струваше най-сигурната гаранция за самотен мъж срещу евентуалната му глупост. Едно от нещата, от които бях решил да се предпазя, бе, излитайки от кафеза, да не кацна пред ловна двуцевка.
Бях я открил случайно на Централния пазар, докато пълнех една голяма торба с есенни плодове и зеленчуци. Тя крачеше между сергиите като сънена блатна птица, цялата в черно, и мързеливо хрупаше ябълка.
— Един портокал повече ще ви отива — закачих я пътьом. — Заради косата.
Тя спря да дъвче и ме огледа от глава до пети.
— Да не би да имаш дръвче на балкона? — попита любопитно и отхапа от ябълката.
Що ли ми трябваше да я занасям, помислих си и се чудех как да се измъкна с достойнство, когато тя ненадейно ми предложи помощта си.
— Дай едната дръжка, ако искаш. До ъгъла.
Почувствах се глупав, плешив дебелак, какъвто без съмнение в този момент и бях. Усмихнах й се вежливо, давайки й да разбере, че само съм се пошегувал. Тя обаче беше добила изведнъж делово изражение и, сбърчила вежди, понесе своя дял от товара. Тази нейна решителност не се изплъзна от погледа ми.
— Работите ли някъде? — попитах я, колкото да поддържам разговора. И друг път се бях улавял, че с млади момичета това беше един от задължителните ми тъпи въпроси. Навярно беше също толкова идиотско, колкото да политаш заиграло се дете дали не му се спи. Но този път, стори ми се, във въпроса ми имаше смисъл.
— Защо, трябва ли? Просто си ям ябълка.
Както и предполагах, постави ме точно на мястото ми. Зачаках мига, в който щяхме да стигнем ъгъла, да й благодаря и с облекчение да я изоставя. Плахо проблесналата идея да я наема в бюрото си ми се видя, меко казано, инфантилна. Как така ще се довериш на първата безделничка, шляеща се из пазара, и ще претендираш, че си един печен работодател!
Но животът понякога си прави шеги и с най-пресметливите какъвто, въпреки опита си, все пак не бях. Иначе какво търсех в тази разкапваща се като гнил зарзават държава?
— На трамвая ли си? — попита ме небрежно тя, дояде си ябълката и прилежно пусна огризката в каменното кошче, което прибави нова червена точка в служебната и характеристика.
Истината беше, че възнамерявах да взема такси, но някой друг, когото чувах за пръв път, отговори от мое име.
— Да, ще го хвана отсреща.
— В каква посока?
— Към площад „Славейков“.
— Е, тогава ще пътуваме заедно.
И тя бодро ускори крачка.
В трамвая току я понаглеждах, мъчейки се да определя дали е от ония, които първо се лепват за теб, а после ти лепват нещо, или беше едно услужливо по природа същество, което го духа вятърът, и както сега ги помага, след секунда може да те изостави насред уличното платно. Все пак й предложих най-хубавата ябълка от чантата. Тя оцени качествата й, обърса я с длани и като примижа, захрупа я с удвоено усърдие.
— Правилно. Трудът трябва да се възнаграждава — избърбори с пълна уста и май тъкмо това, въпреки съмненията ми, окончателно реши въпроса.
Сега Варка седеше зад бюрото в хола ми и бавно отлепваше и долепваше пред носа си върховете на разперените си пръсти.
— Шефе, все така ли ще е? — изви тя глава към мен, усетила, ле я наблюдавам от креслото.
— И по-зле ще е — успокоих я и пак вдигнах вестника пред очите си.
Ала нямаше какво толкова да се правя на голям читател — цялата тази помия ми напомняше „Бай Ганьо“, който в Париж препрочитах всяка божа зима. Оставих вестника да се плъзне на пода и като стар буржоа скръстих пръсти върху шкембето си.
— Нали знаеш, иска се време, додето светът разбере, че сме се пръкнали в негово услуга. За мнозина бюро „Дяков“ е поредната фирма за лепене на тапети. — Тя въздъхна примирено и тъжно ме изгледа със сините си като пирински езера очи. Не биваше да я отчайвам. — Пуснал съм достатъчно информация по всички канали в бранша. Нещо повече, имам пресантиман, че още днес някой ще цъфне. Искаш ли да гризкаш?
Тя кимна с пресилено оживление и мислено я поздравих за доброто възпитание. Отидох в кухнята, избрах най-голямата и сочна ябълка, измих я със сапун, сложих я в чинийка и, връщайки се в хола, й я поднесох с поклон. Знаех, че съм смешен като се държа така, но ми се щеше да я по-разсея. Макар да нямах никакви основания да се чувствам виновен, струваше ми се, че не друг, а аз бях постъпил като ловец, който първо е ранил сърничката, после я е излекувал, а когато тя е позаякнала, я е впрегнал в каруца. Изглежда, през тези първи дни носталгията по Жизел си казваше думата и това рижо същество бе нещо като нейна заложничка.
Зъбите на Варка умело обираха последните връхчета ябълкова плът от огризката, когато камбанката на вратата мелодично иззвъня. Погледнахме се като двама заговорници, за които е настъпил решителният час, и й дадох знак да отвори. Варка се изправи и с еластична походка се запъти към вратата, а аз, за повече важност, се вмъкнах в кабинета си.
Додето тя отваря, мисля, мога накратко да ви разкажа за причините, поради които в тази есенна утрин се намирах на „Хан Крум“, а не на булевард „Сегюр“. И вероятно трябва да, започна от щастливото си детство.
Най-ранните ми спомени датират от един слънчев пловдивски двор, покрит наполовина с асма, сред който аз, малко набито момче, се гоня с няколко подобни на мен хлапаци. Това е домът на баба ми и дядо ми по майчина линия — неголяма двуетажна къща в старата част на града, под върха на едно от тепетата. Летните дни и месеци са безкрайни, озвучени от лястовичи цвъркот и чаткането на конски копита по калдъръма. Зимните вечери край камината са изпълнени с друга наслада — в сумрачните ъгли на вестибюла оживяват странни и зловещи животни, изпълзели от приказките на баба ми, влизат в люти схватки, святкат люспи, тракат зъби и нокти, ала в крайна сметка доброто животно побеждава, а лошото се гърчи в краката му и на хищната му уста избива предсмъртна черна пяна.
Времето бързо се търкаля и аз съм ученик в София. Син съм на енергичен хидроинженер и на строга, ала справедлива библиотекарка — майка ми, която всеки ден стои над главата ми и упорито ме въвежда в школската наука. Тук е и по-голямата ми сестра, живяла в София, докато аз бях в Пловдив. Тя се оказва едно отзивчиво, спокойно като голяма риба същество, което ме защитава от многобройните нападки, понеже аз, от своя страна, съм доста немирен екземпляр, с когото момчетата долу от улицата бързо намират общ език в лудориите си.
След известно време баща ми заминава да строи язовири в Сирия и една година или две ние тримата живеем с новините от писмата и лъскавите картички, които все повече изпълват витринката на библиотеката и ни залъгват с предстоящото пътуване, дето ми се струва, че все не идва. Ала ето че най- сетне и ние стягаме куфарите. Сбогом, софийско ежедневие, здравейте, бял Дамаск и пясъци! Животът на едно момче сред чужденци е трудно изпитание, което обаче, ако то издържи успешно, ще го научи завинаги как да се оправя в битието, където всички ние бездруго сме едни залутани чужденци. В тази страна овладях френския, както и боя — макар че арабчетата, с които си играех, деца на строителни работници, бяха общо взето кротки и се отнасяха с уважение към мен, малкия европеец. От престоя си в тази топла, безводна страна почерних и друго познание — че човек може да превьрне пустинята в градина единствено и само с упорит труд. Ако не бях разбрал това, и аз щях да стана по-късно един от онези несретници, които в зимните нощи спят под мостовете на Сена.
За Франция заминах след гимназията — и изобщо нямах намерение да оставам да живея там. Отидох да следвам, използвайки назначението на баща ми в търговското представителство. Всичко вървеше по мед и масло — по това време ме влечеше кинооператорството и се записах в класа на придобилия вече световна слава Жан-Люк Модар. Заснех два документални филма — за живота на проститутките и за този на боклукчиите — неща, които въпреки блясъка на парижките булеварди, не можех да отмина с равнодушие. Месеци наред ставах преди изгрев и с двама мои съкурсници обикаляхме Булонската гора и предградията, за
