осем месеца нищо такова не се случваше. Започнах да споменавам за бягство. Тото не искаше и да чуе. Останалите също. За да проуча реката, се снабдих с рибарска мрежа и въдица. Започнах да продавам и риба, и най-вече прочутата caribes — месоядна риба, която стигаше до килограм парчето и имаше зъби на акула.
Днес настъпи истинска революция. Гастон Дюрантон, наричан още Изкривения, избяга, отнасяйки седемдесет хиляди боливара от касата на директора. Тоя каторжник имаше интересна съдба.
Като дете попаднал в поправителния дом на остров Олерон и там работел като обущарче. Един ден коженият ремък, който придържал обувката на коляното му и минавал под стъпалото му, се скъсал и изкълчил крака му в тазобедрената става. Лекували го зле, ставата се понаместила криво-ляво, но оттук нататък той си останал изкривен, с ненаместен крак. Било мъчително да го наблюдаваш как ходи — хилавото и осмивано момче можело да се придвижва само влачейки непослушния си крак. Бил пристигнал в каторгата на двадесет и пет години. Няма нищо странно в това, че след дългия си стаж из поправителните домове станал крадец.
Всичко живо му викало Изкривения. Почти никой не знаел истинското му име — Гастон Дюрантон. Изкривен бил, Изкривения го наричали. Но въпреки подигравките сполучил да избяга от каторгата и да стигне чак до Венецуела. Това се случило по времето на диктатора Гомес. Малко каторжници успели да оцелеят при тогавашните репресии. Сред редките изключения беше и доктор Бугра, който беше спасил цялото население на бисерния остров Маргарита след пламналата епидемия от жълта треска.
Заловен от специалната полиция на Гомес, Изкривения бил изпратен да строи пътища за Венецуела. Френските и венецуелските затворници били оковавани за гюлета, белязани със знака на Тулонската лилия. Щом някой се оплачел, отвръщали му: „Но тези вериги и гюлета са донесени тук от твоята родина — погледни лилията.“ С две думи, Изкривения успял да избяга от лагера, където работел. Няколко дни по-късно го уловили и го върнали обратно в „пътуващата каторга“ на строителите на пътища. Накарали го да се съблече чисто гол и да легне по корем пред останалите затворници и го осъдили на сто удара с биволска жила.
Много рядко се случва някой да оцелее след повече от осемдесет удара. Нашият човек обаче имал късмет, че бил толкова кльощав, защото благодарение на това, както лежал по корем, не можели да засегнат черния му дроб — а това е органът, който най-лесно се разкъсва от удари. По принцип винаги след подобен побой, при който задните части остават като живо одрани, посипват раните със сол и оставят човека да лежи на слънце. Все пак покриват главата му с някое по-плътно листо, защото смятат за нормално да умре от камшика, но не и от слънчев удар.
Изкривения оживял след това достойно за средновековието мъчение и когато се изправил на крака за първи път — о, каква изненада! — вече не бил изкривен. От ударите ставата му се била наместила точно както трябва. Войниците и затворниците се развикали, че това е чудо. Никой не се досетил за истинската причина. Хората тук са много суеверни и повярвали, че Господ е пожелал да възмезди момчето заради достойно понесеното страдание. От тоя ден нататък му свалили оковите и гюлето. Всички се отнасяли с него внимателно и му осигурили работа като разносвач на вода. Той бързо се съвзел и понеже имал вече възможност да се храни до насита, скоро се превърнал във висок атлетичен момък.
Франция научила, че тук използват каторжниците за строители на пътища. Като преценило, че енергията им може да се използва по-разумно във Френска Гвиана, правителството натоварило маршал Франше д’Еспере с мисията да поиска от диктатора екстрадирането на безплатната работна ръка. Гомес се съгласил и на пристанището Пуерто Кабело пристигнал кораб, който да натовари обратно бегълците. И тогава настанала страшна бъркотия, защото хората от другите лагери не знаели историята на Изкривения.
— Хей, Марсел, как си?
— Кой си ти?
— Изкривения.
— Я не се подигравай с мене! — отговаряли всички, като гледали високия и хубав веселяк, стъпил здраво на двата си здрави крака.
Изкривения, който бил млад и весел, не спрял да се закача с познатите си по време на цялото пътуване. И никой от тях не можел да повярва, че Изкривения се е поправил. Научих тази история от неговата уста, след като ме върнаха в каторгата при първото ми бягство — още на остров Роаял.
През 1943 година той избягал отново, но го пипнали в Елдорадо. Той казал, че и преди е живял във Венецуела, без, разбира се, да признава, че е бил затворник. Така си издействал работа като готвач — постъпи на мястото на Шапар, който от своя страна стана градинар. Живееше в селището при директора — от другата страна на реката.
В кабинета на директора имаше монтирана каса и в нея се пазеха парите на колонията. Та въпросния ден, за който ви разказвам, нашият човек беше откраднал около седемдесет хиляди боливара, което по онова време правеше близо двадесет хиляди долара. Оттам възникна цялата бъркотия в нашата градина — събраха се директорът, баджанакът на директора и двамата майори, командващи охраната. Директорът искаше да ни върне обратно в лагера. Офицерите се възпротивиха. Защитаваха ни главно защото благодарение на нас се снабдяваха със зеленчуци. Най-после успяхме да убедим директора, че не можем да му дадем никаква информация. Казахме, че ако сме знаели предварително нещо, сме щели да избягаме заедно с Изкривения, но нашата основна цел е да станем свободни граждани на Венецуела, а не на Английска Гвиана — единствената страна, към която можем да се отправим оттук. По-късно го откриха на около седемдесет километра от лагера, близо до английската граница. Това стана благодарение на ятата от лешояди, които разкъсваха трупа му.
Първата и най-удобна версия беше, че са го убили индианците. Много по-сетне в град Боливар бе задържан някакъв мъж, който искал да обмени подозрително новички банкноти от по петстотин боливара. Банката, от която ги бе изтеглил директорът на колонията Елдорадо, имаше записани номерата на сериите и се откри, че именно това са откраднатите банкноти. Задържаният призна и дори издаде още двама свои съучастници, но тях така и не успяха да ги пипнат. Такава е накратко историята за живота и смъртта на моя добър приятел Гастон Дюрантон, наричан също Изкривения.
Някои от офицерите нелегално караха затворниците да търсят злато и диаманти в река Карони. Сензационни открития не бяха направени, но резултатите бяха достатъчно обнадеждаващи, за да поощрят търсачите. Имаше двама души, които работеха по цял ден в дъното на градината ми — вместо сито използваха обърната надолу китайска шапка. Пълнеха я с пръст и вода. Като по-тежки диамантите потъваха и оставаха най-отдолу. Отбелязахме вече и един смъртен случай. Някакъв тип крадял от „шефа“ си. В резултат на избухналия по този повод малък скандал нелегалната „мина“ беше закрита.
Имаше в лагера един човек с изцяло татуирани гърди. На шията му беше изписано „Майната му на палача“. Дясната му ръка беше парализирана. По изкривената му уста и висящия от нея лигав език можеше да се познае, че е получил удар. Къде? Никой не знаеше. Беше пристигнал тук преди нас. Откъде идеше? Със сигурност можеше да се каже само, че беше каторжник или избягал заточеник. Татуировките му сочеха, че е бивш престъпник.
Копоите и затворниците го наричаха Пиколино. Отнасяха се добре с него, даваха му редовно да яде по три пъти на ден, снабдяваха го и с цигари. Сините му очи живо реагираха на всичко и погледът му невинаги беше тъжен. Щом видеше някой, когото обича, зениците му засияваха от щастие. Разбираше всичко, което му казваха, но не можеше нито да говори, нито да пише: дясната му ръка беше парализирана, а на лявата липсваха палецът и два пръста. Тази човешка отломка оставаше с часове до телената ограда в очакване да мина оттам със зеленчуците на път към офицерската столова. Всяка сутрин се спирах да му поговоря. Подпрян на бодливата тел, той ме гледаше и хубавите му очи се изпълваха с живот, въпреки че тялото му беше почти мъртво. Казвах му по няколко мили думи и той кимваше с глава или мигаше с клепачи, за да ми покаже, че следи мисълта ми. Горкото му парализирано лице светваше за миг, а очите му се стремяха да изкажат толкова много неща. Винаги му носех по някой деликатес — салати от домати, марули, краставици, приготвени с олио и оцет, малки пъпеши, печена на скара риба. Той не гладуваше, защото храната във венецуелската каторга беше обилна, но подаръците ми разнообразяваха постоянното меню. Накрая му давах и цигари. Тези наши срещи се превърнаха в навик и дори войниците и затворниците започнаха да го наричат сина на Папийон.
