него — подобно сянка на отлитналия от дървото лист. Сестра ми замина с мъжа си и двете си деца за Буенос Айрес и остана там, проклела родината си. А в София остана мръсникът, който бе предизвикал цялата тази трагедия, и си гледаше кефа с чувството, че е изиграл всички.
Заради него се бях върнал тук с цената на разбитото си семейство и попресилената си омраза към капиталистите. Ако не беше той, и аз щях да стана един от тях — килограмите вече ги бях натрупал. Но в един миг осъзнах, че не можеш да изживееш живота си с бремето на неизплатения дълг и същевременно да смяташ, че си преуспял. Тогава избираш единия път — и плащаш цената. Колкото и висока да е тя и колкото да не ти се плаща.
Жената, сефтосала корекомското ми канапе, беше около петдесетгодишна, облечена в черно, със сресана зад ушите коса и мнителна като съветски митнически инспектор. Тя стискаше на коленете си олющено подобие на чантичка и оглеждаше ту Варка, ту картините, ту мен с решително неодобрение. Когато й подадох ръка, усетих в своята влажна плът — като че току-що извадена от легена с прането. Целият й вид беше на несретно, самотно същество, оцеляло на този свят само благодарение неотслабващата си подозрителност към всичко в него. Погледът й беше тъмен, остър, с неприятен блясък. Тя очевидно си даваше сметка, че той е единственото й оръжие, и не спираше да го забожда в мен и Варка като рапира.
— Вие сте шефът, нали? Госпожица Пиперкова — представи се тя с несъмнено достойнство.
Усмихнах се колкото е възможно по-ласкаво.
— Приятно ми е, Дяков. На вашите услуги съм. — Понеже бедната Варка отново бе пронизана и не знаеше къде да се дене, добавих. — Това е моята помощничка. Говорете спокойно.
Госпожица Пиперкова извади от мукавената си чантичка носна кърпа с размерите на резервен парашут, изсекна се сухо и вирна острата си като на Данте брадичка.
— Бих искала да се заемете с един случай… с наказването на една особа… извършила убийство!
Изобразих на лицето си готовност за доживотно съдействие и кимнах.
— Слушам ви.
— Става дума за брат ми. За покойния ми брат — изхлипа тя с неочаквана театралност, сграби кърпата и захлупи главата си.
За всеки случай внимателно я огледах — не бих се учудил, ако откриех в плата два малки прореза, през които ме наблюдава.
— Моите съболезнования — покашлях се.
Тя откри лицето си като ханъма пред законния си повелител.
— Уби го неговата жена — изсъска зловещо. — И искам вие да го докажете. Ще ви се отплатя богато.
Май се бях излъгал в нейната несретност — несретник щеше да е сега всеки един от онези късметлии, овреме отказали се да я направят госпожа. Върху продълговатото й лице изгря мрачна радост. Изглежда, предчувствуваше как чрез мен пръстите на възмездието ще стиснат шията на снаха й.
— Ще се постарая — уверих я. — Едно кафе, уважаема госпожице?
Тя оголи три едри зъба, по които червилото бе повече от това върху тънките й устни.
— Мо-же… Европейско, нали?
Кимнах първо на нея, а после на Варка, която щастлива се изниза в кухнята.
— Цигара?
— С удоволствие.
Кръстосвайки крак върху крак, тя изпусна елегантно облаче дим и ме накара за миг да забравя окаяната й външност.
— Ние с Дими сме крайно артистични личности. Дими е брат ми, както се досещате. За беда, само той има късмета да превърне своите наклонности в професия. Аз… така да се каже… не можах да ги изявя напълно. Дими работеше в театър „Ателие“, знаете го сигурно, дето е на „Раковска“. Беше театър-майстор, но всъщност той движеше всичко — правеше декори, набираше артисти, понякога дори играеше малки роли. Беше душата на колектива — те нямат постоянен състав, актьорите гастролират, и всички идваха заради него, заради неговата пламенност и всеотдайност. Той беше… ах, как ужасно звучи това „беше“ — тя подсмръкна дълбоко и притвори очи.
Отвори ги, когато чу, че Варка влиза с кафето. Погледна димящата чашка, после безмълвната Варка и устните й се свиха с обвиняващо недоволство.
— Сварихме го миг преди да дойдете и го наляхме в термос. Съвсем прясно е — уверих я и взех своето.
Отговорът ми я удовлетвори, тя си сложи захар и Варка можа да си седне зад бюрото, освободена от подозрение.
— Тъкмо заради този негов слънчев характер жена му го ненавиждаше. Тя се беше оженила за Дими заради къщата и мястото, след като първият й мъж я бе натирил заедно със сина й. А ето как му се отблагодари тя — госпожица Пиперкова сръбна от кафето и за пръв път видях в очите й одобрение.
— Какво се случи с брат ви? — попитах, защото тя млъкна, неочаквано хипнотизирана от японския пейзаж зад гърба ми.
— Изгори го, подпали го — трепна тя и очите й блеснаха. — Преди месец и половина, на осемнайсети срещу деветнайсети август. Запали къщата хладнокръвно и брат ми изгоря. Ето го, вижте го, милия! — тя изхълца, както ми се стори, вече искрено и извади от чантичката си пожълтяла снимка.
Мъжът на нея беше остронос, с извит надолу мустак и приличаше на плъх, който пише стихове. Впечатлението за това идеше от очите му — големи, влажни, напоени с безмерна тъга и отговорност за цялото човечество. Но малките му устни и отсъстваща брадичка издаваха хищност, а намазаната с брилянтин коса и щръкналата папийонка навярно оказваха неотразимо въздействие върху кварталната зарзаватчийка.
— Откога е снимката?
— Е, да, тук е по-млад. Почина на шейсет и две.
— Какво е заключението на следствените органи?
— Какво да е — злополука. В мазето си брат ми държеше едно варелче с бензин — нали знаете, криза… запасил се беше. Казаха, че навярно е станало късо съединение и са пламнали някакви парцали. А после е гръмнал варелът и е лумнала къщата.
— През бетонната плоча?
— Стълбите за мазето бяха дървени. Стара къща, още от баща му… от баща ни — поправи се тя и ме стрелна с поглед. — Ние всъщност не сме кръвни брат и сестра. Моята майка и неговият баща се ожениха, когато аз бях на десет, а той на двайсет години. Мама е още жива, а баща му почина. И двамата бяха музиканти — свиреха по заведения. По изискани, искам да кажа, не по някакви си кръчми!
— И защо мислите, че жена му го е извършила?
— Нали ви казвам — тя не търпеше неговата артистичност. Винаги е смятала и него, и мен за ексцентрици. Докато за нея на най-високото стъпало стоят запасните офицери. Като съседа им, Карастоянов…
Запалих цигара и се опитах да преценя доколко тази неосъществена Марлен Дитрих беше с всичкия си. Щеше да е лоша поличба, ако първата ми клиентка се окажеше куку. Същевременно, оставех ли настрана патологичната й омраза към снаха й, нищо друго не говореше за болен човек. Бързи реакции, наблюдателен поглед — макар че пък тази постоянна мнителност…
— Защо се насочихте към мен? — попитах невинно като ангел. — Искам да кажа — откъде научихте, че съществува фирма, занимаваща се с подобна дейност?
Очаквах отговорът да бъде — „от рекламите“, и тогава навярно щях да се опитам много внимателно да я отпратя, макар и с ужасния риск това да ми донесе нещастие. Тя обаче каза друго и то промени нещата.
— Как откъде, ами от майор Алашки! Мислех, че сте негов колега и знаете.
В известен смисъл бях поставен натясно и хвърлих търсещ опора поглед към Варка. Тя не ме
