Иван Голев
Смъртта на Плъха
На Митко Гавраилов — с обич.
Озъртах се за такси пред изхода на аерогарата, когато ги видях. Бяха трима — набити като борци, късо подстригани, с подплатени дънкови якета и ръце в джобовете им въпреки топлата вечер. Оставих куфара в краката си и им дадох възможност добре да ме разгледат: ръст 176 сантиметра, тегло 132 килограма, години — около четиридесет, лявото рамо по-ниско от дясното, челна плешивина, арабски нос и мустаче. Сакото и вратовръзката — жълтеникаво-бежови, панталонът, ризата, обувките — черни, портфейлът — в десния вътрешен джоб, ключът и доларите — в портфейла.
Посегнах отново към куфара, за да разберат, че огледът е приключил, и най-интелигентният, този в средата, се размърда. Все така с ръце в джобовете, той тромаво изприпка нагоре по стъпалата и застана насреща ми.
— Такси? — попита гъгниво, предполагайки навярно, че го прави едновременно на английски, френски и немски.
Лицето му беше одухотворено като кръмно цвекло. Трябваше да избягва да се върти около кравеферми. Горната му устна се повдигна в нещо като усмивка и откри тъмната фуга на липсващ зъб. По всичко друго си беше момче и половина.
— Каква е колата?
— Лада — отвърна той, изненадан и от моя български, и от въпроса. Дори се понацупи, макар от километри да личеше, че никога не е питаел синовна обич към страната на Великия Октомври. — Защо?
— Не обичам западни коли — посочих куфара. — Вземи.
Той се поколеба дали да го вдигне, погледна над рамото ми към стъклената врата и даже понечи да ме изостави, но в същия миг двамата му другари профучаха край нас като гигантски прилепи и той унило хвана дръжката.
Колата му нетърпимо вонеше на пропан-бутан и сега аз бях този, който се поколеба. Ала вътрешният ми глас, завърнал се наскоро след двайсетгодишно изгнаничество, се обади насмешливо: какво смяташ, че те чака от днес нататък?
Проследих стоически наместването на кожения ми ирландски куфар между балона за газта и крика и се напъхах върху задната дясна седалка. В сгъвката под облегалката ръката ми напипа люспа от лук.
— Накъде? — изви се към мен гидът ми.
— Хан Крум тринайсет.
Той се намуси още повече. Последната му надежда да съм поне надарен за езиците арабин рухна в пепеляк. Сбутаната централна уличка не беше достойно място за петролни магнати. Той подкара с рев таратайката си и аз се загледах в стъмненото небе, откъдето бях слязъл само преди тридесет минути.
Докато летях към милата си татковина с хиляда километра в час, за пореден път си зададох въпроса: не бъркам ли? Червенеещото като домат зад гърба ми слънце и напиращата нощ, в която скоро щях да се гмурна, представляваха чудесна метафора на това, което бях предприел. За мнозина то беше чиста лудост. След двадесет години живот в Париж и с капитал над осем милиона франка се връщах в София — окончателно и завинаги. Достатъчно беше да го съобщя на този отпред — виждах го как зяпва, поглежда ме бавно с бялото на очите си и в следващия миг се забиваме в първия неонов стълб.
Но фактът си беше факт — както и да го оценеше утре историята. Отзад в миризливия багажник се намираха последните остатъци от моето бурно минало. Това, което предстоеше, беше осигурено от две швейцарски и една испанска банка и от другото, ако още го имаше под челната плешивина. И ако въобще в ранната есен на 1990 година на света още съществуваха сигурни неща.
Електричеството угасна докато още бяхме на булеварда — млечните топки изчезнаха от стойките си под кестените, прозорците помръкнаха, единствено фаровете на редките коли заопипваха асфалта. Хлътнахме в мрака и след няколко завоя се озовахме на „петте кьошета“. В прозорците на стаените околни кооперации се замяркаха светлинки, като призрачни видения заизплуваха от дълбочините на стаите и, разлюлени несигурно, хвърляха бледи отблясъци върху оределите листа на липите.
Моят водач из тъмното царство измъкна куфара ми от газовата си централа и с чувството, че ми натрива носа, изръмжа:
— Двадесет и четири лева.
Остана нащрек — ръката му върху капака още не го спускаше, може би очакваше, че ще почна да се пазаря и тогава той щеше да метне обратно куфара вътре и да офейка.
Извадих портфейла и на червената светлина на габаритите се порових из него.
— Как се казваш ти?
Той помълча секунда.
— Жоро. Защо?
— А бе, Жоро, нямам двайсет и четири лева.
— Вдигнах очи и се насладих на рядката гледка как в една глава кръмно цвекло се зараждат недоумение, гняв и решителност. Той сложи ръце на кръста и отвори уста, за да Избълва нещо, но аз го изпреварих. — Мога да ти дам само това — връчих му една петдоларова банкнота и, без да бързам, се наведох за куфара си, следейки го с поглед.
Този път метаморфозата беше още по-завладяваща. Навярно само господ-бог би могъл да си позволи по-интересно развлечение, ако някоя вечер си пуснеше на видеото ускорения запис на сътворяването на човека от кал. Устата на Жоро се затъкна, веждите му се заиздигаха нагоре, клепачите му затрептяха като на Стан Лоръл миг преди да се разплаче и бубунестата му глава се изнесе напред като у костенурка, подушила мляко.
— Ъ-ъ, такова… много мерси.
— Няма нищо — вдигнах куфара и го понесох към дворчето.
— Ъ-ъ, друга… господине, аз имам телефон!
Спрях се. Той дотича и ми връчи някакво бяло картонче. Щях да падна — беше визитна картичка, няма шега. Мушнах я в джоба си и му подадох ръка.
— Това е добре. Благодаря ти още веднъж. Лека работа!
Сподирян от грейналия му поглед, се затътрих към пещерата на входа. Е, блудни сине, ето те на крачка от дома! Колко бяха стъпалата до първата площадка — седем или осем? Девет — забравил бях и за малко да се пребия. Изкачих се на втория етаж и извадих запалката и ключовете. Старата месингова табелка с фамилията на покойния ми баща блесна и ме приветства.
Вкарах куфара в хола, открих зелено пънче от дебела свещ и на оскъдната му светлинка се наместих в старото кресло. Пламъчето потрепваше, сенките на вазичките и статуетките подскачаха върху стените в странен танц. Запалих цигара, за да пропъдя миризмата на влага и вехти мебели, и зачаках да пуснат тока. Докато чаках, под клепачите ми няколко пъти нахално се вмъкваше искрящото видение на Шан з’Елизе с грейналата в дъното и Триумфална Арка.
Десет дни по-късно същият този хол беше неузнаваем. Прясно измазани в бяло стени, гълъбово-сив мокет, няколко лъскави осветителни тела, стъклена масичка леки кресла, канапе — всичко блестеше от чистота и ухаеше на боров освежител. Няколко живописни платна — от двама французи, един луд швед и една японка — караха погледа почтително да се премества от вратата към прозореца, украсен от текстилно перде и от тънки като цигарена хартия щори.
И все пак, надявах се, най-голямата украса на помещението не беше нито шведът, нито тръбното бюро с компютъра, вентилатора и телефона, заемащи ъгъла до прозореца, ведно с младия фикус. Защото до тях, пред тях или, най-точно, сред тях пламенееше едно ярко рижо петно, сякаш оживял от картина на Ван Гог слънчоглед, с две тънки бели стъбла, облакътени на бюрото, и други две — дълги и тънки, кръстосани елегантно под стола.
Варка, моята прясно назначена помощничка, беше на двадесет и три години, но изглеждаше на осемнадесет — и тъкмо заради тази измамна разлика от пет години я бях монтирал в дъното на хола си. Дъщеря ми Жизел беше също на осемнайсет. Да вижда в помощничката си собствената си дъщеря ми се
