изтребление от следващия гостуващ „ловец“.
Всичко това обясняваше защо коментарът на Саймън Уотли толкова развесели Лу Елиот.
Забрави, че този мъж е един от най-могъщите конгресмени в цялата държава — по дяволите, един от най-могъщите мъже в целия проклет свят. Кажи му какво си мислиш.
Да, точно така.
„Добре, конгресмене, мисля, че си алчен, себичен кучи син, който си пада по марково уиски, обича да прострелва диви патици, да притиска желаещите и не толкова желаещите жени и предпочита парите пред всичко друго — помисли си Елиот. — Точно като мен.“ Силни думи.
Точно като мен.
За миг той се зачуди какво би изпитал, ако унищожи Смолсрийд — един от най-могъщите мъже в Конгреса. По дяволите, в целия проклет свят.
Вероятно като да извиеш врата на една от онези проклети малки, още неоперени канадски гъски, които обикалят с крясъци цялата околност и подлудяват трудолюбивите хора.
Завладяващият образ накара Елиот да се усмихне и за миг да забрави смразяващото присъствие на фигурата с качулката в близкото прикритие.
Но въпреки коварността на мислите и подлостта на предстоящите действия Лу Елиот не забрави най- важните принципи на работата си. Трябваше да бъде подготвен и мотивиран. Ако е необходимо — и по- енергичен. Нужно бе да се успокои, да усмири и овладее огромната ярост на ужасно крехката си егоцентричност. Дори да затвори очи, че опитен ловец като Смолсрийд бе доверил на младата и неопитна адютантка оръжието си.
За щастие, въпреки честолюбието си опитният надзирател този път не трябваше да прекалява с похвалата си. Саймън Уотли, безсрамният подмазвач, и подполковникът, когото Елиот познаваше много добре, го казаха точно. А Елиот бе човек, който по-скоро би целунал задник, отколкото Джон Ръстман.
Това беше дяволски добър изстрел.
— Отличен изстрел, конгресмене. Не мога да се сетя за повече от половин дузина пъти, когато съм виждал нещо подобно.
Помургавелият надзирател на блатото вдигна палец към Смолсрийд, за да изрази одобрението си, преди да поеме двата трупа на диви патици от обучените ловджийски кучета.
Искрената похвала на уважаван експерт по водни птици като Елиот успокои раздразнения законодател.
— Господ като мой съдия ми показва правотата през целия ми път. — Смолсрийд вдигна самодоволно поглед към празното небе. — Носил ми е късмет през целия ми живот. Благословил ме е с прекрасен ген. Нетрепващи ръце, остър поглед, чисти дробове. И нюх за убийство — добави той, потупа острия си нос, покрит с вени и белези от шарка, и намигна немирно.
— И кучетата го одобряват. — Саймън Уотли се кискаше, докато двата жизнерадостни шоколадови лабрадора подскачаха и пръскаха обитателите на ловното прикритие, след като бяха намерили и донесли още две мъртви патици.
— Ако и другите мои избиратели бяха толкова жизнерадостни, верни и покорни, нямаше да е необходимо да търся други, за да набавя нужните средства за останалата част от моята кариера — рече конгресменът с дрезгав глас, докато изтриваше водата от лицето си.
— Охо, като че ли още едно ято долита от север. — Домакинът кимна към черните петънца в небето, докато сръчно презареждаше първата пушка, която подаде на Смолсрийд. — По-добре хвани кучетата, Лу — добави той, сочейки озъбените лабрадори, нетърпеливи да открият и донесат плаващия труп на последната патица.
Елиот бързо изтри окървавената ръка в джинсите си и грабна каишките на кучетата.
— Още едно ято диви патици? — Ненаситна алчност заблестя в хлътналите очи на Смолсрийд и те изглеждаха много по-големи, отколкото бяха в действителност.
Ръстман замислено кимна с глава.
— Не бих се изненадал. Може би една или две червеноглави патици, ако имаме късмет.
Офицерът не спомена, че конгресменът дължеше голяма част от късмета си на огромните умения на Лу Елиот да залавя от канадските им гнезда младите диви патици, които пренасяше контрабандно през границата и скриваше в оградено място в отдалечен район от семейния резерват на Ръстман. Там, хранени оскъдно и защитавани от хищниците в природата и хората, патиците чакаха благоприятния момент — такъв като посещението на много богат и влиятелен конгресмен, — когато друг добре обучен служител ги пускаше на свобода. Привличани като от безотказен магнит, те политаха обратно по своя миграционен път директно над ловните прикрития за високопоставени личности в резервата на Ръстман.
Не точно като стрелба по патици в клетка, помисли си подполковникът. Но близко. Дяволски близко.
Той се усмихна, доволен от мисълта, че дори опитен ловец като Смолсрийд можеше да стане глупак, когато са вложени достатъчно пари.
— Червеноглави патици?
Очите на политика замигаха алчно. Червеноглавите патици се срещаха много по-рядко от другите. Ръстман кимна.
— Отваряй си очите. Ние…
Но преди богатият земевладелец да успее да потвърди оптимистичните си думи, няколко едва доловими бибипкания го накараха отново да се протегне към малкия радиопредавател на колана му.
— Ръстман — отговори тихо на повикването в микрофона зад яката си и бдителният му поглед последователно обходи заобикалящите ги бурени, водно пространство и небе, докато всички останали в ловното прикритие замълчаха. Нищо друго освен един малък самолет, който летеше високо над далечните облаци на запад и приближаващото се ято патици. Той не забеляза други признаци на живот в околността.
— Изглежда, че се появи дявол на четвърта позиция, подполковник.
Гласът, който Ръстман чу от малката слушалка в дясното си ухо, звучеше глухо и монотонно, резултат от кодираното програмно осигуряване на радиоприемника.
— На какво разстояние?
Гласът съобщи приблизителните координати в югоизточната част, но офицерът продължи да се взира в северния бряг на езерото Логърхед.
— Два, а може би три възла — добави гласът.
— Можеш ли да го идентифицираш? — Ръстман знаеше, че всички останали го наблюдават и без съмнение внимателно слушат думите, които изрича.
— Не разпознах лодката, но според мен със сигурност прилича на проклетото паче ченге.
Ръстман кимна.
„Проклетото паче ченге“ беше неофициалното прозвище на специален агент Уилбър Богс — единственият надзирател от американската Агенция за охрана на околната среда, назначен в тази красива местност на Южен Орегон. И от гледната точка на Ръстман — единствената пречка за безпрепятственото ловуване на водни птици в семейния му резерват.
— Насам ли се е насочил? — Когато зададе въпроса, той прозвуча глупаво дори и за самия Ръстман. Богс беше упорит и твърдоглав и знаеше точното местоположение на двете ловни прикрития за високопоставени личности на Ръстман. Разбира се, че беше се насочил към тях. Защо иначе един федерален агент ще работи през уикенда и ще влиза незаконно в частна собственост, освен да обезпокои Ръстман и неговите важни клиенти?
„Проклет натрапчив кучи син — изруга тихо подполковникът.
— Защо и ти нямаш цена както всеки друг?“ — От сутринта се навърта близо до брега с въдица. Може просто да лови риба, но се държи, сякаш чака за нещо или някого.
Непрекъснато се озърта наоколо с бинокъл и не поглежда към плувката на въдицата си — докладва гласът в слушалката на Ръстман. — След това изведнъж си тръгна, но изглежда, възнамеряваше да заобиколи и да влезе в заградената местност от юг. Мисля, че ще мине малко време, преди да успее да се добере до нас. Изглежда, винтът му се е замотал много здраво в мрежата, а вероятно си е ударил и главата доста лошо. Иска ми се да сме сигурни, че ще остане там за малко.
Устните на подполковник Джон Ръстман се извиха в крива усмивка на задоволство от успеха на
