жалки остатъци от дюшеци и килими — цар Огън бе вилнял дълго и безпрепятствено, доказвайки за пореден път, че с него започваше и свършваше всичко. Дори ламаринената мивка в кухнята — се беше усукала и заприличала на улук.
Вратата към мазето или това, което бе останало от нея, се бе килнало върху стената, избито навярно от експлозията. Помислих, че няма да мога да сляза долу — дървеното стълбище също бе изгоряло. Затова пък някой се беше погрижил да спусне подвижна стълба и, като внимавах да не счупя някоя от пречките, се смъкнах в мазето. Както и очаквах, тук разрухата беше пълна. Варелът бе изтънял от огъня като дантела, от електрическото табло бяха останали само куките, на които е било забито в стената, и окончанията на разпоени проводници. Изтърбушени кофи, неузнаваема рамка от велосипед, още някакви метални парчета, напомнящи авангардните кинетични скулптури в Центъра „Помпиду“, както и малка купчина превърнати едва ли не в кокс бивши въглища — това заварих в тази черна като ада дупка.
Бях стъпил на първата пречка и вдигах крак за втората, когато стълбата се разлюля и едва не паднах. Вкопчих пръсти и вдигнах глава. Три чифта кръгли неща се взираха в мен — едни човешки очи, едни кучешки и, най-неприятното, двуцевка. Стъпих обратно долу и шумно въздъхнах.
— Какво търсиш там? — изкряска мъжът и сетерът, зарадван от тона му, злобно заръмжа.
— Падна ми топчето — изтърсих.
— Какво топче?
— Такова. Нищо, ще си направя друго — мушнах палец в носа си. Оня наведе още малко пушката. — Слушай, разкарай тая базука.
— Кой си ти бе? — в гласа на ловджията гневът се бореше с паниката. Сетерът излая трикратно и остана с отворена паст.
— Само не пуцай. Гледай, ето — с два пръста бавно бръкнах в джобчето на сакото си и измъкнах картата, вързана на конец. — Да я откача ли?
Видях как не картата, а конецът го накара да отмести цевите от мен. Въпреки това не се предаваше.
— Хвърлете я.
Откачих я от безопасната игла и му я хвърлих. Той се втренчи в нея и недоверието му получи нова вкусна порция.
— Ти не си от милицията! Каква е тая карта?
— Частно ченге съм. Частен детектив, ако повече ти харесва. Виж отдолу печата. Да не мислиш, че съм си играл да го рисувам, за да крада пепел… Офицер си, помисли малко — завърших помирително.
Сетерът изджафка два пъти — навярно ме предупреждаваше да не държа такъв Тон на стопанина му.
— Откъде знаеш, че съм офицер? — не се предаваше той.
— Виж си панталона — посочих крачолите му, ушити от здрав интендантски плат. — Господин Карастоянов, запасен офицер.
— Другаря Карастоянов — натърти той и сложи пушката при нозе. — Качвай се.
Изкатерих тялото си догоре и протегнах ръка за картата. Той ми я върна с презрителна гримаса.
— Егати запада! Щом и у нас се навъдиха частни детективи… — Карастоянов метна двуцевката на рамо и потупа сетера по вярното теме.
Беше една глава по-висок от мен, рано оплешивял, с четвъртита челюст, космати ръце и леко криви крака — истински мъжкар. Надявах се след като видя габаритите ми да поомекне, но поне засега пушката и кучето му пречеха да бъде реалист.
— Може ли да ти задам два-три въпроса? Извинявай, че говоря на „ти“, но ти пръв започна.
Той смръкна с достойнство и ритна някакво тенеке.
— Какво има?
— Как стана тая работа? — посочих пепелището околовръст.
— Откъде да знам. Бях в града. Рожен знае, но си трае.
Щом чу името си, песът умилен изскимтя.
— Кога е станало?
— През нощта на осемнайсти срещу деветнайсти август. Пожарните са дошли към три. Обаче късно.
— Много бензин ли е имало долу?
— Откъде да знам! Човек като хората ли е да се похвали. Мъкне като лалугер и все гледа да го не видят. Ама на му сега! Циция!
— За мъртвите или добро, или нищо.
— Ами! На тоя… — запасният пълководец се изплю в пепелта. — Такива като него така свършват.
Кимнах към окадената бутилка от пропан-бутан в ъгъла.
— Здрава е.
— Празна е, затова. Иначе е могло и стените да паднат.
— Защо сестра му смята, че жена му го е подпалила?
Той се опули насреща ми, лицето му бавно се наля с кръв и пръстите му, стиснали ремъка, побеляха.
— Тая кукундела! Така ли ти каза?
— Ъхъ.
— Гад със гад! А не ти ли каза как оня нейният, с попската коса, веднъж гони Боцев да го коли с брадвата?
— Не… Какъв е той?
— Какъв, алтафини като нея!… Търкулнало се гърнето, намерило си похлупака. Дъновист ли, бъновист ли!…
— За какво е искал да го коли?
— Откъде да знам — вметна той пак крилатата си фраза. — Гонеше го из двора, та пак трябваше да вадя пушката.
— Къде е сега вдовицата на Боцев?
— В града е. Какво да прави тук! Има едно апартаментче в Обеля, там е с Манолчо.
— Колко годишен е?
— Манолчо ли? Двадесет и пет-шест… Електротехник е в хладилния завод.
— А Нора Казакова къде работи?
— Че не знаеш ли? При твоите хора, дето са ти извадили картата. Слушай, теб кой те праща?
— Госпожица Пиперкова, сестрата на Боцев.
— А-а, така кажи! Значи, дошъл си да събиращ информация срещу Нора! Няма да стане, другарче! Язък, че си бил път. Най-много да ти вземат картата и край на кариерата ти. Шеркол Холм! Хе!
Почесах се по темето и огледах напуканите от огъня стени.
— Стара къща. Как ли е издържала на взрива?
— Старите са по-държеливи. И тая, и мойта бащите ни са ги строили. Като беше земетресението във Вранча, не се помръднаха. Земята е стабилна тук. Навремето моят баща е имал десет декара, и това място е било негово. След Девети обаче се налага да ги отстъпи. Почти без пари. И баща му на този — той отново подрит-на тенекето, — беше един от първите, който се засели. Беше болнав човек, свиреше на цигулка. Казваше, че заради въздуха е дошъл в Драгалевци. Преди това е живял някъде в Подуене.
— Артистично семейство — подхвърлих, — музиканти, артисти… Нали Боцев беше артист?
— Кой артист, той ли? Хе! С тая мутра на плъх. Никакъв артист не беше, ковеше дъски в театъра и метеше сцената — ако това е да си артист!…
— Чух, че Нора Казакова се е омъжила за него, защото е смятала, че е артист — излъгах.
— Какво-о? — Карастоянов пръхна като кон във вода. — Глупости!
— А за какво, по сметка ли?
Запасният офицер разбра, че е сбъркал с пръхтенето и се намуси. Потупа Рожен по главата и се насочи към изхода.
— Да бе, какво стоим тука! — последвах го на двора.
Смятах, че ще се спре, за да продължим разговора, но той закрачи към улицата с твърда войнишка
