Лайтстоун леко се усмихна.
— Добре, Пакстън, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, определено мисля, че може да проработи.
Командирът на екипа изръмжа нещо неразбираемо.
— Хей, хайде, човече, успокой се. Аз просто те дразня — извини се Лайтстоун тихо, като продължаваше да наблюдава околността. — Планът е чудесен. Ще ги заловим от засада, ще ги свалим на земята и никой няма да пострада.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен — излъга Лайтстоун, за да го успокои, но след това добави: — Все ми е едно дали ще успея да се измъкна, или ще имам нужда от помощ, за да ги спипаме.
— Все още се безпокоиш за нашето момче с голямата татуировка W на гърдите?
— По дяволите, да. А ти?
— Не, тази задача не е моя — отговори Пакстън, като се опитваше да звучи весело. — Моята работа е да предложа плана, да поделя задачите на всички честно и справедливо и после да демонстрирам лидерските си умения, като лично ръководя най-отговорните моменти и доверя на подчинените си всичките дребни детайли.
— Искаш да кажеш, че ти ще се заемеш с конгресмена и посредника, а ние с наемната група от главорези и с малката дива котка? И ти наричаш това честно и справедливо?
— Не. Честно и справедливо значи момчетата да се позабавляват, докато аз стоя настрани и следя нещата… Което няма да се случи, щото аз няма да стоя настрани, наблюдавайки как моята кариера на командир се сгромолясва, ако на някого изведнъж му хрумне да полудува и простреля конгресмена.
— Наистина ли мислиш, че някой от нас е толкова луд, за да направи нещо подобно? — впрегна се Лайтстоун.
Пакстън кимна начумерено.
— Ама че късмет ще имам, ако някой от Вашингтон реши да оправи бъркотията, като накаже някого за назидание на друг… и това вероятно ще съм аз.
— И какво ще направиш, ако например Уошак изведнъж отиде на нещо като лов за полярни мечки и започне да сипе куршуми? Ще се хвърлиш, за да защитиш с тялото си човека като самоотвержен бодигард?
Лари Пакстън извърна глава и се взря недоверчиво в разярения си партньор.
— Да не мислиш, че съм си загубил ума? — попита той.
— Просто се чудех.
— Продължавай да се чудиш… Но не искам повече да ми говориш за глупавите си идеи, че някой от момчетата би се хванал на въдицата на онова „сладко, малко, невинно дете“. Изглежда на петнадесет, но госпожичката без съмнение е дива котка. Притисни я в ъгъла и със сигурност ще разкъса топките ти, ако й дадеш и най-малък шанс.
Хенри Лайтстоун наблюдаваше неодобрително командира си.
— Пакстън — проговори накрая. — Някой да ти е казвал, че за смел командир на екип имаш отвратителен характер?
— Всичко, което искам от момчетата, е да бъдат внимателни и да не правят нищо наистина откачено — прошепна искрено високият и слаб агент. — Това е всичко. Само да бъдат внимателни.
3.
Точно в 7,20 сутринта в онази прекрасна неделна сутрин три лодки с камуфлажен цвят предпазливо доближиха усамотения пристан на южния бряг на езерото Логърхед от три посоки — едната се появи направо от север, докато другите две не се отдалечаваха от източния и западния бряг.
На около сто метра от пристана, разположен близо до една колиба, изправеният водач изгаси двигателя и остави плоскодънния скутер да се носи по водата, докато постепенно поклащането му спря.
Подполковник Джон Ръстман около пет минути оглежда с бинокъл пристана, колибата, черния автомобил „Линкълн“ с отделено със стъклена преграда място на шофьора, паркиран до колибата сред околните дървета.
Нищо.
— Танго-едно, докладвайте по номера — нареди той с дрезгав шепот.
Отговорите на рейнджърите от екипа на главен сержант Аран Уинтърсоул запращяха в слушалката на ухото на Ръстман с решителна, професионална интонация.
— Танго-едно-седем. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.
Източният фланг.
— Едно-шест. На позиция. Няма мишена, няма движение.
Край.
Западният фланг.
— Едно-четири и едно-пет. На позиция. Няма мишена, няма движение. Край.
Колибата.
— Едно-две и едно-три. На позиция. Една мишена, мястото на шофьора. Бял мъж, очила с метални рамки, около двадесет и пет, тридесетгодишен. Не се забелязва да е въоръжен.
Автомобилът.
— Едно-едно. Положението е под контрол. Край.
Последният глас прозвуча невъзмутим и рязък дори през променените от филтрите честоти на вълните.
Уинтърсоул.
Подполковник Джон Ръстман се усмихна.
— Десет-четири, пълна готовност за действие — нареди той отсечено. После свали бинокъла и заоглежда треперещия мъж, който седеше на пасажерското място зад него.
От половин час завеждащият регионалната служба към канцеларията на Конгреса Саймън Уотли като че възвръщаше самообладанието си. Вече не изглеждаше сякаш всеки момент може да повърне или да получи нервна криза.
— Надявам се, а и в твой интерес е, момчето да е само и да не знае нищо за това, което е в багажника. — Ръстман говореше с глас, който по абсолютно никакъв начин не изразяваше състрадание или неразбиране.
Саймън Уотли беше бесен — на Ръстман, който го постави в такова ужасно рисковано положение, а и на самия себе си — заради страха. Панталоните му бяха напоени с урина, а той знаеше, че подполковникът усеща източника на тази люта миризма толкова добре, колкото и той самият. Съзнанието, че Ръстман му се надсмива през всичките двадесет и пет минути, през които пътуваха, вбесяваше още повече дългогодишния политик.
Даже и така да е, изминаха още три или четири секунди, преди Уотли да се увери, че гласът му си е възвърнал яростта и че ще успее да вдъхне ужас. Но колкото и упорито да се опитваше, той не успя да изтласка страшните образи от съзнанието си.
Безжизненото тяло на Лу Елиот, потъващо под водата.
Тъмната фигура с качулката.
И онези очи. Онези смразяващи, странни и страшни очи.
Уинтърсоул.
Дори само мисълта за името на този мъж караше Саймън Уотли отново да загуби контрол над пикочния си мехур.
— Не се тревожи за Бенингтън. Той е само едно момче, шофьор — накрая успя да изтласка думите той, отчаяно мъчейки се да постави всяка на точното й място, като се извърна с лице към своя съучастник. — Казах му да стои в колата и да ме чака и това ще направи. Той не знае нищо за парите и за всеки случай не знае кода за отваряне на куфарчето. — Уотли се поколеба, но после продължи: — Но аз искам обяснение, Ръстман. Веднага. Не, искам да разбера. Какво си мислиш, че правиш, като уби един от хората си?
Ръстман спокойно се втренчи в ужасените очи на мъжа, който вече представляваше потенциална
