може да зависи от това дали ще успея да убедя Кал Закат да се върне в Мал Зет.
— Генерал Атеска — извика високо един от въоръжените с копия пазачи пред полираната врата. — Негово императорско величество ще се срещне веднага с вас и с вашите затворници.
— Добре — отговори Атеска, пренебрегвайки ужасната дума „затворници“, и погледна Гарион. — Императорът сигурно е много нетърпелив да ви види, ваше величество — отбеляза той. — Често човек трябва да чака седмици, докато получи аудиенция с него. Заповядайте в тронната зала.
2.
Кал Закат, императорът на необятна Малореа, се беше отпуснал в кресло, покрито с алени възглавнички, в една обширна, но съвсем обикновена стая. Беше облечен в проста бяла роба от лен, строга, лишена от каквито и да било украшения. Гарион знаеше, че той е над четиридесетгодишен, ала въпреки това в косите му нямаше нито един бял косъм, а по лицето му не се виждаше нито една бръчка. Ала в очите му беше стаена някаква смъртна умора, в тях не се четеше ни най-слабата искрица радост, нито някакъв интерес към живота. Свита в скута му лежеше съвсем обикновена пъстра котка. Очите й бяха затворени, ту единият, ту другият й преден крак полека се движеше по бедрото му. Макар че императорът беше облечен във възможно най-обикновени дрехи, всичките пазачи, застанали край четирите стени, носеха стоманени нагръдници, богато инкрустирани със злато.
— Ваше величество — каза Атеска с дълбок поклон. — Имам честта да ви представя Негово величество Гарион — краля на Рива.
Гарион кимна отсечено и Закат наведе глава в отговор.
— Нашата среща трябваше да се осъществи много отдавна, Белгарион — изрече той с глас, мъртъв като очите му. — Твоите подвизи разтърсиха света.
— Твоите също направиха определено впечатление, Закат. — Още преди да напусне Рак Веркат, Гарион беше решил да не увековечава абсурда, възприет от малореанския император, който сам бе удостоил себе си с прозвището „Кал“.
Слаба усмивка пропълзя по устните на Закат.
— О — каза той с тон, подсказващ, че е прозрял хитростта на Гарион, кимна отсечено към останалите и чак сега вниманието му се съсредоточи върху облечения в смачкани нечисти дрехи дядо на Гарион.
— И, разбира се, вие, господине, сте Белгарат — отбеляза той. — Малко съм изненадан, че изглеждате толкова обикновено. Всички гролими на Малореа са съгласни, че сте висок сто стъпки а може би дори двеста — и че освен това имате рога и раздвоена опашка.
— Сега съм се маскирал — отвърна Белгарат.
Закат се засмя, макар че в механичния звук на смеха му имаше твърде малко веселие. След това се огледа леко навъсен.
— Струва ми се, че забелязвам нечие отсъствие — изтъкна той.
— Кралица Се’Недра се разболя по време на пътуването, ваше величество — докладва Атеска. — Лейди Поулгара се грижи за нея.
— Значи е болна? Сериозно ли е?
— Сега е трудно да се отговори на въпроса ви, ваше императорско величество — отвърна раболепно Сади, — но вече й дадохме някои лекарства, а аз имам пълно доверие в уменията на лейди Поулгара.
Закат погледна Гарион.
— Трябваше да изпратиш съобщение за това по вестоносец, Белгарион. В щаба си имам личен лечител — една жена от Даласия, най-голямата майсторка в занаята си. Веднага ще я изпратя в покоите на кралицата. Здравето на съпругата ти трябва да бъде наша първостепенна грижа.
— Благодаря — отвърна Гарион искрено.
Закат дръпна въженцето на един звънец и поговори няколко мига със слугата, който се появи незабавно след повикването.
— Моля, седнете — покани ги след това императорът. — Не се интересувам особено от процедури и церемонии.
Бързо донесоха столове. Гарион и останалите насядаха. Котката в скута на Закат отвори едва-едва златистите си очи и огледа посетителите. След това се прозя, скочи тежко на пода, и тътрейки корема си по пода отиде да помирише пръстите на Ерионд. Леко развеселен, Закат наблюдаваше как неговата бременна котка се придвижва, поклащайки големия си корем.
— Ще забележите, че котката отново ми изневери. — Той въздъхна с престорено примирение. — Боя се, че това се случва твърде често. Освен това ми се струва, че не изпитва никакво чувство на вина.
Котката скочи в скута на Ерионд, сви се на кълбо и замърка доволно.
— Пораснал си, момче — рече Закат на младежа. — Научиха ли те вече да приказваш?
— Запомних няколко думи, Закат — отвърна Ерионд с ясен глас.
— Познавам всички останали — поне съм запознат с репутацията им — каза Закат. — Добрият ковач Дурник и аз се срещнахме някога в равнините на Мишрак ак Тул. Естествено, чувал съм за маркграфиня Лизел от драснианското разузнаване, както и за принц Келдар, който се стреми да стане най-богатият човек на света.
Изящният реверанс на Велвет в отговорна императорския поздрав далеч не изглеждаше толкова дълбок като поклона, който направи Силк.
— А това, разбира се — продължи императорът, — е Сади, главният евнух в палата на кралица Салмисра.
Сади се поклони с изящна ловкост.
— Трябва да отбележа, че ваше величество е прекрасно информиран — изрече той с пискливия си глас. — Прочетохте съдбите на всички ни като отворена книга.
— Началникът на нашето разузнаване се опитва да ме информира по различни въпроси, Сади. Може би той не е толкова талантлив както неоценимия Джевълин от Боктор, ала знае почти всичко, което се случва в тази част на света. Спомена ми интересни неща и за онзи едър силен мъж в ъгъла, но все още не е успял да разбере как е неговото име.
— Той се нарича Тот — осветли го по въпроса Ерионд. — Ням е, затова ние трябва да приказваме вместо него.
— И е от Даласия при това — отбеляза Закат. — Много любопитно обстоятелство.
Гарион го наблюдаваше внимателно. Императорът ги проучваше. Спокойните му поздрави имаха по- дълбок мотив освен желанието да ги накара да се отпуснат. По някакъв неведом начин кралят на Рива почувства, че Закат поставя на изпитание всеки един от тях.
В този момент императорът се изправи.
— Подбрал си много странна компания, Белгарион — подхвърли той. — Освен това се намираш много далеч от дома си. Любопитен съм да узная какви са причините, довели те тук, в Ктхол Мургос.
— Боя се, че това е личен въпрос, засягащ единствено мен, Закат.
Императорът вдигна леко едната си вежда.
— При така стеклите се обстоятелства отговорът ти едва ли би ме удовлетворил, Белгарион. Не бих могъл да рискувам — има вероятност да си се съюзил с Ургит.
— Ще приемеш ли думата ми, че не съм?
— Не и докато не узная повече за посещението ти в Рак Урга. Ургит напусна града твърде внезапно — очевидно в компания с тебе — и се появи също тъй неочаквано в равнините на Моркт. Там той и една млада жена изведоха войските му от засада, която бях направил след особено старателна подготовка. Трябва да признаеш, че това е серия от твърде особени стечения на обстоятелствата.
— Не и когато ги разглеждаш от гледната точка на максималната практичност — намеси се Белгарат. — Решението да вземем Ургит с нас беше мое. Той беше разбрал кои сме, а аз никак не желаех цяла армия мурги да се спусне по петите ни. Мургите не са особено умни, но от време на време могат да причиняват значителни неприятности.
Закат го изгледа изненадано.
— Значи той е бил твой пленник?
Белгарат сви рамене.
