доктор Задер остана да го замества.

Докато обхождал отделението, той счел за свое задължение да посети и кръвната банка, където забелязал, че трайността на голяма част от кръвта вече изтича, а и сестрата казала, че смята да я изхвърли. Доктор Задер се учудил. „Нима задължително се изхвърля?“ — попитал той. Сестрата отговорила, че винаги правят така.

— Прелейте кръвта в чайници и я дайте на тежкоболните — „per os“ — наредил Задер. Сестрата раздала кръвта и болните останали много доволни. — За в бъдеще — казал унгарецът — давайте всичката кръв, която остарява, по същия начин.

Така се поставило началото на практиката кръвта да се раздава в отделенията. Когато завеждащият се върнал, вдигнал страшен скандал: ами че фашистът Задер пои болните с човешка кръв, ни повече, ни по- малко. Болните научили още същия ден, понеже в болницата слуховете се разпространяват още по-бързо, отколкото в затворите, и онези, които били пили кръв, започнали да повръщат. Задер бил отстранен от работа без каквито и да било обяснения и подробната записка, в която го обвинявали във всевъзможни престъпления, литнала към санитарното управление. Обърканият Задер се опитвал да обясни, че няма никаква принципна разлика между венозното преливане и погълнатото през устата, че тази кръв е хубава допълнителна храна, но никой не искал да го изслуша. Остригали му косата, съблекли цивилното му сако и, с арестантски дрехи, го прехвърлили в бригадата на Лурие да сече дървета, и доктор Задер вече беше успял да попадне върху таблото на ударниците, когато се появила комисия от санитарното управление, обезпокоена, впрочем, не от самия факт на такова преливане на кръв, колкото от обстоятелството, че ушната и гърлена клиентела е останала без лекар. По една щастлива случайност комисията се оглавявала от един току-що демобилизиран майор от медицинската служба, който през цялата война работил в хирургичните отделения на един медико-санитарен батальон. След като се запознал с „обвинителния“ материал, той не можал да разбере какъв е проблемът. Защо Задер е подложен на преследване? И когато станало ясно, че Задер е раздавал на болните човешка кръв, „давал им е да я пият“, майорът свил рамене и казал:

На фронта правих това четири години. Какво, тук не бива ли? Нямам представа, отскоро съм.

Върнали Задер от гората в хирургичното отделение въпреки писмения протест на бригадира на дървосекачите, който смятал, че по нечия прищявка му вземат най-добрия работник.

Но Задер бе загубил интереса си към работата и вече не предлагаше никакви рационализации.

Доктор Доктор беше абсолютен подлец. Разправяха, че е рушветчия и че се самоснабдява — но нима в Колима имаше началници, които да правеха нещо друго? Отмъстителен и интригант — това също можеше да му бъде простено.

Доктор Доктор ненавиждаше затворниците. Не че се отнасяше към тях зле или с недоверие. Не, той ги малтретираше, унижаваше ги ежедневно и ежечасно, заяждаше се, обиждаше ги и не пропускаше да използва безграничната си власт (в пределите на болницата), за да пълни карцерите и наказателните участъци. Бившите затворници не ги броеше за хора и неведнъж бе заплашвал — както например хирурга Траут, — че няма да се поколебае да му лепне нова присъда. Всеки ден му караха ту прясна риба — ловеха му я с мрежи в морето цяла бригада „болни“, — ту парникови зеленчуци, ту меса от свинесовхоза — всичко това в количества, достатъчни да бъде изхранен Гъливер. Доктор Доктор държеше прислуга — един затворник, който му беше дневален и му помагаше при реализирането на приношенията. От „континента“ на името на доктор Доктор пристигаха колети с махорка — валутата на Колима. Той беше началник на болницата години наред, докато най-сетне един друг гангстер не го детронира. Началникът на доктор Доктор бе решил, че „отчисленията“ са малко.

Но всичко това стана по-късно, а по време на курсовете доктор Доктор бе цар и бог. Всеки ден се провеждаха събрания и той произнасяше речи, силно клонящи към култа на личността.

Що се отнася до разните клеветнически „меморандуми“, в това отношение доктор Доктор бе също голям майстор и можеше да „оформи“ когото си пожелае.

Беше отмъстителен началник, отмъстителен за дребни неща.

„Не ми се поклони, когато се срещнахме, затова ще напиша донос, ама не обикновен, а официален «меморандум». Ще напиша «кадрови троцкист и враг на народа» — и не се съмнявай, наказателната мина ти е в кърпа вързана.“

Собствената му рожба, курсовете — го бяха огорчили. Прекалено много бяха курсистите по петдесет и осми член — доктор Доктор се страхуваше за кариерата си. Типичен администратор от тридесет и седма година, доктор Доктор напусна Далстрой в края на четиридесетте, но след като видял, че всичко си е както преди и че на „континента“ трябва да се работи, се върна на колимската си служба. Макар да трябваше отново да изслужва „процентните надбавки“, доктор Доктор се озова в позната обстановка.

Когато посети курсовете след последните изпити, той снизходително изслуша доклада за успехите на курсистите, огледа ни със светлосините си стъклени очи и попита:

— Поне вендузи могат ли да слагат?

Отговори му почтителният смях на преподавателите и „студентите“. Уви, тъкмо вендузи не умеехме да поставяме — никой от нас не мислеше, че тази проста процедура си има свои тайни.

Очните болести ни ги преподаваше доктор Лоскутов. Имах щастието да познавам и години наред да работя заедно с Фьодор Ефимович Лоскутов — една от най-забележителните фигури на Колима. Батальонен комисар по време на гражданската война — един колчаковски куршум завинаги бе останал в левия му бял дроб, — в началото на двадесетте години Лоскутов получава медицинско образование и работи като военен лекар в армията. Една случайно изтървана шега по адрес на Сталин го изправя пред военния трибунал. В Колима пристигнал с тригодишна присъда и през първата година бе работил като дърводелец в мина „Партизанин“. След това го допуснали да упражнява лекарската си професия. Трите години вече изтичали. Било времето, известно в Колима и в цяла Русия като „гаранинщина“, макар по-правилно би било да се нарича „павловщина“ — по името на тогавашния началник на Далстрой. Полковник Гаранин беше само заместник на Павлов, началник на лагерите, но именно той бе председател на тройката за разстрелите и през цялата 1938 година бе подписвал безкрайните списъци за екзекутиране. През 1938 година беше страшно да ти изтече присъдата по петдесет и осми член. Всички, за които свободата наближаваше, ги заплашваше ново „дело“, скалъпено, натрапено, организирано. Беше по-спокойно човек да има присъда от десетина, петнадесет години, отколкото три, пет. Дишаше се по-леко.

„Колимската тройка“ начело с Гаранин наново осъжда Лоскутов на десет години. Способен лекар, той специализирал очни болести, оперирал, станал много ценен кадър. Санитарното управление го държало недалеч от Магадан, на двадесет и третия километър — когато се наложело, го карали под конвой в града за консултации и операции. Един от последните земски лекари, Лоскутов беше универсалист: можеше да прави прости коремни операции, разбираше от гинекология и беше специалист по очни болести.

През 1947 година, когато повторната му присъда изтичаше, инспекторът Симаковски изфабрикува ново дело. Арестуваха в болницата няколко фелдшери и медицински сестри и им лепнаха различни присъди. Самият Лоскутов отново получи десет години. Този път настояваха да го махнат от Магадан и да го прехвърлят в „Берлаг“ — новия „вътрешен“ лагер на Колима за политически рецидивисти, със строг режим. В продължение на няколко години началството на болницата успяваше да спаси Лоскутов от „Берлаг“, но в края на краищата той попадна там и след трета присъда! със зачитане на работните дни излезе на свобода през 1954 година. През 1955 г. бе напълно реабилитиран и по трите присъди.

Когато го освободили, имал един кат бельо, военна рубашка и панталон.

Човек с високи нравствени качества, доктор Лоскутов беше посветил целия си живот като лагерен лекар на едно: активно и постоянно да помага на хората, предимно на арестантите. Тази помощ съвсем не беше само медицинска. Той непрекъснато уреждаше някого, препоръчваше други за работа след изписването им от болницата. Все хранеше някого, носеше малки армагани — на един щипка махорка, на друг парче хляб.

За болните беше цяло щастие да попаднат в отделението му (той работеше като терапевт).

Непрекъснато търчеше насам-натам, обикаляше, пишеше.

И така не месец, не година, а цели двадесет години, всеки ден, в замяна на което получаваше от началниците само допълнителни присъди.

Вы читаете Курсовете
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×