да се ориентира само по пушека от комините. Всяко отделение си изсичаше стъпала пред входната врата. Изкачихме се нагоре от нашето общежитие, затичахме се към женското отделение и в осем и половина влязохме в кабинета на Минин, облякохме си престилките, открехнахме вратата и се вмъкнахме в стаята. Вътре се бяха събрали на редовната петминутка — сестрата рапортуваше за нощното дежурство. Минин, огромен старец със сива брада, седеше зад една малка маса и се мръщеше. Рапортът след нощното дежурство свърши и Минин махна с ръка. Всички зашумяха… Минин извърна глава надясно. Старшата сестра му поднесе върху малък стъклен поднос чашка със синкава течност. Миризмата беше позната. Минин взе чашката, гаврътна я и приглади мустаците си.
— Ликьор „Светла нощ“ — рече той и намигна на курсистите.
На няколко пъти присъствах на негови операции. Винаги оперираше „на градус“, но ни уверяваше, че ръцете му няма да треперят. Операционните сестри казваха същото. Но след операцията, докато се „умиваше“ — плакнеше ръцете си в един голям леген, — дебелите му, мощни пръсти тръпнеха ситно-ситно и той тъжно гледаше непослушните си, треперещи ръце.
— Изпя си песента, Николай Сергеевич, изпя си я — тихичко си говореше той. Но продължи да работи още няколко години.
Преди да попадне в Колима, работел в Ленинград. Арестували го през тридесет и седма година, около две години беше тикал количката. Бил съавтор на голям учебник по гинекология. Вторият автор се казвал Серебряков. След арестуването на Минин учебникът започнал да излиза само с името на Серебряков. След като го освободиха, Минин вече нямаше сили да се влачи по съдилища. Бяха го освободили както всички — без право да напуска Колима. Започнал да пие още повече, а през 1952 година се обесил в стаята си в селището Дебин.
По време на революцията старият болшевик Николай Сергеевич Минин води преговорите с АРА5 от името на съветското правителство, среща се с Нансен. По-късно изнасяше лекции на антирелигиозни теми по радиото.
Всички много го обичаха: излизаше някак си така, че Минин всекиму мислеше доброто, макар на никого да не правеше нищо — нито добро, нито зло.
Доктор Сергей Иванович Куликов ни четеше „Туберкулоза“. През тридесетте години на хората от Голямата земя се внушаваше, че климатът на Колима и на Далечния изток е еднакъв. Уж че колимските планини влияели благоприятно върху лечението на туберкулозата и във всеки случай стабилизирали състоянието на хората с болни бели дробове. Ревностните защитници на това твърдение забравяха, че колимските хълмове са покрити с блата, че реките в златоносните райони си бяха прокарали път през блатата, че лесотундрата на Колима е най-вредното място за такива болни. Забравяха за почти поголовната заболеваемост от туберкулоза сред евенките, якутите и юкагирите — местните жители на Колима. В затворническите болници не бяха предвидени туберкулозни отделения. Но бацилът на Кох си беше бацил на Кох и се наложи туберкулозни отделения да бъдат създадени — при това доста големи.
Сергей Иванович беше на години, с посивяла коса, глуховат, но с бодър дух, енергичен. Смяташе своя предмет за най-важен, сърдеше се, ако му противоречаха. Беше мълчалив, но когато чуеше важни новини от вестниците, се подсмихваше и очите му пробляскваха.
Доктор Куликов беше излежал десет години по някаква точка на петдесет и осми член. Когато го освободиха, получи „доживотно принудително заселване“. Семейството му пристигна при него в Колима: старата му жена и дъщерята — също лекарка.
Химикът Бойченко водеше лабораторната практика на курсистите. Беше ме запомнил добре и се отнасяше към мен с пълно презрение — като към човек, който няма представа от химия.
Курса по нервни болести водеше Ана Израилевна Понизовска. По него време беше вече освободена и дори бе успяла да защити кандидатска дисертация. Като затворничка години наред беше работила с професор Скобло, прочут невропатолог, който й помогнал много при оформяне на темата — така разправяха в болницата. Беше се срещнала с професор Скобло, когато аз вече го познавах — през пролетта на 1939 година бяхме мили заедно пода на магаданския етапен затвор. Светът е малък; Ана Израилевна беше много важна дама. Тя любезно се бе съгласила да изнесе няколко лекции на фелдшерския курс. Самото четене на лекциите ставаше толкова тържествено, че от всичките запомних само черната копринена рокля на Ана Израилевна и силната миризма на парфюма й — никоя от курсистките нямаше парфюм. Наистина, готвачът беше подарил на Надя Егорова миниатюрно шишенце с евтин парфюм „Люляк“, ала Надя го душеше толкова стръвно и същевременно внимателно по време на лекциите, че през два реда не се усещаше нищо. А може би ми пречеше постоянната хрема, с която се бях сдобил на Колима.
Помня, че в класната ни стая внасяха някакви плакати — може би схемата на условния рефлекс, но имаше ли смисъл това — не знам.
Бяха решили да не ни четат за психическите болести, като по този начин съкратиха още повече и без това осакатената програма. А преподаватели имаше — председателят на приемната комисия за курсовете, доктор Сидкин, беше психиатърът на болницата.
По уши, нос и гърло ни беше доктор Задер, чистокръвен унгарец. Красавец с овчи поглед, доктор Задер говореше много лошо руски и не можеше да предаде на курсистите почти никакви знания. Беше настоял да чете лекции, за да си практикува руския. Часовете при него бяха чисто губене на време.
Досаждахме на Меерзон, който тогава вече беше назначен за главен лекар на болницата — как ще научим това, което ни чете Задер?
— Е, ако само това няма да знаете — не е страшно — отговори той в обичайния си стил.
Задер беше попаднал в Колима току-що — веднага след войната. През 1956 година го реабилитираха, но това стана в края на годината и той реши да не се връща в Унгария, а след като получи куп пари от Далстрой, се засели някъде на юг. Наскоро след като курсистите положиха изпита си при него, с доктор Задер се случи една история.
Доктор Януш Задер, отоларингологът, беше унгарец-военнопленник, следователно бе „салашист“. „Терминът“ му беше 15 години. Бързо се научил да говори руски, а бе и медик — времето, когато лекарите ги пращаха на обща работа, беше отминало (пък и това се отнасяше само за буквата „Т“ — тоест за троцкистите), при това специалността му беше най-дефицитната — уши, нос и гърло. Оперираше и лекуваше успешно. Работеше като ординатор в хирургичното отделение — допълнително към основната си специалност. На коремните операции обикновено асистираше на завеждащия хирургичното отделение Меерзон. С една дума, на доктор Задер му вървеше, имаше дори известна клиентела сред волнонаемните, беше облечен „цивилно“. Носеше дълга коса, беше нахранен, имаше възможност и да пие, но не близваше алкохол. Ставаше все по-известен, докато не се случи нещо, което за дълго лиши болницата ни от отоларинголог.
Работата е там, че еритроцитите, тоест червените кръвни телца, живеят 21 ден. Човешката кръв в организма непрекъснато се обновява. Но извън него може да живее не повече от 21 ден. Към хирургичното отделение имаше, както се полага, своя кръвна банка, където кръводарителите даваха кръв — и цивилни, и затворници — цивилните получаваха по една рубла за кубик, а затворниците 10 пъти по-малко. За някой хипертоник това беше солиден доход, взимаха им по 300–400 грама месечно — дай кръв, хем е от полза за лечението ти, хем ще получиш допълнителна дажба и пари. От затворниците кръводарители бяха обслужващият персонал (санитари и др.), закрепили се в болницата именно защото даваха кръв за болните. От преливане на кръв тук имаше повече нужда, отколкото където и да било другаде по земята, но, естествено, кръвопреливане се предписваше не по общи медицински показания, в случаи на изтощение например, а само при операции или при подготовката за операции, в краен случай при особено тежки заболявания в терапевтичните отделения.
В кръвната банка винаги имаше запас от предварително взета кръв. И именно този резерв бе голямата гордост на болницата ни. Във всички други болници дори да преливаха кръв, го правеха непосредствено от човек на човек. По време на тази манипулация кръводарителят и реципиентът лежеха на съседни маси.
Кръвта, чийто срок на годност беше изтекъл, се изхвърляше.
Близо до болницата имаше свинесовхоз, където от време на време събираха кръвта на закланите животни и я докарваха тук. Към нея доливаха физиологичен разтвор, за да не се съсири, и даваха на болните да пият тази течност, нещо като собственоръчно направен хематоген, много хранителен и обичан от болните, които се хранеха с различни чорби и булгурени каши. За тях хематогенът не беше нещо ново. Веднъж стана така, че завеждащият хирургичното отделение, лекарят Меерзон, замина в командировка и
