изиграл най-голяма роля в моята колимска съдба. Той не работеше в отделението на Калембет. Той работеше при Траут — в хирургическото отделение, в съседната хирургическа палатка — като операционен брат.
Още не се беше намесил в съдбата ми, още не се познавахме.
Счетоводител беше и Андрей Максимович Пантюхов, който ме беше изпратил на фелдшерските курсове за затворници, което и реши съдбата ми през 1946 година. Завършването на тези фелдшерски курсове, дипломата с право да лекувам с един замах даде отговор на тогавашните ми проблеми. Но до 1946 година все още имаше време, цели три години, по мерките на Колима това е вечност.
Счетоводител беше и Валентин Николаевич Траут — хирург от Саратов, който беше немец по произход и затова го тормозеха повече, отколкото другите, и дори завършването на присъдата не решаваше неговия проблем. Чак Двайсетият конгрес успокои Траут, внесе в талантливите му ръце на хирург увереност и покой.
Като личност Траут беше напълно съсипан в Колима, плашеше се от всякакво началство, клеветеше когото заповяда началството, не защитаваше преследваните от началството. Но запази душата си на хирург и ръцете си на хирург.
И най-важното — счетоводител беше Нина Владимирова Савоева, осетинка на договор, член на партията и главен лекар на „Беличия“, млада жена на около трийсет години. Тя беше тази, която можеше да направи много добро. И много зло. Важно беше да се насочи в правилна посока нейната героична, невероятна енергия на прославен администратор от напълно мъжки тип.
Нина Владимировна беше много далече от високите въпроси. Но тя разбираше в дълбочина нещата, които разбираше, и се стараеше на дело да докаже своята правота или просто сила. Силата на познанството, на протекцията, на влиянието, на лъжата, може да се използва и за добри дела.
Понеже беше крайно самолюбив човек, който не търпи възражения, Нина Владимировна удари тогавашното колимско върховно офицерство, всички тези началници, като сама откри борба с подлостта със същите средства.
Като изключително способен администратор, Нина Владимировна се нуждаеше от едно: да може да обхваща с поглед цялото си стопанство и отблизо да крещи по всички бачкатори.
Издигането й на поста на началник на санитарния отдел не й донесе успех. Тя не умееше да командва през бумаги.
След редица конфликти с висшето началство Савоева влезе в черните списъци.
В Колима цялото началство се самоснабдява. Нина Владимировна не правеше изключение. Но тя поне не пишеше доноси срещу други началници — и пострада.
Започнаха да пишат доноси срещу нея, привикваха я, разпитваха я, съветваха я — в тесния партиен кръг на управлението.
А когато си замина нейният земляк и покровител Гагкаев, макар че той замина да заеме пост в Москва, Нина Владимировна започнаха да я притискат.
Нейното съжителство с фелдшера Лесняк завърши с изключване на Савоева от партията. Ето в такъв момент се запознах с прочутата „Черна майка“. Тя и сега е в Магадан. И Борис Лесняк е в Магадан, и децата им са в Магадан. След освобождението на Борис Лесняк Нина Владимировна веднага се омъжи за него, но това не промени съдбата й.
Нина Владимировна винаги беше принадлежала на някаква партия или лично беше оглавявала тази партия, тя хабеше нечовешка енергия, за да добута до уволнение от работа някакъв мръсник. Също толкова нечовешка енергия отиваше и за побеждаване на някаква светла личност.
Борис Лесняк внесе в живота й други, нравствени цели, внесе в живота й култура от онова ниво, на което беше възпитан самият той. Борис е потомствен счетоводител, майка му е била в затвора, в изгнание. Майка му е еврейка. Бащата е служител на КВЖД, митничар.
Борис намери в себе си сили да даде своя принос във въпросите за личната порядъчност, даде си някакви клетви и изпълняваше тези клетви.
Нина Владимировна вървеше след него, живееше с неговите оценки — и с ненавист се отнасяше към всички свои колеги на договор.
Дължа много на добрата воля на Лесняк и Савоева, проявена в най-трудното за мен време.
Няма да забравя как всяка вечер, буквално всяка вечер Лесняк ми носеше в бараката хляб или шепа махорка — скъпоценни неща в тогавашното ми полубитие на дълбок колимски пътник.
Всяка вечер чаках този час, това парче хляб, тази щипка махорка и се страхувах, че Лесняк няма да дойде, че всичко това съм си го измислил, че то е колимски гладен мираж.
Но Лесняк идваше, появяваше се на прага.
Тогава изобщо не знаех, че Нина Владимировна, главният лекар, има някакво приятелство с моя благодетел. Възприемах тази милостиня като чудо. Лесняк направи за мен всички добри неща, които можеше да направи: даде ми работа, храна, почивка. Той познаваше добре Колима. Но можеше да го направи само с ръцете на Нина Владимировна, главния лекар, а тя беше силен човек, израснал във всевъзможни караници, интриги и подхлъзвания на динена кора. Лесняк й показа един друг свят.
Оказа се, че нямам дизентерия.
Онова, от което съм бил болен, се казвало пелагра, алиментарна дистрофия, скорбут, крайна полиавитаминоза, но не и дизентерия.
След двуседмично, ако не греша, лечение и двуседмична незаконна почивка, аз бях изписан от болницата, стоях на изхода от брезентовата палатка и вече си обличах парцалите, с пълно, впрочем, безразличие, но още докато бях вътре, в най-последния момент бях извикан в кабинета на доктор Калембет — в същото заградено място с Мефистофел, където ме беше приел Лебедев.
Дали сам беше замислил този разговор, дали Лесняк го беше посъветвал — не знам. Калембет не беше в приятелски отношения нито с Лесняк, нито със Савоева.
Дали Калембет беше открил в моите гладни очи някакъв особен блясък, който да му е вдъхнал надежда — не знам. Но по време на хоспитализацията моето легло беше на няколко пъти доближавано до различни съседи — до най-гладните, до най-безнадеждните случаи измежду счетоводителите. Така моето дъсчено легло беше поставено в съседство до Роман Кривицки, отговорен секретар на „Известия“, съименник, но не и роднина на известния заместник-министър на въоръжените сили, който беше разстрелян от Рухимов.
Роман Кривицки се беше зарадвал на това съседство, разказа ми това-онова за себе си, но неговата подпухнала, отекла бяла кожа плашеше Калембет. Роман Кривицки умря до мен. Целият му интерес, разбира се, беше в храната, както и на всички нас. Но като още по-отдавнашен пътник Роман разменяше супите за каша, кашата за хляб, хляба за тютюн — всичко това се смяташе в зърна, в щипки, в грамове. Въпреки всичко това бяха смъртоносни загуби. Роман умря от дистрофия. Леглото до мен се освободи. Това не беше обичайното легло, сковано от летви. Леглото на Кривицки беше с пружина, с истинска мрежа, със заоблени боядисани дръжки, истинско болнично легло сред двеста нара. Това също беше каприз на пациента с тежка дистрофия, и Калембет го беше изпълнил. А сега Калембет каза: „Виж какво, Шаламов, дизентерия нямаш, но си изтощен. Можеш да останеш за две седмици като санитар, ще мериш температури, ще развеждаш болните, ще миеш пода. Накратко, всичко това, което прави Макеев, сегашният санитар. Той вече се залежа, прехрани се, и днес го изписваме. Решавай. Не се страхувай, че ще попаднеш на живо място. Много не ти обещавам, но две седмици ще те удържа по «история на болестта».“
Аз се съгласих и вместо мен изписаха Макеев, протежето на волнонаемния фелдшер с фамилното име Михно. Тук вървеше борба, сериозна война за влияние, и фелдшерът-договорник, комсомолецът Михно, си подбираше щат за борба със същия този Калембет. Анкетната същност на Калембет беше повече от уязвима — отбор доносници, оглавен от Михно, имаше намерение да обуздае завеждащия отделението. Но Калембет изпреварващо нанесе своя удар и изписа за мините довереното лице на Михно, битовия Макеев.
Всичко това го разбрах по-късно, а в този момент пламенно се заех да санитарствам. Но не само, че нямах силите на Макеев, ами никакви сили нямах. Бях достатъчно непохватен, недостатъчно почтителен с висшите. С една дума, изритаха ме ден, след като преместиха някъде Калембет. Но през това време — през този месец успях да се запозная с Лесняк. И точно Лесняк ми даде цяла поредица важни съвети. Лесняк казваше: „Опитай се да вземеш направление. Ако имаш направление, няма да те върнат, няма да ти
