изсвистя с камшика си между краката му така, че биволската жила да се вреже в половите му органи. Ударът на майстора мъчител успя най-накрая да изтръгне вик на болка.
— Продължавайте — отсече офицерът. — Не е умрял.
Биха го до изгрев-слънце. Достойната за средновековието инквизиция, на която и кон не би могъл да издържи, не успя да ликвидира колумбиеца. Оставиха го, без да го бият в продължение на час. После му лиснаха няколко кофи вода и той намери сили да се надигне с помощта на няколко войници. Дори успя за момент да се задържи сам. Санитарят пристигна с чаша в ръка:
— Изпий това — заповяда офицерът. — Ще те оправи.
Колумбиецът се поколеба, след което изгълта съдържанието на един дъх. Миг по-късно се свлече на земята — този път завинаги. Докато агонизираше, промълви: „Глупако, остави се да те отровят.“
Няма защо да ви обяснявам, че никой от останалите затворници, включително и ние, не можеше да мръдне дори само пръста си. Всички без изключение бяхме вледенени от ужас. За втори път през живота си поисках да умра. Известно време имах желание да грабна пушката, която някой от войниците бе оставил небрежно недалеч от мен. Спря ме единствено мисълта, че ще ме убият, преди да съм имал време да сваля предпазителя и да стрелям по тях.
Месец по-късно Негро Бланко отново вилнееше из лагера, по-жесток от преди. И все пак писано му е било да пукне в Елдорадо. Една нощ постовият му преградил пътя и му заповядал:
— На колене!
Негро Бланко се подчинил.
— Кажи си молитвата, защото ще умреш.
Оставил го да се помоли, след което изстрелял в него три куршума. Според затворниците войничето било отвратено от начина, по който този палач се отнасял към жертвите си. Други казваха, че Негро Бланко го наклепал пред началниците му, че преди да надене униформата, момчето било крадец в Каракас. Сигурно лежи погребан недалеч от колумбиеца — човек, който без съмнение е бил престъпник, но който доказа, че притежава рядко срещано мъжество и смелост.
Бурните събития забавиха взимането на окончателно решение по нашия случай. Впрочем останалите затворници също не излизаха на работа в продължение на петнадесет дни. Селският доктор се погрижи за ударения с палка Бариер.
Засега с нас се отнасяха добре. Вчера Шапар замина да работи като готвач на местния губернатор. От Франция пристигнаха сведения относно всеки от нас. В резултат Гиту и Бариер бяха освободени. Аз се бях представил под италианско име. Но данните за истинското ми име дойдоха заедно с отпечатъците на пръстите ми и присъдата доживот. За Дьопланк и Шапар разбраха, че имат по двадесет години. Много горд от себе си, директорът ни съобщи за новините от Франция: „Въпреки всичко — заключи той, — тъй като не сте извършили никакво престъпление на територията на Венецуела, ще ви задържим за известно време, а после ще ви пуснем на свобода. Но сега трябва да работите и да се държите примерно. В момента сте под наблюдение.“
Няколко пъти офицерите се бяха оплаквали пред мен, че много трудно си осигуряват пресни зеленчуци. Към колонията уж имаше някаква земеделска площ, но тя не раждаше плод. Там отглеждаха ориз, царевица, черен боб и толкоз. Предложих да се заема с тази работа, ако ми осигурят семена. Съгласиха се.
Първото предимство бе, че ни позволиха да живеем извън лагера. Бяхме двамата с Дьопланк, а после към нас се присъединиха двама избягали заточеници, арестувани в град Боливар. Първият — Тото, бе парижанин, вторият — корсиканец. Четиримата си построихме две дървени колиби, които покрихме с палмови листа. В едната живеехме ние с Дьопланк, а в другата — двамата ни нови приятели.
С Тото сглобихме високи маси, чиито крака поставихме да стъпят в пълни с бензин кутии, за да не могат мравките да се покатерят и да изядат семената. Съвсем скоро вече можехме да се похвалим с едри домати, патладжани, пъпеши, зелен фасул. Започнахме да ги засаждаме в лехи, защото преценихме, че достатъчно са израснали, за да устоят на мравчето нашествие. Около доматите издълбахме нещо като миниканал, който често бе пълен с вода. Тя винаги поддържаше влагата в растенията и препречваше пътя на паразитите — твърде многобройни из тукашните девствени земи.
— Я, какво ли е това? — запита ме Тото. — Виж как блести това камъче.
— Измий го, приятелю.
Той ми го подаде. Беше парче кристал, голямо колкото грахово зърно. След като го изплакнахме, то заблестя още по-силно, особено откъм страната, където беше леко отчекнато, защото останалата му повърхност все още бе покрита с нещо като черупка от втвърдена глина.
— Да не е диамант?
— Затваряй си устата, Тото. Дори да е брилянт, няма нужда да вдигаме пара около него. Помисли си какво би станало, ако се окаже, че сме открили диамантено находище. Скрий това до довечера.
Вечер се занимавах да давам уроци по математика на един сержант (днес той вече е полковник), който се подготвяше за изпити за офицерско звание. Човекът беше достоен и на него можеше да се разчита (доказа ми го по време на последвалото ни двадесет и пет годишно приятелство). Нарича се полковник Франсиско Боланьо Утрера.
— Какво е това, Франсиско? Скален кристал ли е?
— Не — отвърна той, след като го огледа внимателно. — Диамант е. Скрий го добре и никому не го показвай. Къде го намери?
— В лехата с доматите.
— Странно. Дали не си го донесъл, като си ходил за вода при реката? Попада ли и пясък в кофата ти, когато загребваш вода?
— Да, случва се.
— Сигурно това е отговорът. Брилянтът е попаднал в кофата ти от река Карони. Потърси дали не си донесъл и други, но внимавай. Никога не се случва да откриеш само един скъпоценен камък. Там, където си го намерил, непременно трябва да има и други.
Тото се захвана за работа.
Никога досега в живота си не беше работил с такова усърдие. Двамата ни другари — на тях не бяхме казали нищо — му подхвърляха:
— Стига си се блъскал, Тото. Ще пукнеш, докато влачиш тия кофи с вода. Отгоре на всичко загребваш и пясък от реката.
— Това е, за да олекотим пръстта, приятелче — отвръщаше Тото. — Като я смесваме с пясъка, филтрира по-добре водата.
Въпреки подигравките ни, Тото продължаваше да мъкне вода от реката. Веднъж по пладне, по средата на поредния курс, той се спъна и падна по лице точно пред сенчестото местенце, където ние се бяхме разположили. От разсипания пясък се търкулна диамант, голям колкото две грахови зърна. Ако не беше леко откършен, нямаше да го забележим. Грешката на Тото беше, че се хвърли да го вдигне твърде бързо.
— Я виж ти — възкликна Дьопланк. — Това да не е диамант? Войниците ми казаха, че в реката се намират диаманти и злато.
— Ето затова мъкна непрекъснато вода. Видяхте ли, че не съм толкова тъп! — отвърна Тото доволен, че най-после може да оправдае прекомерното си трудолюбие.
За да приключа с две думи историята около диамантите, ще ви кажа, че след шест месеца Тото притежаваше седем-осем карата. Аз имах с около дузина повече, но разпределени в тридесетина малки камъчета. Според жаргона на миньорите те ставаха само за „промишлена употреба“. Един ден обаче намерих диамант, голям шест карата. По-късно в Каракас го дадох да се шлифова и остана четирикаратов камък, който и досега денонощно нося на пръстен. Дьопланк и Антарталия също посъбраха няколко диамантчета. Аз все още пазех каторжническия си патрон и държах богатството си в него. Останалите също си пригодиха нещо като патрони. Никой не знаеше за откритието ни освен бъдещият полковник — сержант Франсиско Боланьо. Доматите и другите насаждения покълнаха и дадоха плодове. Офицерите честно и почтено си плащаха за зеленчуците, с които ги снабдявахме всекидневно.
Ползвахме се с относителна свобода. Работехме без какъвто и да било надзор и спяхме в двете колибки. Никога не стъпвахме в лагера. Отнасяха се към нас добре и ни уважаваха. Разбира се, при всеки удобен случай настоявахме пред директора да ни пусне на свобода. Всеки път отговаряше: „Да, да“, но ето че от
