генералска, при това перспективна. Но Николаев — фамилията на съпруга на Татяна Михайловна — беше наблюдателен човек, имаше скрупули и не бе кариерист. Нагледал се на цялото това безправие, на спекулацията, самоснабдяването, рушветите, доносите, кражбите, дебненето, присвояването на държавни пари и на всичките жестокости на колимските началници по отношение на затворниците, Николаев се пропил. Веднъж завинаги разбрал и осъдил разлагащото влияние на човешката жестокост. Животът беше разтворил пред него най-страшните си страници, много по-страшни и от годините на войната. Не бил рушветчия, не бил подлец. Започнал да пие.
Бързо го отстранили от длъжността началник на политотдел и за кратко време — само за две-три години — кариерата му тръгва отгоре надолу, за да стигне до синекурната, ниско платена и без влияние длъжност на инспектор в културно-възпитателната част на затворническата болница. От няма накъде се пристрасти към риболова. Навътре в тайгата, на брега на някоя река Николаев се чувстваше по-добре, по- спокойно. Когато договорът му изтече, той замина на „континента“.
Татяна Михайловна не го последва. Напротив, тя стана член на партията и сложи начало на кариерата си. Децата си ги поделиха: момичето се падна на бащата, момчето — на майката.
Но всичко това щеше да стане по-късно, а засега доктор Илина беше грижовна и тактична завеждаща курсовете ни. Тъй като се страхуваше от затворниците, тя гледаше да си има с тях по-малко вземане-даване и дори, струва ми се, още не си беше взела някой арестант за прислуга.
Хирургията — общата и частната — ни я четеше Меерзон. Той беше ученик на Спасокукоцки, хирург с голямо бъдеще, със значителна научна съдба. Но беше женен за роднина на Зиновиев и през 1937 година го арестуват и му лепват десет години — като глава на някаква терористична, вредителска, антисъветска организация… През 1946 година, когато започнаха фелдшерските курсове, току-що го бяха освободили. (На обща работа беше изкарал по-малко от година — през цялото време беше работил като хирург.) Тогава започваха да стават модерни „доживотните прикрепвания“ — пожизнено бе прикрепен и Меерзон. Съвсем наскоро освободен — беше крайно внимателен, официален, непристъпен. Прекършеното голямо бъдеще и озлоблението търсеха изход — намираха го в остроумието, в подигравките…
Лекциите му бяха превъзходни. От десет години Меерзон беше лишен от любимата си преподавателска работа — няколкото думи, разменяни с операционните сестри, естествено, не се брояха — и той за пръв път виждаше пред себе си аудитория, „студенти“, курсисти, жадуващи за медицински знания. И макар съставът ни да беше много пъстър — това не го смущаваше. Отначало лекциите му бяха увлекателни, пламенни. Още първото препитване беше като студен душ за разпаления Меерзон. Аудиторията беше прекалено посредствена: думите „елемент“, „форма“ трябваше да бъдат разяснявани, при това подробно. Меерзон разбра, остана много огорчен, но не го показа и се постара да се приспособи към нивото. Трябваше да се равнява по последните — по финландката Айно, по управителя на магазин Силантиев и т.н.
— Образува се от фистула — казваше професорът. — Кой знае какво е фистула?
Мълчание.
— Това е дупка, една дупка…
Лекциите избледняха, макар и да не загубиха деловото си съдържание.
Както подобава на хирург, Меерзон се отнасяше с явно презрение към всички други медицински специалности. В отделението му стерилността беше почти на столично равнище; изискваше от персонала стриктно да изпълнява изискванията за хирургичните клиники. А в другите отделения умишлено се държеше пренебрежително. Когато отиваше на консултации, никога не си събличаше късия кожух, не си сваляше шапката и в този вид сядаше на леглото на болния — във всяко терапевтично отделение. Правеше го нарочно и това изглеждаше като оскърбление. Все пак болничните стаи се поддържаха чисти и когато Меерзон излизаше, мърморещите санитари дълго бършеха мокрите следи от валенките му. Това беше едно от развлеченията на хирурга — езикът му работеше добре и той винаги бе готов да „излее“ върху терапевта своята жлъч, злобата си и недоволството си от света.
Не се развличаше по време на лекциите си. Излагаше всичко ясно, точно, изчерпателно, умееше да подбере разбираеми за всички примери, живи илюстрации, и се радваше, когато виждаше, че материалът се усвоява добре. Беше главен хирург на болницата, по-късно стана главен лекар и по време на курсовете ни мнението му бе от решаващо значение по всички въпроси на вътрешнокурсовия ни живот. Всичките му действия бяха пред очите на курсистите, думите му бяха добре премислени и целесъобразни.
По време на първото ни посещение на „истинска“ операция се бяхме скупчили в ъгъла на операционната със стерилни, необличани престилки, с фантастични марлени маски, Меерзон оперираше. Асистираше му неговата постоянна операционна сестра — Нина Дмитриевна Харченко, която работеше тук по договор, беше и секретар на болничната комсомолска организация. Меерзон даваше отсечени нареждания:
— Кохер!… Игла!…
Харченко грабваше инструментите от масичката и внимателно ги пъхаше в протегнатата настрана ръка на хирурга със светложълта гумена ръкавица.
Ала ето че подаде не това, което трябваше, Меерзон грубо изруга, замахна и хвърли пинсетата на пода. Тя издрънча, Нина Дмитриевна се изчерви и плахо подаде нужния инструмент.
Ние я съжалихме, постъпката на Меерзон ни ядоса. Смятахме, че той не би трябвало да постъпва така. Макар и само заради нас, ако е чак такъв грубиянин.
След операцията се обърнахме към Нина Дмитриевна с думи на съчувствие.
— Момчета, хирургът носи отговорност за операцията — каза ни тя сериозно и с поверителен тон. В гласа й нямаше смущение или обида.
Сякаш разбрал всичко, което ставаше в душите на новопокръстените, Меерзон посвети следващото занимание на една особена тема. Това беше блестяща лекция за отговорността на хирурга, за неговата воля, за необходимостта да се прекърши волята на болния, за психологията на лекаря и психологията на болния.
Лекцията предизвика всеобщо възхищение и след нея — в курсистката си среда — издигнахме Меерзон над всички.
Също толкова блестяща, направо поетична, беше лекцията му „Ръцете на хирурга“, където за същността на медицинската професия, за стерилността се говореше на много високо ниво. Меерзон изнасяше лекцията за себе си, почти без да гледа слушателите. В нея имаше много различни истории. И за паниката, обзела клиниката на Спасокукоцки в резултат от тайнственото заразяване на болните по време на чисти операции — от брадавицата, открита на пръста на един от асистентите. Това беше лекция за строежа на кожата, за хирургичната безупречност. И защо нито един хирург, операционна сестра или фелдшер от хирургичното отделение нямат право да участват в лагерните „ударни дни“, нямат право да работят физически труд. Зад това също виждахме самоотвержената дългогодишна борба на хирурга Меерзон с неграмотното лагерно началство.
Понякога в ден, посветен на проверки на усвоеното, Меерзон успяваше да свърши препитването ни по- бързо, отколкото бе очаквал. Останалото време се посвещаваше на невероятно интересни разкази „по повод“: за известни руски хирурзи, за Опел, за Фьодоров и най-много за Спасокукоцки, когото Меерзон боготвореше. Всичко беше духовито, умно, полезно, всичко беше „истинско“. Променяше се погледът ни върху света, благодарение на Меерзон ставахме медици. Учехме се да мислим като медици, учехме се успешно. След тези осеммесечни курсове по програмата за двугодишно обучение бяхме станали други хора.
Впоследствие Меерзон се премести от Магадан в Нексикан — в Западното управление. През 1952 година внезапно го арестуваха и го откараха в Москва — опитаха се да го „минат“ по „процеса на лекарите“ и заедно с тях го освободиха през 1953 година. След като се върна в Колима, Меерзон не остана дълго време, страхувайки се да се задържи по тези толкова „несигурни“, опасни места. Върна се на „континента“.
Към болницата имаше клуб, но курсистите не ходеха там — освен момичетата, Женка Кац и Борисов.
Струваше ни се кощунство да загубим дори един час за друго освен за учене. Четяхме денонощно. Отначало се опитвах да преписвам записките в белова тетрадка — но не ми стигаше нито времето, нито хартията.
Лагерната болница вече беше препълнена с хора от войната: руски емигранти от Манчжурия, пленени
