да уловим и запечатаме миговете, в които борбата за оцеляване лудо пулсира, додето големите пари още спят.
Мосю Модар посрещна възторжено труда ни — той също бе от хората, които разбираха, че лъскавите витрини и кожените палта са само обвивката на нещата, примамливото оперение, под което се свиват мускули, кипи кръв и се борят за надмощие първични инстинкти. Той се изказа с възторг за работата ни, предрече ни бляскаво бъдеще и с всеотдайността си на голям творец, какъвто без съмнение беше, ни обеща твърдата си подкрепа.
В пламенните му оценки, разбира се, имаше малко повече патос и доброжелателност, отколкото заслужавахме — целта им беше да ни поощрят и вдъхновят за още по-упорит труд. Двамата ми другари се възползуваха успешно от подкрепата на този голям човек и след години напреднаха доста в кинематографичната кариера. Но за моя милост нещата се стекоха по съвсем различен начин — и цялото ми досегашно безметежно съществование се обърна с краката нагоре.
Неочаквано отзоваха баща ми в София и възбудиха срещу него следствие. Обвиненията бяха във финансови спекулации и злоупотреби за времето, когато бяхме в Сирия, и по-късно, когато той оглавяваше едно външно-търговско предприятие. Както научих впоследствие, облаците над главата му не бяха се сгъстили изведнъж, но за мен ударът дойде съвсем изневиделица. Довърших спешната си работа в института и се върнах в България с наивната надежда, че мога да му бъда от полза. Озовах се в мрачен въртоп от интриги, лъжесвидетелства и заплашителни телефонни обаждания. Животът за него, за майка ми и сестра ми, по това време бременна с първото си дете, се беше превърнал в ад. Почти всеки ден баща ми беше викан да дава показания, разговорите ни по телефона се подслушваха, съседите от кооперацията и квартала ни сочеха нагло с пръст и гръмко шушукаха, семейните приятели се изпокриха в миша дупка и изведнъж шумният ни обикновено апартамент потъна в зловеща тишина, сякаш ни бе връхлетяла чума.
Свивах заякналите си вече юмруци и се питах трескаво как да помогна на баща си в тази беда. Виждах го как той, коравият мъж, стиска зъби и се бори на живот и смърт да защити достойнството си, ала нещо ми подсказваше, че борбата е неравностойна, че обръчът, затегнал се около него, ще се свива още повече. Защото насреща му се бе изправил не жив човек, не дори някое от чудовищата от приказките на баба ми, а една жестока месомелачка и костотрошачка, една машина, уж съставена и управлявана от хора, ала имаща толкова общо с човека, колкото дръжката на брадвата с дървото.
Чувствувах се безпомощен, унизен и уплашен. Малцината ми приятели отпреди заминаването ми за Париж с нищо не можеха да ми помогнат, а и аз не им разкривах докрай драмата ни. Трябваше нещо да направя, но какво? Решението дойде не след дълго само — взеха ми паспорта и ми заявиха, че няма да мога да продължа следването си. В първия миг това ме за-шемети, после ме хвърли в бяс, а накрая се превърна в злобна решителност. Кои бяха т е, та да определят моята съдба? Разбрах, че в т а-к а в а страна повече няма място за мен. Трябваше да се измъквам, додето не бяха напъхали и мен в обръча.
Навярно съм имал голям късмет, за да успея чрез един стар татков пловдивски приятел да си върна паспорта под предлог, че се налага да замина и да положа един изпит, та поне за наученото дотук да получа някакъв документ. После, естествено, ще се върна в България. Няма да забравя лицето на баща ми и очите на майка ми в онзи пролетен ден, когато със сак в ръка стоях като беглец в коридора. Двамата не искаха да дойдат с мен на летището, бояха се да не предизвикат нечие прекалено любопитство. „На добър път, стисна ръката ми баща ми, и гледай смело напред.“ Майка ми, която явно от предпазливост той не бе посветил докрай в плановете ни, въпреки това ме изгледа отблизо и промълви, поклащайки глава: „Ти няма да се върнеш.“
Целунах я по бузата, преглъщайки буцата в гърлото си, и с тиха стъпка напуснах апартамента на „Хан Крум“ 13. Да, майче, няма де се върна, повтарях си в автобуса, и в самолета, и в безкрайните безсънни нощи през следващите месеци и години, когато изпитах до дъно цялата горчивина и несрета на човек без дом и родина, на един чужденец. Този път опознах живота на проститутките, боклукчиите и клошарите край Сена не през обектива на камерата, а на живо, ставайки част от тях. Може би едва сега срещах толкова отзивчиви хора накуп. Едни от тях ме приютяваха в миришещите си на мъжко семе и евтин парфюм стаи, други ми даваха къшей хляб и шише вино, трети ме учеха как да избягвам срещите с полицаите и с чиновниците от емигрантската служба — на всички тези божи създания с големи човешки сърца ще съм благодарен до гроб!
Но и на другите съм благодарен — на наркоманите и сводниците, на корсиканците и хомосексуалистите, на пияниците и убийците, с които неведнъж се сблъсквах и на косъм отървах кожата. Защото с тяхна помощ свикнах да си държа очите отворени и когато спя, да чувам разговорите и когато не слушам и да съм готов във всеки един момент да скоча и да се бия, или — ако се наложи — да се спасявам с бягство. Това не са литературни измишльотини, както може да си помисли някой. Не, драги! Може да го потвърди всеки българин, когото съдбата по една или друга причина е запокитила някъде по широкия свят и той е трябвало да се оправя както може. Е, сигурно има и такива емигранти, които щедри сънародници са хващали подръка още на летището и са ги повеждали към луксозните си домове и посипаните с чакъл алеи в градините. Всичко има по широкия свят, навярно и това го е имало. И всъщност, аз не искам да правя лоша пропаганда на това тук и това там. Особено днес, есента на 1990 година, когато в родината ми, за която съм си мислил толкова пъти през годините като за окъпано в розово сияние райско кътче, се раздира от партизански борби, от мошеничества, спекула и несигурност. Говоря само за себе си и за това, което се случи с мен. Ако някой не вярва — негова си работа.
Друг някой може да попита — ами защо не отиде при оня твоя световноизвестен Модар — нали беше ти обещал бляскава кариера и помощ? Отговорът не е толкова сложен, както навярно ще се досетите, но и не е само в парите. Е, да парите също. И паспортът също, чийто срок родната администрация беше предвидила да изтече само след месец и се бе погрижила да не бъде удължаван в посолството при никакви условия. Но имаше и друго, и то си беше чисто мой проблем. А проблемът беше, че след цялата история с баща ми бях загубил вяра във високата мисия на изкуството. Докато аз снимах естетските си филмчета, в Париж гладуваха десетки хиляди, а в родината ми се гавреха с баща ми. Да се правя на човек на изкуството вече не беше работа за мен. За това се иска да се самозалъгваш, че доброто животно непременно ще победи лошото, а аз вече не вярвах на бабините си приказки пред камината в стария Пловдив.
Бях объркан и по друга причина. Не бях приел върховенството на парите, чийто парад наблюдавах всяка минута в прекрасния и мерзък Париж, но жестоко се бях разочаровал и в това, което ставаше в България. А би трябвало второто да стане доста по-рано, но кой да разсъждава върху него! Същата тази баба, която бе възбуждала детското ми въображение със сенките на чудовищата, както и дядо ми, бяха жив пример на гадостта на едно време, в което преди смятах, че съм имал щастието да живея. Защото при своето последно завръщане в София през онази мъчителна пролет бях научил от баща ми за изтезанията, които двамата му старци бяха понесли и преди, и след Девети септември. Бяха ги били първо в полицията, а после в милицията. И то такъв бой и на двете места, че баба ми до края на живота си ходеше кръв, а дядо ми дишаше с половината си бял дроб. Съжалявам, мосю Модар, но потомък на подобни хора, избягал от родината си, за да отърве последствията от несъществуващите грехове на баща си, не може да стане ваш ученик. Има по-важни неща от киното — и животът е едно от тях.
Чувам как във въздуха виси още един въпрос: ами милионите? Нали все пак си успял, пъси сине, какво сега плюеш срещу тези, които те приютиха, създадоха ти семейство, позволиха ти да натрупаш немалко пари, обградиха те с уют и спокойствие! Не плюя срещу тях и всичко изброено е истина, макар и без последното. Да, успях да се измъкна от тинята, тресавището не ме всмука, излязох на спасителния бряг. За любопитните ще кажа — успях да пробия в търговията с недвижими имоти. Само който не е запознат с материята, не знае колко трудно е това, особено за чужденец, за метек, какъвто за мнозина бях. Бизнесът с имоти се върти от едни от най-консервативните хора — нотариуси, адвокати, чиновници в кметствата. Всяко чуждо тяло тая пасмина отхвърля с решителността на организма, на който се присажда чужд орган. Да е жив и здрав Марк, старият евреин, който ме въведе в бизнеса и ми даде първите уроци. И късметът ми си каза думата, разбира се, за къде в този живот без късмет!
Но аз се разбъбрих. Трябва да се връщам в стария хол, превърнат за седмица с помощта на същите тези парични знаци в лъскаво бюро, защото първият посетител е вече там. Ще добавя само следното. Ожених се за французойка, роди ми се дъщеря и смятах, че ще оставя кости в страната, където почиват толкова светли умове на човечеството. Ала съдбата реши друго. Обвиненията срещу баща ми след дълги години тормоз се оказаха без всякакви основания и той бе реабилитиран, ала посмъртно. Майка ми се бе поминала скоро след
