влажен сняг, всяко селище бе заобиколено с кръстове и колове, върху които още се виждаха мъртвите жертви.
В ранните часове на следобеда процесията им се изкачи на билото на един хълм. Оттам пред погледите на хората се разкриха оловносивите багри на град Рак Хага; простиращ се на север и изток; на близкия бряг се издигаше големият, укрепен с високи стени вътрешен град.
— Рак Хага — каза Атеска и в гласа му се промъкнаха неприкрити нотки на облекчение.
Продължиха надолу към града. Студен, остър вятър духаше откъм езерото, развяваше гривите на конете и караше наметалата на хората да плющят.
— Строй се! — нареди Атеска на хората си.
Облечените с червени наметала малореанци се подредиха в две редици и се изправиха на седлата си.
В някои участъци стените на Рак Хага бяха разрушени, ръбовете на бойниците по кулите бяха нащърбени и издълбани от градушката стрели със стоманени върхове, с които нападателите бяха обстрелвали града. По време на последното нападение срещу Рак Хага тежките градски порти бяха разбити и сега висяха на ръждясалите панти.
Пазачите пред портите заеха стойка „мирно“ и отдадоха чест, когато Атеска поведе процесията към вътрешността на града. Разбитите каменни къщи зад стените бяха поредното свидетелство за свирепите опустошения, които бе претърпял градът. Много от постройките бяха останали без покриви, почернелите от сажди прозорци зееха към задръстените с отломки улици. Група намръщени мурги, оковани във вериги, разчистваха улиците от руините под бдителните погледи, на отряд малореански войници.
— Знаете ли — отбеляза Силк, — всъщност за пръв път през живота си виждам някой мург да работи. Не мислех, че тези хора знаят как се прави това.
Щабът на малореанската армия в Ктхол Мургос беше разположен в голяма жълта тухлена къща почти в центъра на града. Фасадата й беше обърната към широк, покрит със сняг площад. Към главния вход водеше мраморно стълбище, от двете страни на което стояха на пост малореански войници с червени пелерини.
— Бившата резиденция на военния губернатор на Хага от страна на мургите — отбеляза Сади.
— Значи си бил тук? — попита Силк.
— Да, когато бях млад — отговори Сади. — Рак Хага винаги е била центърът на търговията с роби.
Атеска слезе от коня си, обърна се към един от офицерите си и заповяда:
— Капитане, наредете на хората си да внесат носилката на кралицата. Нека бъдат особено внимателни.
Останалите от процесията слязоха от седлата, подчинените на капитана свалиха носилката на Се’Недра от двата коня и започнаха да я качват по мраморното стълбище, следвайки на няколко стъпки генерал Атеска.
Непосредствено зад широката врата имаше полирана маса. Зад нея седеше мъж с нагъл вид, облечен в скъпа алена униформа. В срещуположния край на помещението, непосредствено до стената, бяха подредени столове, заети от официални служители, които изглеждаха твърде отегчени.
— Изложете естеството на работата, поради която идвате — рязко каза офицерът зад полираната маса.
Нито едно мускулче не трепна по лицето на Атеска.
— Казах да изложите естеството на работата, довела ви тук.
— Нима правилата са се променили, полковник? — допита Атеска с подвеждащо мек тон. — Нима вече не е необходимо да отдаваме чест в присъствието на старши чин?
— Аз съм прекалено зает да подскачам всеки път, когато тук се мерне някой дребен мелценски чиновник от глухата провинция — заяви полковникът.
— Капитане — обърна се генералът към своя подчинен, без да повишава тон — ако след две секунди полковникът не отдаде чест, изправен в стойка „мирно“, бихте ли проявили любезността да му отрежете главата вместо мен?
— Да, генерале — отговори капитанът и още преди да посегне към дръжката на сабята си, полковникът беше заел желаната стойка „мирно“.
— Така е много по-добре — отбеляза Атеска. — Нека сега започнем всичко отначало. Случайно да си спомняте как се отдава чест?
Полковникът изпъна тялото си като струна и отдаде чест. Лицето му бе пребледняло.
— Великолепно. Все още можем да направим от вас добър войник. Сега на въпроса. Една дама от групата, която придружавам — дама с особено високо обществено положение, — по време на пътуването се разболя. Искам незабавно да подготвите топла и удобна стая за нея.
— Не съм упълномощен да направя това — възрази полковникът.
— Все още не прибирайте сабята си, капитане.
— Но, господин генерал, тези решения се вземат от членовете на щаба. Те ще се вбесят, ако надхвърля възложените ми правомощия.
— Аз ще обясня проблема на Негово величество, полковник — осведоми го Атеска. — В известен смисъл обстоятелствата са малко необичайни, но аз съм сигурен, че той ще одобри постъпката ви.
Полковникът се поколеба и очите му започнаха да шарят нерешително.
— Направете го, полковник. Незабавно!
— Ще се погрижа веднага за изпълнението на заповедта, която ми дадохте, господин генерал — отговори полковникът и отново отдаде чест. — Вие — обърна се той към войниците, които държаха носилката на Се’Недра — последвайте ме.
Гарион автоматично понечи да последва носилката, но Поулгара твърдо задържа ръката му.
— Не, Гарион. Аз ще отида с нея. Сега ти не можеш да направиш нищо, а освен това мисля, че Закат ще пожелае да разговаря с тебе. Просто внимавай какво ще му кажеш. — След тези думи вълшебницата тръгна по коридора след носилката.
— Виждам, че в малореанското общество все още са се запазили мънички търкания — обърна се любезно Силк към генерал Атеска.
— Ангараки — изсумтя Атеска. — Понякога им е трудно да се справят със съвременния свят. Извинете ме, принц Келдар. Бих желал да осведомя Негово величество, че вече сме тук. — Той отиде до полираната врата в другия край на помещението и поговори за кратко с един от пазачите, след това незабавно се върна. — В момента уведомяват императора за нашето пристигане — съобщи генералът. — Очаквам, че ще се срещне с нас след малко.
Към тях се приближи червендалест плешив мъж с тежка златна верига на врата.
— Атеска, скъпи приятелю! — каза мъжът. — Съобщиха ми, че си на служба в гарнизона в Рак Веркат.
— Дошъл съм по работа и ми предстои среща с императора, Брадор. Ами ти какво правиш в Ктхол Мургос?
— Само си губя времето — отговори червендалестият. — Вече два дни чакам да бъда приет от Кал Закат.
— А кой се грижи за службата ти?
— Така съм уредил нещата, че той работи почти от само себе си. — отговори Брадор. — Докладът, който подготвих за Негово величество, е толкова важен, че реших да му го донеса лично.
— Какво ли пък би могло да бъде толкова значимо, че да измъкне шефа на Бюрото на вътрешните работи и да го накара да изостави уюта на Мал Зет?
— Смятам, че е време Негово императорско величество да остави развлеченията тук, в Ктхол Мургос, и да се върне в столицата.
— Внимавай, Брадор — рече Атеска с лека усмивка. — Мелценската ти изтънченост вече започва да личи.
— Нещата у дома стават все по-мрачни, Атеска — отвърна сериозно Брадор. — Трябва да разговарям с императора. Можеш ли да ми помогнеш да го видя час по-скоро?
— Ще видя какво мога да направя.
— Благодаря ти, приятелю — каза Брадор и стисна ръката на генерала. — Съдбата на цялата империя
