се беше разпоредил да се заема с това.
Мозъкът ми все още бе способен и да поема и да предава знания.
Доктор Благоразумов ни четеше „Основи на санитарията и хигиената“. Предметът беше скучен, Благоразумов не смееше да внесе разнообразие с някоя и друга шега, а може би и не умееше поради политическо благоразумие — помнеше тридесет и осма година, когато всички специалисти, всички лекари, инженери и счетоводители ги караха да работят с ръчни колички и кирки съгласно „специалните указания“, спуснати от Москва. Благоразумов бе бутал две години количката, на три пъти беше ставал на „мърша“ от глада, студа, скорбута и побоите. На третата година му бяха разрешили да работи като фелдшер в един медицински пункт с лекар-„битовак“. През онази година бяха умрели много лекари. Благоразумов оцелял и решил веднъж завинаги — никакви приказки, с никого. Приятелства — само на равнище „хапване, пийване“. В болницата го обичаха, фелдшерите прикриваха пиянствата на лекаря, а когато те излизаха наяве, пращаха Благоразумов в карцера, в „запечатката“. Той излизаше оттам и продължаваше да изнася лекции. Това на никого не му се струваше странно.
Четеше много старателно, диктуваше най-важното, като периодично проверяваше записаното и усвоеното — с една дума, Благоразумов беше съвестен и благоразумен преподавател.
Фармакология ни четеше болничният фелдшер Гогоберидзе, бивш директор на Задкавказкия фармакологичен институт. Добре говореше руски, грузинският му акцент не личеше повече, отколкото при Сталин. В миналото Гогоберидзе бил виден партиец — подписът му стоеше под Сапроновата „платформа 15“4. От 1928 до 1937 година бива интерниран, а през 1937 му лепват нова присъда — петнадесет години колимски лагери. Гогоберидзе бе на шестдесет и три. Страдаше от хипертония. Знаеше, че скоро ще умре, но не се страхуваше от смъртта. Ненавиждаше мерзавците и след като разобличи доктор Крол, в чието отделение работеше, че взима рушвети в пари и в натура от затворниците, Гогоберидзе му хвърли един бой и го накара да върне нечии ботуши и панталони. Гогоберидзе остана на Колима. По-късно го освободиха и пожизнено го изселиха в Нарим, но той успя да измоли да му сменят Нарим с Колима. Живееше в селището Ягодний, там си и умря в началото на петдесетте години.
Единственият „битовак“ сред нашите преподаватели беше доктор Крол — харковски специалист по кожни и венерически болести. Всичките ни учители се опитваха да възпитат в нас нравствена порядъчност и в лирични отклонения от лекциите ни рисуваха идеала за морална чистота, култивираха у нас чувство за отговорност при изпълнение на великото дело — помощта за болните, при това болни затворници, на това отгоре затворници в Колима; повтаряха кой доколкото можеше онова, на което ги бяха научили на младини в медицинските институти и факултети, лекарската клетва. Всички освен Крол. Той ни чертаеше други перспективи, подхождаше към работата ни от друга, по-добре позната му гледна точка. Не се уморяваше да рисува пред нас картини на лагерното благополучие и материалното благоденствие на фелдшерите. „Ще изкарате за масло“ — кискаше се Крол и се усмихваше хищно. Той непрекъснато имаше някакви тъмни сделки с крадците — те идваха дори в почивките между лекциите. Все продаваше нещо, купуваше, разменяше, без да се смущава от присъствието на студентите си. Лекуването на импотентните началници му носеше големи приходи, спасяваше го през всички тези години. Крол се захващаше с някакви тайнствени знахарски операции в тази насока — нямаше кой да го съди, връзките му бяха големи.
Двете плесници, които получи от фелдшера Гогоберидзе, не го вбесиха. „Кротко, братле, кротко“ — припяваше на позеленелия от ярост фелдшер.
Крол го презираха и колегите му преподаватели, и курсистите. При това той говореше объркано, нямаше дарба да обучава. Кожните болести бяха единственият раздел, който ми се наложи внимателно да препрочета след края на курсовете — с молив и лист в ръка.
Олга Степановна Семеняк, бивш доцент в катедрата по диагностична терапия на Харковския медицински институт, не ни четеше лекции. Но при нея изкарахме практиката си. Тя ме научи да перкутирам и да преслушвам болните. Към края на практиката ми подари стар стетоскоп — една от малкото ми колимски реликви. Олга Степановна беше на около петдесет години, присъдата й от десет години още не беше изтекла. Бе осъдена за контрареволюционна агитация. В Украйна бяха останали мъжът й и двете й деца — всичките загинали по време на войната. Войната свърши, изтичаше и присъдата на Олга Степановна, ала тя нямаше къде да отиде. След като я освободиха, остана в Магадан.
Олга Степановна беше прекарала няколко години в женския участък Елген. Бе намерила сили да се справи с огромната си мъка. Тя беше наблюдателна и виждаше, че в лагера само една група хора запазва човешкия си облик — религиозните: православни и сектантите. Личното й нещастие я беше накарало да се сближи със сектантите. В стаичката си тя се молеше по два пъти на ден, четеше Евангелието и се стараеше да прави добро на всички. За нея това беше лесно. Никой не можеше да направи повече добрини от лагерния лекар, но на нея й пречеше собственият й характер — беше упорита, избухлива, надменна. Не се стараеше да се усъвършенства в това отношение.
Тя беше строг, педантичен завеждащ и държеше персонала си много изкъсо. С болните винаги беше много внимателна.
След края на работния ден на „студентите“ даваха обяд в болничната „раздавачница“. Обикновено Семеняк също беше там, пиеше чай.
— А какво четете?
— Нищо освен лекциите.
— Ето, прочетете това — тя ми подаде малка книжка, която ми заприлича на молитвеник. Беше томче на Блок от малката серия „Библиотека на поета“.
След около три дни й я върнах.
— Хареса ли ви?
— Да. — Беше ми неудобно да й кажа, че добре познавам, добре съм познавал тези стихове.
— Прочетете ми „Пее девойка в църковния хор“.
Прочетох го.
— Сега — „За далечната Мери, светлата Мери“… Добре. Сега това…
Прочетох „В синята далечна спалничка“.
— Разбирате ли — момченцето е умряло…
— Да, разбира се.
— Умряло е — повтори Олга Степановна със сухи устни и намръщи високото си бяло чело. Сетне помълча. — Искате ли още нещо за четене?
— Да, ако може.
Олга Степановна отвори чекмеджето на писалището си и извади книжка, която приличаше на томчето стихове на Блок. Беше Новият завет.
— Прочетете го, прочетете го. Особено това — „До Коринтяни“ на апостол Павел.
След няколко дни й върнах книгата. Целия си съзнателен живот бях прекарал откъснат от всякаква религиозност, поради което не бях станал християнин. Но в лагерите не бях срещал по-достойни хора от религиозните. Душите на всички се развращаваха и само набожните успяваха да се противопоставят. Така беше и преди петнадесет, и преди пет години.
В стаичката на Семеняк се запознах с десетника от строителството, затворника Вася Швецов. Той беше красавец на около двадесет и пет години и имаше много голям успех сред всички лагерни дами. В отделението на Семеняк той навестяваше раздавачката Нина. Умно, схватливо момче, той правилно разбираше много неща и добре ги обясняваше, но го запомних по един особен повод. Накарах му се заради Нина — беше забременяла.
— Ами че тя ми се натиска — рече Швецов. — Какво да направя. Израснал съм в лагерите. От малък съм по затворите. Колко женоря са минали през ръцете ми — брой нямат. И знаеш ли? Ами че с нито една дори за час не съм лягал в легло. Все някак набързо — ту в пруста, ту в някоя барака, едва ли не на крак. Вярваш ли? — Така разправяше Вася Швецов, първият красавец на болницата.
Николай Сергеевич Минин, хирургът-гинеколог, беше завеждащ на женското отделение. Не ни изнасяше лекции, имахме само практика, практика без каквато и да било теория.
По време на големи снежни бури снегът затрупваше болничното селище до покривите и човек можеше
