ръце — и да мие, и да пере, и да раздава обяда, и да мери температурата.
Тази универсалност непременно е трябвало да превърне Александър Иванович в ценен човек за Калембет, за всеки завеждащ отделение от затворниците. Но тук работата беше само в анкетата, в първородния грях. Още първият лекар от битовите, не толкова зависим от работата на Александър Иванович, колкото Калембет, изпрати Александър Иванович в мината, където той умря, тъй като до Двайсетия конгрес имаше още доста време. Навярно е умрял като праведник.
Точно това представляваше основна опасност за много умиращи „пътници“ — неподкупността на Александър Иванович, неговата зависимост от собствената му история на болестта. От първия си ден тук, както винаги и навсякъде, Александър Иванович заложи на началството, на изпълнителността, на честността в основното занимание на Александър Иванович, в издирването на човешки изпражнения на двеста дизентерийни пациенти.
Александър Иванович беше опора на лекарската работа в дизентерийното отделение. И това го разбираха всички.
Регистрационната шперплатова дъска беше разчертана на квадратчета според количеството посерковци, нуждаещи се от контрол. Никакъв криминален, пристигнал в болницата на модната вълна на дизентерията, не би могъл да подкупи Александър Иванович. Александър Иванович непременно би донесъл за това на началството. Не би послушал гласа на страха. Александър Иванович имаше собствени сметки за разчистване с криминалните още от времето на работата в мините, в забоя. Но криминалните подкупват лекари, а не санитари. Заплашват лекарите, а не санитарите, още по-малко пък онези санитари, които са взети от редиците на болните и пребивават по линия на „историята“.
Александър Иванович се стремеше да оправдае доверието на лекарите и държавата. Бдителността на Александър Иванович не се отнасяше до политически материали. Александър Иванович педантично изпълняваше всичко, което се отнасяше до контрола върху човешките екскременти.
В потока симуланти (симуланти ли бяха?) от дизентерия беше крайно важно да се контролират ежедневните „изпражнения“ на болния. Какво още? Безкрайната умора? Рязкото изтощение — всичко това беше извън бдителността не само на санитаря, но и на завеждащия отделение. Само лекарят беше длъжен да контролира „изпражненията“ на болния. Всеки запис „по препредадени думи“ в Колима е съмнителен. И понеже центърът на центровете на дизентерийния пациент са червата, беше извънредно важно да се види истината, ако не на живо, то чрез доверено лице, чрез личен представител във фантастичния свят на колимското арестантско подземие, в преиначената светлина на прозорците от стъкло от бутилки — да се постигне истината поне в нейния груб, приблизителен вид.
В Колима са разместени мащабите на понятията и оценките, а понякога са и преобърнати нагоре с краката.
Александър Иванович беше призван да контролира не оздравяването, а лъжата, кражбата на леглодни от благодетеля — държавата. Александър Иванович се смяташе за късметлия с това, че води на отчет изпражненията в дизентерийната барака, а доктор Калембет — действителният лекар, а не доктор, както и символичният доктор, доктор Лебедев — би приел за късмет това да брои говната, а не да търкаля количката, както му се е случвало и на него, и на всички интелигенти, всички „Иван Ивановичи“, всички „счетоводители“ — без изключение.
Макар че Пьотр Семьонович Калембет беше професионален лекар и дори професор от Военно- медицинската академия, през 1943 година той сметна за голям късмет това, че записва „изпражненията“ в историята на болестта, а не пуска от клекалото собствените си „изпражнения“ за изчисление и анализ.
Чудесната шперплатова дъска е основен документ на диагностиката и клиниката в дизентерийното отделение „Беличия“ — тя съдържаше списък на всички посерковци, който непрекъснато се променяше.
Имаше правило: през деня изхождането да е само пред очите на фелдшера. Неочаквано се оказа, че фелдшер, или по-точно изпълняващият длъжността фелдшер, е ангелоподобният доктор Лебедев. Александър Иванович през това време подремваше, за да дойде внезапно на себе си в бойна поза, готов за нощни сражения с посерковците.
Ето каква истинска държавна полза може да донесе един обикновен шперплат, ако е попаднал в добродетелните ръце на Александър Иванович.
За съжаление той не доживя Двайсетия конгрес. Не го доживя и Пьотр Семьонович Калембет. След като излежа десет години и се освободи, заемайки поста на началник на санитарния отдел на някакво отделение, Калембет усети, че нищо не се е изменило в съдбата му, освен названието на длъжността му — безправността на бившите затворници биеше на очи. Както и всички останали порядъчни колимчани, Калембет нямаше никакви надежди. Положението не се промени и след края на войната. Калембет се самоуби през 1948 година в „Елген“, където беше началник на санитарната част — вкарал си морфин във вената и оставил бележка със странно, но напълно Калембетово съдържание: „глупаците не ме оставят на мира“.
И Александър Иванович умря като пътник, без да изкара двайсет и пет годишната си присъда.
Шперплатовата дъска се делеше на вертикални графи: номер, фамилно име. Нямаше ги апокалиптичните графи за член и присъда и това малко ме учуди, когато за пръв път докоснах скъпоценния шперплат, изтрит с нож, изчегъртан със счупено стъкло — графата, която следваше тази за фамилното име, се казваше „цвят“. Само че тук не ставаше дума за кучета, нито за кокошки.
Следващата графа си нямаше име, макар че такова съществуваше. Може би то се е сторило трудно на Александър Иванович, трудно като отдавна забравен или направо неизвестен термин от подозрителната латинска кухня — тази дума беше „консистенция“, но устните на Александър Иванович не можеха правилно да го повторят, за да пренесат върху новия шперплат важния термин. Александър Иванович просто го пропускаше, пазеше го като „едно наум“, и прекрасно разбираше смисъла на отговора, който трябваше да посочи в тази графа.
„Изпражненията“ можеха да са течни, полутечни, оформени, неоформени, кашави… — всички тези немногобройни отговори бяха запомнени наизуст от Александър Иванович.
Още по-важна беше последната графа, която се наричаше „честота“. Съставителите на честотни речници биха могли да си спомнят приоритета на Александър Иванович и доктор Калембет.
Именно честота — един честотен речник на задника — ето какво представляваше тази шперплатова дъска.
Точно в тази графа Александър Иванович пишеше по една чертичка с остатъка от химическия молив и като в кибернетична машина отбелязваше единицата за изпражненоизригване.
Доктор Калембет много се гордееше със своята хитра измислица, позволяваща да се материализира биологията и физиологията, а математиката да нахлуе в чревния процес.
На някаква конференция той дори доказваше, утвърждаваше ползата от своя метод, утвърждаваше своя приоритет; това може да е било развлечение, подигравка над собствената си съдба от страна на професор от Военно-медицинската академия — а може би всичко това е било напълно сериозно северно отклонение, травма, отнасяща се до психологията не само на пътниците.
Александър Иванович ме доведе до дъсченото легло и аз заспах. Спах в забрава, за първи път на колимска земя спях не в бараката, не в изолатора, не в РУР-а.
Почти мигновено — а може и да бяха минали много часове, години, столетия — аз се събудих от светлината на „прилепа“, на фенера, който ми светеше право в лицето, макар че нощите бяха бели и всичко и без това добре се виждаше.
Някой в бял халат, в кожух, наметнат върху халата — Колима е една за всички — ми светеше в лицето. До него се извисяваше ангелоподобният доктор Лебедев, без кожух на раменете.
Нечий глас прозвуча над мен с въпросителен тон:
— Счетоводител?
— Счетоводител е, Пьотр Семьонович — утвърдително каза ангелоподобният доктор Лебедев, онзи, който ми записваше „данните“ в историята на болестта.
С думата „счетоводител“ завеждащият отделението наричаше всички интелигенти, попаднали в тази изтребваща буря на Колима от трийсет и седма година.
Калембет също беше счетоводител.
Счетоводител беше и фелдшерът на хирургическото отделение Лесняк, студент от първи курс на медицинския факултет на първия МГУ, мой московски съгражданин и колега във висшето учебно заведение,
