носталгия“ с фермата на Фалдор — с кухнята, с широкия вътрешен двор, ковачницата на Дурник и всичките други скъпи, незабравими спомени. Сега изведнъж разбра, че му липсва борещият се с непрекъснати бури бряг, сигурността на мрачната крепост, издигаща се над студения град, покритите със сняг планини, чиито бели очертания блестяха на фона на черното небе.
Някой почука тихичко на вратата.
— Да? — отговори разсеяно Гарион, без да се обръща.
Вратата плахо се отвори и нечий смътно познат глас каза:
— Ваше величество?
Гарион се обърна. Мъжът беше червендалест, плешив, дрехите му бяха кафяви — обикновен, удобен цвят, макар че облеклото очевидно бе скъпо, а тежката златна верига на врата подсказваше, че не е обикновен служител. Гарион се намръщи леко.
— Не сме ли се срещали? Не сте ли приятелят на генерал Атеска? Хм…
— Брадор, ваше величество — отговори мъжът. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи.
— О, да. Спомних си. Влезте, влезте.
— Благодаря, ваше величество. — Брадор влезе, отиде до камината и протегна ръце към топлината на пламъците. — Ужасен климат — отбеляза той и потрепера.
— Елате да поживеете някоя зима в Рива — каза му Гарион. — Макар че точно сега там е лято.
Брадор погледна през прозореца към заснежената градина.
— Ктхол Мургос е странно място — подхвана той. — Човек е склонен да вярва, че всичко, свързано с
