разбра.
— Кафе ли? — изправи се, готова да ни обслужи.
— Кафе? — повторих въпроса й към гостенката, но тя поклати глава. — Не искаме кафе. Благодаря ти! — Варка разочаровано седна под фикуса. — Разбира се, госпожице Пиперкова, аз съм колега на майор Алашки, макар и не съвсем. Предполагам, казал ви е, че бюро „Дяков“ е частна фирма. Аз съм първият човек в София, който откри подобно бюро. Това изобщо стана възможно съвсем наскоро. Та в този смисъл не съм колега на Алашки, но имам законното право да се занимавам с издирвания и разследвания, както и, ако обстоятелствата го изискват, да отнасям събраната информация към съда.
— Точно така! Това ми каза и майор Алашки. Не мога да разбера какъв е проблемът?
Проблемът е, драга моя, луда ли си или не! Вместо да кажа това, естествено, измърморих галантно:
— Няма никакъв проблем, госпожице. Просто малко уточнение.
— Чудесно! Значи, споразумяхме се, нали?
Така изглеждаше. Теглих си една наум за своята мекушавост и извадих бележник.
— Добре, да запишем. Брат ви се казва Дими…
— Димитър Боцев. Жена му — Нора Казакова. Тя дори не пожела да вземе фамилията му! И по-добре. Иначе сега щеше да мърси името му!
— Адреса на къщата?
— Драгалевци, улица 309, номер 5. Близо до вилата на професор Стайков.
Нямах честта да познавам такъв професор, но това сега беше най-малката ми грижа.
— Телефон имате ли?
— Не, за съжаление. Живеем с мама в един нов блок в ЖК „Обеля“.
— Варке, дай на госпожицата една картичка! — Рижата ми помощничка изпълни веднага поръчката. — Това е нашият телефон. Обадете ми се след два-три дена.
Прибрах бележника в джоба си и се опънах назад.
— Това ли е всичко? — попита Пиперкова, като че ли пообидена от слабия ми интерес.
— Засега — да.
— Но вие не знаете дори името ми!
— Напротив, знам го. Ефросина.
Невидима разтегалка за обувки удължи лицето й.
— Но… как?
— Няма нищо за чудене, имаше го на снимката.
— Ах! — трепна тя засрамено и наведе глава. — Ами тогава… — тя бръкна пак в чантичката си и извади илик. — Ето, за начало.
Полюбопитствах как ме оценява и надникнах вътре — имаше две банкноти по двайсет лева и една от десет. Сериозна сума, няма що — два долара и петдесет цента.
Върнах й плика.
— Благодаря, госпожице, но засега ги задръжте. Поръчал съм огнеупорна каса, но ще дойде след няколко дни. Има време — успокоих я, понеже тя още не прибираше парите.
Изчаках я да се приготви за тръгване и станах едновременно с нея. Тя отново се втренчи в японската картина и се видях принуден да й кажа две думи.
— Авторката е млада художничка. Живее в Париж. Това е една от ранните й работи — наименованието й е „Изгрев или залез — все едно“. Харесва ли ви?
Струва ми се, че очите й, вперени в пламналите от червеното слънце извити краища на стрехите, за миг се уголемиха уплашено.
— Да, да… Хубава е. Една такава — азиатска… Довиждане, госпожице — обърна се тя вдървено към Варка. — Благодаря за кафето.
— Беше удоволствие за мен, госпожице — Варка направи кникс като изпяло песничката си момиченце.
Изпратих гостенката ни до вратата и я изчаках да завие към долната площадка. После се върнах при Варка.
— Какво ще кажеш?
— Вампир. Истински вампир! — изсъска тя като тенджера под налягане. — Смятате ли, че всичко това е вярно?
— А ти?
— Уф! — тя се тръшна на канапето. — Не знам. Изглежда ми само безумно злобна.
— Трябва да сме По-снизходителни към слабостите на другите — изрекох с глас на пастор и се приближих до прозореца. Разтворих леко щорите и погледнах надолу. Госпожица Пиперкова пресече улицата и се приближи до висок мъж с бял панталон и бяло сако, с дълга права бяла коса и, както ми се стори оттук, с изрязано скулесто лице. Двамата размениха няколко думи и тръгнаха към булеварда. — Ела да видиш нещо.
Варка застана до мен.
— Какъв е този санитар? — попита с недоумение.
— Как какъв, от лудницата — отговорих, за да й се харесам.
Тя избухна като риж пламък от варел с бензин. Оставих я хубаво да се насмее. Черната Пиперкова и белият мъж се скриха зад ъгъла.
— Добре. Сега потърси Алашки.
— Няма го в управлението — каза тя след минута. — Какво ще правим?
Погледнах часовника си — наближаваше дванайсет.
— Ще ме заведеш в някоя кръчма. По възможност долна и с музиканти. Аз черпя.
Варка ме погледна и одобрително врътна глава.
— Шефе, ти май ще излезеш много готин. А само като си спомня как пуфтеше с оная чанта!
Не бях ходил в Драгалевци от ученическите си години. Споменът, който пазех оттам, беше за едно китно селце и за малка вилна зона, в която половината от къщичките са дървени и вапцани в жълто. Това, което виждах сега, ми приличаше на смесица от парижките бидонвили и пловдивските предградия. Масивни къщи се редуваха с паянтови бараки, свинарници и кокошарници се гушеха под величествени сребърни ели и кипариси. Старото и новото, красивото и безвкусното се бяха преплели едно в друго като цветна леха, нападната от бурени. По изровените улици купчини пясък и засъхнали буци цимент караха Жоро непрекъснато да върти волана наляво-на-дясно. Имах чувството, че се движим през местност, където довчера са падали малки пакостливи бомби.
— Извинявай, шефе — произнесе Жоро, след като ме друсна яко в една дупка и изспсува под носа си. — Не е ли онази там?
Къщата, която ми посочи, също приличаше на жертва на бомбардировка. Половината от покрива се беше срутила и през зейналите отвори на строшените прозорци се виждаха щръкнали греди. Няколко от близките дървета стърчаха като черни средни пръсти, показани на невинно-бистрото небе. Слабият ветрец, полъхващ от планината, донесе до ноздрите ми миризмата на непочистена печка за въглища.
— Спри тук и ме чакай.
Измъкнах се от колата и се вторачих във веригата, обхванала вратата и страничния кол. Катинарът беше голям колкото дамска чанта, огромната му ключалка нагло предупреждаваше: „Който и да си, изобщо не се захващай с мен!“ Този, който Го бе поставил, явно разчиташе на хорското лековерие — защото бе достатъчно да откача два тела от кола, да изнижа нагоре веригата по него и по тръбната рамка на вратата и да се озова в двора.
Действието ми не мина незабелязано — от съседния парцел се донесе яростен лай и един тютюневожълт сетер се нахвърли с лапи върху разделящата ни мрежа. Подготвих се да дам отчет на съседите какво търся тук и бавно закрачих към къщата. Ала никой не се заинтересува от мен, само кучето, след като разбра, че не съм от плашливите, млъкна сърдито и ме заследи с професионален ловен поглед.
Гледката вътре беше повече от тягостна. Напукана мазилка, овъглена дървения, продънено дюшеме и
