Пет за четири

— В кабинета, където е бил намерен Рамос, няма детектори за дим. Вратата е била затворена, детекторът е чак в коридора.

— Рейнджъра не е вчерашен. Ако е тръгнал да убива някого, няма да допусне да го запише камера.

— Камерата е била скрита. — Морели впи очи в поничката ми. — Ще я ядеш ли?

Отчупих му половината, другата си я изядох.

— Открили ли са нещо, което е разпалило пожара?

— Да, малки количества газ за запалки.

— Нима мислиш, че го е извършил Рейнджъра?

— С него човек никога не знае.

— Според Кони Рамос бил прострелян.

— С деветмилиметров.

— И какво, нима мислиш, че Рейнджъра се укрива от полицията?

— С разследването на убийството е натоварен Алън Барне. Дотук всички следи водят към Рейнджъра. Ако Барне се добере до него, за да го разпита, вероятно ще го задържи по предишни обвинения, например за незаконно носене на оръжие. Откъдето и да го погледнеш, сега не е в интерес на Рейнджъра да лежи в предварителния арест. А ако Барне успее да го тикне на топло като главен заподозрян, нищо чудно и Александър Рамос да стигне до същото заключение. Ако реши, че той е пръснал черепа на Хомър, няма да чака съдиите да раздават правосъдие.

Поничката ми беше заседнала на корава буца върху гръкляна.

— Ами ако Рамос вече се е докопал до Рейнджъра…

— И това е възможно.

Ужас! Рейнджъра си е наемник, разбиранията му за етика се разминават доста с общоприетите. Навремето, когато се хванах да работя за Вини, Рейнджъра се зае да ме обучава и малко по малко отношенията ни прераснаха в приятелство, доколкото е възможно да са приятели вълк единак и човек като мен, който иска криво-ляво да оцелее. Защо да си кривя душата, между нас припламна и сексуално привличане, което става все по-голямо и ме плаши до смърт. И така, чувствата ми към Рейнджъра бяха, меко казано, доста сложни и сега волю-неволю добавих към списъка от нежелани емоции и усещането за обреченост.

Пейджърът на Морели изпиука. Той погледна екранчето и въздъхна тежко.

— Трябва да вървя. Ако случайно срещнеш Рейнджъра, предай му какво съм казал. Наистина трябва да поговорим.

— Но ще си платиш.

— С какво, с вечеря ли?

— С пържено пиле — отвърнах. — И да е по-тлъстичко.

Загледах го как слиза от колата и прекосява улицата. Порадвах му се и след като той се скри, насочих вниманието си отново към папките. Познавах Дъмфи Откаченяка. Бяхме съученици. Беше си направо фасулско да го открия. Бе достатъчно да ида у тях и да го отлепя от телевизора.

Лени Дейл живееше в блок на авеню Гранд и в графата „Възраст“ бе вписал осемдесет и две години. От гърдите ми се изтръгна стон. Как да притиснеш до стената човек на осемдесет и две години! Както и да подходиш, пак си оставаш навлек, който тормози клетите старци.

Оставаше ми да прочета папката на Морис Мънсън, сега обаче не ми се занимаваше с него. Предпочитах да протакам и да чакам Рейнджъра да се появи отнякъде.

Реших първо да се заема с Дейл. Живееше на някакви си петстотин метра от кантората на Вини. Единственото, което трябваше да сторя, бе да направя на Хамилтън обратен завой, но на колата не й се завиваше, и туйто. Взе, че отпраши право към центъра на града и опожарената сграда.

Добре де, признавам си, много съм любопитна. Исках да видя местопрестъплението. И сигурно да си опитам медиумните способности. Да застана пред сградата и да повикам Рейнджъра, пък каквото сабя покаже.

Прекосих железопътната линия и запъплих през сутрешното задръстване. Сградата се падаше на ъгъла на Адам и на Трета улица. Беше четириетажна, от червени тухли, и сигурно бе строена преди половин век. Спрях при отсрещния тротоар, слязох от колата и се вторачих в почернелите от пожара прозорци, някои от които бяха заковани с дъски. Сградата беше опасана с жълта полицейска лента, прикачена към дърводелски магарета, които бяха наслагани по тротоара стратегически — така, че сеирджии като мен да не могат да се приближат. Не че аз щях да допусна да ме спре такава дреболия като жълтата полицейска лента.

Прекосих улицата и се пъхнах под лентата. Опитах се да вляза направо през двойната стъклена врата, тя обаче беше заключена. Не личеше входът да е пострадал особено. Вярно, всичко беше плувнало в черна от саждите вода, стените бяха окадени от пушека, но инак нямаше кой знае какви щети.

Обърнах се и погледнах постройките наоколо. Административни сгради, магазини, на ъгъла ресторант.

Ей, Рейнджър, там ли си?

Нищо. Толкоз за медиумните ми способности.

Притичах при колата, заключих се вътре и извадих клетъчния телефон. Набрах номера на Рейнджъра, след второто позвъняване чух сигнала на телефонния секретар. Съобщението ми беше кратичко: „Добре ли си?“

Прибрах телефона и продължих да седя — едвам си поемах дъх, присвиваше ме под лъжичката. Не исках Рейнджъра да е мъртъв. Не исках той да е убил Хомър Рамос. Не че ми пукаше особено за Рамос, но който му беше видял сметката, щеше да си изпати.

Накрая включих на скорост и подкарах. След половин час стоях пред вратата на Лени Дейл — семейството явно отново се беше хванало гуша за гуша, понеже откъм апартамента долитаха страхотни крясъци. Запристъпвах от крак на крак в коридора на третия етаж с надеждата по някое време патърдията да поутихне. Накрая дочаках и това и почуках. Така отприщих нова поредица от крясъци, този път се караха кой да отворел.

Почуках още веднъж. Вратата зейна и някакво старче показа глава.

— Да!

— Лени Дейл?

— Същият, госпойце.

Човек да си рече, че лицето му се състои само от нос и от нищо друго. Останалото се бе спаружило, сякаш уплашено от ястребовия клюн, плешивото теме бе изпъстрено със старчески петна, ушите бяха прекалено големи за мумифицираната главица. Жената зад старчето беше беловласа и трътлеста, с крака като дънери, пъхнати в топлинки с извезан върху тях Гарфилд Котарака.

— Какво иска пък тая? — разкрещя се лелката. — Какво иска?

— Ако млъкнеш, ще разбера — подвикна в отговор старчето. — Дъра-дъра-дъра. Ще си затвориш ли най-после плювалника!

— Ще ти дам аз на теб едно дъра-дъра — тросна се жената и го фрасна по лъскавото теме.

Дейл се завъртя като пумпал и я млатна отстрани по лицето.

— Ей! — намесих се и аз. — Я престанете!

— Ти какво се обаждаш! Или и ти си търсиш боя? — налетя ми Дейл. И ми замахна с пестник.

Подложих ръка, за да се предпазя, той обаче се вцепени с вдигнат юмрук. Отвори уста, забели очи и се свлече възнак на пода.

Приклекнах до него.

— Господин Дейл!

Жена му го подритна с Гарфилда.

— Зарежи! — отсече тя. — Пак е получил инфаркт.

Долепих длан до врата му — пулс не се усещаше.

— Майко мила! — проплаках.

— Мъртъв ли е?

— Не съм специалистка, но…